7. Егвийн ал-Вийр

Колелото на времето – Робърт Джордан



Roland

Egwene_BatallaЛесно е човек да се дразни на жените в Колелото на времето. Робърт Джордан, лека му пръст, не е най-нюансният писател на света и някои от персонажите му са тотални вещици. Но аз съм свикнал да филтрирам идиотските похвати на медии като аниме и видео игри, и мисля, че е също толкова лесно да се види, че зад глуповатото поведение на много от жените в Колелото се крие доста интересна концепция за свят, в който мъжете са омазали нещата толкова брутално, че хилядолетия по-късно жените все още доминират повечето човешки култури.

И в такъв един свят, персонаж като Егвийн блести. Еволюцията й от рандъм селска мома до Амирлинския Трон е една от най-качествените сюжетни линии в поредицата, и когато Брандън Сандерсън пое факлата, тя се превърна в символ на жената, която е способна да поеме контрол не само над своята съдба, но и над тази на света. Сандерсън съумя да изгради финал, в който всички главни герои имаха ключова роля, но тази на Егвийн беше една от най-централните, а участието й в Последната битка е сред най-впечатляващите сцени в книгата.

В добавка, Егвийн е персонаж, който напълно надмогва всякакви романтични сюжетни линии. При все че като всички в Колелото и тя си има обожатели, Егвийн в нито един момент не фокусира вниманието си върху тях (нещо, с което дори Ранд не може да се похвали) и вместо това е изцяло отдадена на каузата. Ако класическото фентъзи може да се похвали с жена, която е модел за подражание, то това определено е Егвийн Ал Вийр.

Dr. Horrible

EgweneЩе бъда честен – образът на Егвийн не ме грабна от самото начало. В първите една-две книги героинята ми се струваше прекалено нахална, прекалено самоуверена, прекалено горделива. Освен това в началните томове тъкмо се потапях в богатия свят на Робърт Джордан и там имаше толкова много интригуващи елементи и герои, че хич не ми е хрумвало да се замислям дали точно Егвийн е особено интересна. Но сега, когато съм изчел всичките тухли, когато познавам пълната история, мога категорично да го заявя –  Егвийн е любимият ми персонаж от Колелото на времето. Обичам я, защото претърпява огромно развитие – най-пълното и значимо развитие в цялата поредица.

Егвийн се движи. Винаги напред, винаги срещу течението. Тя обикаля из различните части на света на Джордан и събира мъдрост. В началото заема по-подчинени роли, като напълно доброволно се съгласява да влезе в тях, за да трупа познания от силните жени, които среща по пътя си.

Обикновено селско момиче, дъщеря на ханджия. Ученичка на Айез Седай. Посветена в Бялата кула. Чирачка на Айил. Пионка в ръцете на Съвета, кукла на конци. Точно в средата на поредицата, около седма книга, Егвийн вече е натрупала достатъчно умения. И е готова да ги използва, за да се превърне в лидера, който винаги е знаела, че може бъде. Ръководител на военна кампания. Привидно пленничка на Бялата кула, а всъщност шпионин, подкопаващ властта на узрупаторката. Обединителка на кулата. Заклета Айез Седай. Амирилински трон. Обединителка на народите. Пазителка на печатите. И накрая, съвсем буквално – Пламъкът на Тар Валон.

Има нещо невероятно красиво, невероятно вдъхновяващо в това постоянно развитие. Всяка болка, през която преминава Егвийн, е неин личен избор. Никой не ѝ налага да се развива, тя сама преследва съвършенството, тя се самоизгражда. Егвийн не е разкъсвана от съмнения и вътрешни противоречия, тя винаги знае посоката си – нагоре. Тя е тиран над самата себе си. Колелото на времето е приказка за съдбата и предопределеността и всички други главни герои изпълняват определена роля, защото така е предначертан пътят им. Но за разлика от Ранд, Мат и Перин, Егвийн няма предопределена съдба, не служи директно на висша сила, не е та’вирен. Тя сама избира пътя си – път на постоянен растеж. Историята ѝ е свързана с тази на Преродения Дракон, но Егвийн не е негова притурка. Тя е герой сама по себе си и заради себе си. Животът ѝ, както и смъртта ѝ, принадлежат единствено на нея.