Крал Артур: Легенда за меча

Ordo Malleus

Гай Ричи режисира крими комедии, екшън комедии, романтични комедии и драма комедии с променлив успех, но досега не беше пипал фентъзи и предвид качеството на Легенда за меча, май е по-добре да си беше правил гаргарата с някой друг жанр. На британеца патлаците му се отдават по-добре от мечовете и неговата трактовка на легендата за великия крал, могъщото му острие и кръглата му маса е ако не напълно лишена от достойнства, то със сигурност бая ненужна.

След като се позабавлява в бокс офиса с два успешни Шерлок Холмс-а, Ричи явно е решил, че няма проблем да използва същия подход и с друг любим персонаж на Острова – Артур. Не съм се интересувал дали бившия съпруг на Мадона е фен на видеоигрите, но целият филм е структуриран подобно на някое ролево фентъзи. Младият катил Артур, отгледан от проститутки и превърнат волю или неволю в хитър уличен тарикат (Thug Lifе™), постепенно вдига нива в кражбите, бойните изкуства и боравенето с мeча, сдобива се с митичния меч на баща си и се настройва към него, така че да отключи пълния му потенциал. Докато това се случва, героят му буквално бива изпращан да трупа опит из разни местности, трепейки мутиралата фауна, след което прави няколко тренировки на сухо с мобовете на чичо си и накрая се изправя срещу същия този чичо във финален босфайт.

Разбира се, рекламата на филма предполагаше именно това и не е била подвеждаща, а Гай Ричи си е Гай Ричи и вероятно би снимал по един и същи начин комедия с Адам Сандлър и документален филм за Холокоста, но в крайна сметка мнението ми остава непроменено – Легенда за меча е бекрайно излишен, дори в него да може да откриете мимолетно забавление. В предишните продукции на режисьора балансът между сериозното и комедийното сякаш беше напипан по-правилно и или Крал Артур е имал нужда от допълнително калибриране, или епохата предполага различен ритъм в това отношение. Вероятно това е и истинската ми критика към този филм – че не взема решение дали по-скоро ще взема на подбив фентъзи клишетата и ще обръща каноните или ще се придържа към тях с вметнати тук-там смешки и необичайна хореография. В текущия му вид, не разбирам дали Гай Ричи е искал да излюпи гарга или орел, но хибридът между двете е далеч от „най-доброто от двата свята“. Явно останалите зрители също не са останали възхитени от видяното, а резултатите от първата седмица на голям екран вещаят ефектен финансов провал за Уорнър.

Aravala

Крал Артур: Легенда за меча е прекрасен пример за забавно реализирана еднодневка, която е радост за окото и нищо повече. Ако трябва да обобщя впечатленията си в едно изречение, то вероятно ще се спра на следното: Чудесна музика, супер ефекти, прекрасен мъжки екземпляр си сваля ризата съвсем в началото – сюжетът оттук насетне няма значение. Чарли Хънам със своята обаятелна мачовщина е чак неприлично чаровен и безкомпромисно  изнася целия филм на впечатляващия си гръб.

Джъд Лоу и Ейдан Гилан не отстъпват по нищо и се вписват повече от добре във ведрата картинка на банална история с примеси от Бандата на Оушън и Assasin`s Creed, която Гай Ричи рисува. И като стана дума за асасините – мога с ръка на сърцето да заявя, че Крал Артур: Легенда за меча е всичко, което Assasin`s Creed трябваше да бъде. Напрегнати бойни сцени, преследване по покриви (страхотно заснети между другото), невъзможни измъквания и изобщо големи количеста екшън, които да забавляват и развличат публиката, отклонявайки вниманието от факта, че историята е пълна с дупки.

В този случай това наистина не е проблем. Идеята на Крал Артур: Легенда за меча не е да предложи драстично нов прочит на история дъвкана вече стотици пъти. Няма да получите такъв.  Но може спокойно да се насладите на увлекателна игра с камерата, силна музика на точното място и бодрото и самоиронично чувство за хумор, което витае през цялото време и ясно показва, че филмът хич не се взема насериозно.  Дори и само заради това съм склонна да го определя като успешен, въпреки някои проблеми.

Във визуално отношение също има определени достойнства. Маговете и вълшебните същества са впечатляващи, мащабните битки стил „обсадата на Шлемово Усое”, също. Единственото, което дразни, са магьосническата кула и замъкът, в които се развива действието. Реализирани като странен визуален Франкенщайн, те изглеждат ту като нещо в процес на построяване, ту като древна крепост. Ако обаче игнорирате това и настроите мозъка си да се наслаждава на цели кофи мъжки чар, като нищо ще си прекарате добре.

В крайна сметка, ако искате да утрепете малко време в зяпане на badass момчето от Синовете на Анархията и между другото да се подсмихнете на няколко лафа разменени между него и Пeтир Белиш – това е вашият филм.  Във всеки друг случай – може би трябва да насочите вниманието си към нещо по-смислено.