4. Вин

Мъглороден – Брандън Сандерсън



Morwen

vin1Вин от поредицата Мъглороден започва като уплашено и изтормозено дете от улична банда, а завършва като императрица. Вин преживява най-голямата промяна в течение на действието на първата книга от поредицата, когато е открита от бунтовника Келсиър, който осъзнава, че тя е мъглородна. Чрез поемане на малки дози от различни метали тя е в състояние да използва сили, които обикновените хора нямат. Тези способности включват както физически сили, така и подобрени сетива и влияние върху емоциите на околните. И въпреки че в Последната империя много хора владеят една от тези способности, свъсем малък брой, наречени мъглородни, владеят всичките. Именно благодарение на това съвпадение Вин се оказва централна фигура в плана на Келсиър да свали  лорд Владетеля – жесток управник, полубожество, властващ над империята от хиляда години. Тогава за броени месеци тя трябва да се научи да се представя за благородна дама и да се отърси страховете, които са били постоянен спътник в живота й в жестоката улична банда. При все че така описана историята напомня на старата приказка с Храбрия Сирак, който внезапно се оказва Изгубен Принц и Главен Герой, приликата наистина е само повърхностна. Еволюцията на Вин е сравнително плавна и логична, тя не я променя моментално, а просто постепенно добавя нови черти към характера й. Всъщност  това, че образът на Вин не бяга панически от клишетата, а ги предефинира и добавя ново развитие в тях, е само плюс за героинята.

Claymore

vin2Тъй като почнах да чета фентъзи, различно от Уоркрафт, D&D и Ерагон типа, сравнително късно, не бях попадал на твърде борбени и добре написани женски персонажи в изчетените книги. Едно от първите фентъзита, по-оригинални на ниво концепция и свят, които прочетох в гимназията, беше Мъглороден. Съответно и Вин беше една от първите фентъзи героини, които срещнах, не само покриваща горните минимални критерии, но и абсолютно централна за сюжета и света на книгите, в които участва.

Тя започва като типично улично гаменче, изоставена от брат си на грижите на шайка престъпници и оцеляваща ден за ден, но след като разбира, че има аломантски способности, постепенно започва да става по-уверена и по-умела в употребата на силите си. Влюбва се, съмнява се в себе си, тъгува по изгубени другари – всичко, което един сравнително добре написан герой прави, и все пак нещо, с което една част от фентъзи драскачите се затрудняват.

При все това, един читател трябва да е доста наивен, за да не прозре, че подходът на Сандерсън към персонажа й е по-скоро леко клишираният „напиши типичния мъжки фентъзи герой, но смени пола“, отколкото наистина интересно разчепкване на полови стереотипи, което същевременно запазва бойния елемент на характера й. При все този кусур, Сандерсън все пак е успял, защото най-малкото при сравнение с десетките безлични фентъзи героини (дали главни или не), които са уж много изпечени и бойни, но накрая пак биват спасени от мъжки персонаж, Вин изпъква с това, че върши най-трудните задачи сама.

Един любим мой момент от иначе слабата втора книга от трилогията е когато Вин напада и собственоръчно избива голямо количество вражески войници, само за да осъзнае, че не са представлявали опасност. Последвалите угризения на съвестта и самоненавист и досега изпъкват отчетливо в паметта ми, защото този тип сцени, грозни и истински, дори в наши дни са запазени най-вече за героите мъже. Заради подобни моменти, и защото беше една от първите по-добре написани и действени героини, за които съм чел, все още я числя към любимките си.