Жената чудо

Искам да се опитам да опиша колко противоречиви бяха чувствата ми с приближаването на този филм. От една страна – безразличието ми към DC Comics, примесено с ненавистта ми към новата вълна от DC филми, които към днешна дата пропускат всяка една точка, по която общата вселена на Marvel печели сърцата ни вече почти цяло десетилетие. От друга, феминизмът не знам в каква фаза е в момента на глобално ниво и дали сме му фенове, но реалността, в която живеем, е неблагодарна към жените. Америка току-що избра вулгарен сексистки боклук-изнасилвач за президент, жените все така печелят по-малко от мъжете, очакванията към тях са безобразно по-високи и стандартите в грозно голям спектър от ежедневието ни е двоен спрямо тях. Успешен филм за жена-супергерой е не просто добре дошъл, а болезнено необходим. Нещо повече, Жената чудо е може би най-емблематичният женски комиксов персонаж и олицетворение на базови и високи идеали по начин, сравним единствено със Супермен. Тя е символ и провалът на блокбъстър за нея би бил не по-малко символичен. Съответно, при все слабите ми чувства към героинята като такава, при все желанието ми Зак Снайдър да прекара остатъка от дните си в срам и безработност, защото цялата DC вселена е колабирала, всъщност наистина се надявах Жената чудо да бъде успешен филм.

И ето че надеждите ми се оправдаха. Но преди да започна ревюто, мисля, че е редно да уточня нещо. Според мен тази лента може да се разглежда на две сравнително самостоятелни нива. Чисто като жанров филм и като филм-символ. Аналитикът в мен иска да фокусира върху първата опция, но сърцето ме дърпа към втората. Защото като символ Жената чудо е зашеметяващ. Гал Гадот открадна сцената в средняшкото долнопробие Батман срещу Супермен, и съответно очаквах излъчването ѝ да бъде силна страна и тук. Но определено не бях подготвен за интензитета, с който актрисата е способна напълно да доминира сравнително посредствения стандартен ориджин сценарий на филма.

Жената чудо е ситуиран по времето на Първата световна война, но започва на магически скрит остров, където Амазонките – нечовешка раса от жени-воини, чиято оригинална цел е била да бъдат дипломати и да върнат човечеството към добродетелите, с които боговете (гръцките) са ги дарили при създаването им – си живеят в пасторална тренировъчна идилия и където единственото дете на острова иска да бъде най-силният воин сред племето си. Години по-късно британският шпионин Стийв Тревър (Крис Пайн) катастрофира самолета си през бариерата, криеща острова от останалия свят, и повлича след себе си част от Великата Война. Диана го спасява и новините, които той носи, я убеждават, че последният оцелял бог – Арес – е в основата на чудовищния конфликт, и че ако тя не напусне дома си, за да се изправи срещу него, войната никога няма да свърши.

Историята на филма е елементарна и сходна в сюжетно отношение с тази на първия Капитан Америка. Една война по-рано, ритъмът е на практика идентичен – произход, контекст, произволни военни действия, свръхестествена заплаха в основата на конфликта, сблъсък, финални надписи. На стилово ниво обаче Жената чудо е много различен. Диана не добива силите си във военен научен експеримент. Тя е родена свръхчовек, обучавана от безсмъртни воини на магически остров, пазещ тайните на боговете. Атмосферата на филма е пропита с наивитет и същевременно усещане за патос и съдбовна предреченост. Епичността на Жената чудо идва не просто от героизма на главната героиня (в крайна сметка Стийв Роджърс е не по-малко герой и готов на саможертва), а от факта, че този героизъм е на практика абсолютният и свръхестествен център на съществуването ѝ. Диана не е човек с човешки слабости. Тя е инструмент на справедливостта. Същевременно, героинята е като малко дете в свят, разкъсван от най-бруталния конфликт в човешката история до този момент, който разкрива най-светлите и най-тъмните страни на човешкия дух. Целеустременият ѝ абсолютизъм се сблъсква с нюанситe и сивотата на реалността, в която човечеството е принудено да живее, и именно тук Гал Гадот печели сърцата на зрителите.

Говорейки за игра, отново можем да подходим на ниво актьорско майсторство или на ниво символизъм. Като актриса, Гадот не е второто пришествие. Нито дори третото. Но физическото ѝ присъствие е толкова интензивно, че от първия момент, в който я виждаме да тренира бойните си умения на острова, в съзнанието ни няма място за съмнение, че тази жена е богиня. Комбинацията от атлетичност и женственост, усещането, че веднъж постави ли си цел, тя не може да бъде спряна, любопитството към външния свят и желанието да съвмести идеалите си с комплексната реалност – всичко, което Диана би трябвало да бъде, е уловимо във всеки жест и всеки поглед на актрисата. Крис Пайн (който често ми е дълбоко неприятен) също е чудесен в ролята си на безскрупулния, но героичен войник. Някои зрители се дразнят, че във филм за толкова силна жена сценаристите са набутали любовна история, но истината е, че връзката на Стийв с Диана не е фокус на Жената чудо и играе важната роля на котва, която да задържи тази полубогиня към човечеството в момент, в който всичките ѝ вярвания са подложени на изпитание.

Екшънът и ефектите на филма са убийствени. Зак Снайдер не седи на режисьорския стол. Съответно забавените каданси тук не изглеждат като безсмислена мастурбация и при все че на моменти камерата твърде много иска да фокусира върху случващото се под късата пола на Диана, битките и въобще екшън сцените са на наистина високо ниво. Конкретно първото разкриване на бронята ѝ към средата на филма на бойно поле в Белгия е сред най-епичните такива моменти в историята на киното. Саундтракът също е перфектен като за лента от този калибър. Страхотната метъл-тема на Жената чудо, която чухме още в Батман срещу Супермен се завръща с апломб и е използвана толкова умело, че ме съмнява да е възможно да видим нов филм с Диана без музикалния ѝ мотив.

Убеден съм, че има много начини, по които Жената чудо би могъл да е по-добър. Не е като да не ги виждам и аз. Но за мен това е маловажно. И не защото съм сляп за дефектите му, а защото ги намирам за незначителни при наличието на толкова мощен женски персонаж, изигран по толкова силен начин. Този филм вече разби боксофиса с ритник и демонстрира безапелационно, че жена-супергерой може да постигне много, ако ѝ се даде възможност. Жената чудо е няколко нива над всякаква друга плява от DC и честно казано ми хареса много повече от поне половината филми на Marvel, които съм гледал последните години. Усещането за епичност и архетипността на героинята и вярванията ѝ резонират с първичната героичност на класически персонажи като Капитан Америка и Супермен, и честно казано, във време, в което почти всички популярни супергерои са една или друга форма на „анти“, тази изчистеност и черно-бяла ценностна система определено носят силен заряд.

Не ме интересува дали този филм заслужава успеха, който постига за момента. Важното е, че го има, и в символичен план се нуждае от него. Аз ще го гледам минимум още веднъж на голям екран. Препоръчвам го горещо.