Създател: Кари Фукунага, Патрик Съмървил

Сезони: 1

Формат: 10 епизода

В ролите: Ема Стоун, Джона Хил, Джъстин Торо, Соноя Мизуно и др.

В последните няколко години изобилието от телевизионни продукции като че ли достига някакъв непосилен пик. Поне привидно в момента излизат нови сериали на всякакви теми, с всякакви идеи, във всякакви жанрове. Има всичко, което някога бихме пожелали да гледаме, само не и времето да го правим. Това, разбира се, не е вярно, но информационната атака от страна на телевизионните гиганти определено ни настройва на такава честота на приемане. Някак на място е, че Maniac излезе именно с марката Netflix – чиито потребители се давят в съдържание до степен да е трудно изобщо да знаеш изчерпателно какво точно се предлага в стрийминг услугата, камо ли да успееш да обозреш критично полето. С настойчивата си нежанровост и отказ да се подчинява на ограничения, свързани с телевизионната форма, сериалът прави уместен, макар и сравнително беззъб и може би дори несъзнателен коментар върху настоящия момент.

Maniac е дело на Кари Фукунага, на когото трябва да благодарим за визуалния пир, наречен Истински детектив, сезон 1 (и който ще режисира следващите филми от поредицата за Агент 007). Това си личи изразено във всичките му епизоди – сериалът има изключително отличителна естетика, в която със сигурност е вложена много мисъл и внимание. Главните герои са изиграни от Ема Стоун и Джона Хил (актьорските хонорари вероятно са изяли по-голямата част от бюджета на продукцията), които правят страхотни дебюти на малкия екран, като и двамата влизат в доста нетипични за тях роли. Сред останалите изпълнения също има големи бисери: най-вече трябва да се спомене това на Джъстин Торо, чиято налудничавост тук също е в тотален контраст със съвсем другия вид, напълно сериозна лудост, която изигра в гениалния The Leftovers. Накратко, в направата на Maniac е вложен толкова много талант, че той образно казано прелива от екрана. Такава продукция надали би могла да се случи под шапката на друга телевизионна компания, но от това следват и не един и два минуса. В статия за Vox Тод ВанДерВерф цитира интервю с Фукунага, от което става ясно колко тясно обусловени са били сценарните решения от огромните масиви от данни, събирани от алгоритмите на Netflix. На практика, съществуването на Maniac е отражение на платформата, в която се появява.

Светът на повествованието е изключително странен по твърде специфичен начин и това е може би най-силната страна на сериала. Действието се развива в алтернативно близко бъдеще, или може би по-скоро настояще, чиято естетика е силно повлияна от ретро-футуризма и от киберпънк представите от 80-те години на миналия век, и въпреки това говори по много разбираем начин на съвременния зрител. От социално-икономическа гледна точка Maniac на практика ни показва нашето близко, дистопично бъдеще, но подчертавайки тези общи екстраполирани елементи чрез алтернативна история на технологията. В този свят Епъл не съществува, Бетамакс форматът е победил VHS, а японските корпорации се радват на солиден дял от американската икономика, за което подсказват многобройните надписи на японски по улиците на Голямата ябълка. Всичко изглежда хем футуристично, хем като излязло от Завръщане в бъдещето. Симпатични и нескопосани роботчета с анти-Roomba дизайн чистят улиците на града, което е само един от маркерите, подсказващи ни степента на упадък на социалната държава и на обществената инфраструктура. Работата на почасови и крайно несигурни договори изглежда е масова практика, а в някакъв момент разбираме, че героят на Джона Хил плаща 85% от заплатата си за наема на миниатюрно капсулоподобно апартаментче, което е само една идея по-широко от ковчега, където пребивава главният герой на Гибсън от Невромантик (всъщност, реалността както винаги е по-странна от литературата).

Най-фрапантните светостроителни детайли обаче са свързани с медиите и с властта, която са добили върху живота на обикновения човек. В този свят една немалка част от населението заработва средства, превъплътявайки се в т.нар. AdBuddies (Реклами-Дружки). Това са нещо като рекламните клипове, които трябва да изтърпим в интернет сайтовете, за да стигнем до съдържанието, което ни интересува, само че в случая функцията е иззета от истински хора. Въпросните те придружават в градския транспорт или пък ти правят компания в закусвалнята, като междувременно те заливат с рекламни материали, а в замяна на това мъчение ти самият получаваш паричен кредит. Освен това хората масово продават лика си за рекламни цели, или пък се вживяват срещу заплащане от непознати в ролите на техните въображаеми приятели, гаджета, мъртви роднини и т.н. (последното е услуга, която съществува и в нашия свят, макар и да е разпространена най-вече в Япония). Реалността на Maniac е изключително потискаща, но по един съвсем ежедневен начин, и по това не се различава твърде много от собствената ни. Съвсем логично, нивата на душевни заболявания в нея явно също са доста високи.

Около последния факт се завърта централната история. Героите на Хил и Стоун, Оуен и Ани, се озовават по различни пътища в американския клон на японската корпорация „Небърдийн“, където участват в експериментално изследване на нов метод за лечение на психологически травми. В случая на Оуен – шизофрения, в този на Ани – гранично разстройство на личността, като и при двамата са намесени тежки семейни проблеми. Самата лечебна процедура е основният научнофантастичен елемент в Maniac. Процесът включва постъпателното приемане на три различни хапчета, всяко от които потапя пациентите в съноподобни състояния и позволява на мегакомпютъра G.R.T.A. (или Гърта) да идентифицира проблемите, да ги картографира и разгради чрез добре преценена междуличностна конфронтация. За тези цели субектите преминават през множество истории, развиващи се в сътворени от съзнанията им виртуални реалности. Неочаквано стечение на обстоятелствата позволява на Оуен и Ани да се превърнат от пълни непознати в нещо като съюзници, захвърлени в маниакално криволичещ сюжет, чиято логика не е ясна дори на контролиращите го учени д-р Мантълрей (Джъстин Торо) и д-р Азуми Фуджита (Соноя Мизуно).

Фабулата на Maniac не е просто изчанчена. Тя е на места дотолкова обусловена от сънната логика, дотолкова гъмжаща от мини сюжети и жанрове, че може да бъде наречена безсюжетна и безжанрова. Редуват се буржоазна семейна драма, комедия за спасяване на незаконно притежаван лемур, обирджийски сюжет във висшето общество от първата половина на 20-и век, гангстерска интрига в духа на Семейство Сопрано, елфическо фентъзи, фантастика за първия контакт. На всичкото отгоре, тъй като форматът е Netflix, епизодите са с неравномерно времетраене – някои са по 45 минути, други са двойно по-кратки. При все цялата тази налудност, Maniac изглежда като да е правен за зрители с все по-слаба способност за съсредоточаване и така, че да обхване възможно най-голяма аудитория. Тази сценарна шизофрения навява микс от кино-асоциации, прескачащи от Генезис, Бразилия и Вечният блясък на чистия ум до Властелинът на пръстените и От другата страна. Това хем е нещо впечатляващо и без аналог само по себе си, хем всъщност спъва задълбочаването на историята и героите.

Може би точно заради това първите два епизода, които са сред най-дългите и бавните в сериала, са също така и едни от най-силните: в тях се сблъскваме далеч по-детайлно и непосредствено с живия живот на Оуен и Ани. Частите, които разкриват подробности за корпорацията „Небърдийн“ и ръководителите на научния експеримент, също са сред перлите в Maniac – от потресаващо забавното рекламно видео на лечебната терапия (уви, недостъпно онлайн, но ето нещо, което да ви ориентира какво да очаквате) до свръх-изперкалите доктори, които заслужават собствен сериал. Що се отнася до основната сюжетна нишка, тя по-скоро не излиза от рамките на познатото, макар и в края си да поднася емоционално неклиширана развръзка.

Може да се каже, че плахостта на сериала в използването на най-силните му страни е неговата голяма слабост. Нито светът, нито формата на разказ, нито развитието на героите и имплицитната в трите критика на настоящето заработват на пълни обороти. Не може и да се каже, че е постигната добра хармония между тях. Но макар странността и обезпокоителните паралели със собствения ни свят да не са били оставени да избуят свободно, сглобката от толкова много талант все пак е нещо, което би оправдало вложеното от зрителя време.

Оценка: 7.5/10