Карибски пирати: Отмъщението на Салазар Pirates of the Caribbean: Dead Men Tell No Tales

Джони Деп още преди няколко години беше заявил, че ще продължава да се снима в пиратската поредица, стига филмите да са популярни сред феновете. Е, сумарно боксофисът на петте филма вече надмина 4 милиарда, така че вероятността да видим и шеста част не е никак малка, пък и сцената след надписите твърдо заявява това намерение. За разлика от мрънкащите скептици-критици, аз всъщност съм обнадеждена след Карибски пирати: Отмъщението на Салазар. Петицата със сигурност носи духа от началото на поредицата и макар да не успява да настигне или задмине най-доброто, което сме видели (приятната изненада от първия филм), със сигурност е с доста гърди напред спрямо последните няколко разочарования.

Сюжет

Отмъщението на Салазар започва със сина на Уил и Елизабет, готов на всичко да спаси баща си от проклятието, с което го остави последният филм. Хенри отдадено изучава морето и различните проклятия в ролята си на моряк от британския флот, но в крайна сметка го осъждат за измяна – само защото е достатъчно благоразумен да опита да попречи на англичаните да се наврат в смъртоносния капан на Дяволския триъгълник, където ги очаква нашият нов прекрасен антагонист.

Това, което всъщност му трябва, за да освободи баща си, е Тризъбецът на Посейдон – последният има силата да контролира морето и да вдигне всички съществуващи уроки, клетви и анатеми. Към същото се стреми и Карина Смит, а причините ѝ са малко по-различни, макар отново свързани с баща (мотивацията не ми стана пределно ясна, но в цялата схема са намесени желанието ѝ да се докаже, както и дневникът на Галилей, оставен от загрижения ѝ родител, когато я зарязва пред сиропиталище). Тя е единствената, способна да открие тризъбеца, като разшифрова „картата, която никой мъж не може да разчете“ (схващате ли, никой мъж). Англичаните обаче я набеждават за вещица, стреснати от научните ѝ познания, и я тикват зад решетките.

Този път камео има Пол Маккартни. Можеше и без него.

Капитан Джак Спароу излиза на сцената малко късно, но с размах, почти сравним с този от Проклятието на Черната перла. В конкретния случай става дума за банков обир, при който впряг от шест (очевидно МНОГО ЗДРАВИ) коня успява да изтегли цяла банка, барабар с Джони вътре. За съжаление, друсането от шеметното преследване сред улиците на карибския остров Свети Мартин се оказва пагубно и цялата плячка е изгубена. Това е последната капка за верния екипаж на Джак – все пак колко дълго могат да следват беден капитан-карък с два кораба, единият от които е потъваща съборетина, а другият се помещава в бутилка? Късметът на Джак действително сякаш е дезертирал, защото жаждата за ром го кара да продаде безценния си компас, което по случайност се оказва и начинът да освободи поредния си враг – Салазар (Хавиер Бардем). Единственият му шанс срещу прокълнатия испанец е, сещате се, Тризъбецът. Англичаните обаче не си поплюват и Джак не след дълго се оказва зад решетките, отново.

И така, Карина, Хенри и Джак споделят обща съдба – и тримата в някакъв момент попадат в ареста и трябва да се спасят един друг, както и да си помагат в бъдещото начинание с най-малко общо кратно Тризъбец. Уви, Джони влачи след себе си и известно количество багаж в лицето на търсещия мъст Салазар. В приключението междувременно успява да се забърка и старият наш познайник Барбоса – вече преуспял пиратски магнат.

Плюсове

Основна роля за това как ще възприемем един филм винаги имат очакванията – а особено след Карибски пирати 4 въпросните бяха порядъчно занулени. Междувременно филмите на екран към този момент не са кой знае какво летва за прескачане, като Мумията определено води класацията за най-тъп филм в последно време (да се има предвид, че не съм гледала Спасители на плажа и никак не възнамерявам да го правя).

За мен най-големият плюс е, че филмът черпи вдъхновение от най-успешните решения от миналото, без буквално да ги изкопира. От една страна имаме нови Уил и Елизабет в лицата на още по-привлекателните Хенри и Карина, които да движат сюжета и около които Джак да гравитира. Те обаче си гонят собствените цели и любовта помежду им пламва между другото, а не е водеща за сюжета, както например в Черната перла. Междувременно, макар и крайно повърхностна, има нотка на феминизъм, която до голяма степен изгражда линията на Карина. Да, физически може и да я спасяват чат-пат, но то в този филм всеки се оказва заловен от някого поне по няколко пъти, така че общо взето героите се редуват в това да спасяват и да са спасители.

Друг огромен плюс е ограничената роля на Джак Спароу. На всички вече ни е писнало до болка от пиянските клатушкания на капитана, като неминуемо правим връзка и с негативния имидж на Джони и слабите му роли от последните години. Тъй като в крайна сметка този свят трудно би просъществувал без присъствието на капитан Джак Спароу, а пък твърде много Деп е препъникамък, режисьорите са взели най-умното възможно решение. Рьонинг и Санберг сами казват, че основната им цел е била да се завърнат към корените на поредицата и да използват Джак по доказано успешен начин – тоест не като главен герой, а като комичен персонаж, който да играе ролята на свързващо (и пречкащо се) звено между отделните герои и арки.

Визията също е на високо ниво. Особено що се отнася до Салазар на Хавиер Бардем. Концепцията този път е, че прокълнатите изглеждат такива, каквито са били запечатани в мига на смъртта си. И гледката, макар да не лишена от естетика, със сигурност не е приятна (за щастие на по-плашливите, сред които и аз, рейтингът не предполага кой знае какви ужасии). Донякъде Салазар и хората му ми напомняха като визия на чародейката от Отряд самоубийци, но без кръшните чупки (което може само да ни радва) и с бонус – липсващи части от тялото. Самият Бардем, макар в случая да играе крайно статичен образ, има страхотно присъствие и всеки път като изфъфлеше нещо с испански акцент, си умирах от кеф.

Любимата технология на Дисни по подмладяване пък в този случай ми се стори по-малко неестествена и ми допадна – от една страна, защото показа един доста по-симпатичен като излъчване Джак Спароу, какъвто отдавна/никога не сме виждали. От друга, защото успя да ме удари в носталгията и първата ми работа след това беше да прегледам отново филмографията на Деп и да си набележа няколко стари филма с негово участие.

Относно музиката съм по-скоро неутрална, но я слагам към плюсовете, защото познатите теми са използвани много добре и чудесно спомагат за изграждането на атмосфера. Този път композитор не е Ханс Цимер, а неговото протеже Джоф Занели. Признавам, не съм познавач и за да ми направи впечатление музиката, трябва да е в един от двата края на спектъра. Не успях да запомня нито една от новите мелодии дори след като си направих труда да изслушам саундтрака – но според мен достатъчно добре се допълват с познатите теми. Просто е трудно нещо да достигне нивото на основната тема, която хем е много яка, хем вече е до болка позната.

Хуморът със сигурност не беше идеален и не липсваха дразнещите моменти, но и него слагам в плюсовете, защото не беше прекален, а и имаше няколко готини бъзици. Много ми допадна поредната шантава сцена, запазена марка на Пиратите, този път с въртяща се гилотина (тук може да си припомните една друга култова сцена от поредицата). Интрото на Джак с банковия обир също беше динамично и забавно.

Минуси

Каквото и да си говорим, Отмъщението на Салазар е просто още от същото – без значение дали сме на страната на критиците, които го заклеймяват като още от най-лошото, или споделяме гледната точка на феновете, за които това е още от по-доброто, което поредицата може да предложи. Така или иначе, няма нещо новаторско, което да не сме видели досега.

Сюжетът е доста хаотичен и на места откровено глупав – не че очакваме от холивудски блокбъстър да си направи труда да се базира на смислен сценарий, но това не означава, че трябва да им се прощава. Прекалено много неща се случват, но в същото време сякаш всичко се повтаря и сме го виждали вече не само в предните филми, но дори и в рамките на този. Героите буквално се прескачат и няма как повечето да не останат недоразвити. В тази връзка най-много съжалявам за тотално опропастената роля на Дейвид Уенъм (Фарамир от Властелинът на пръстените), който, макар и посочен в описанията като „втори антагонист във филма“, имаше екранно време под 5 минути и къде с него, там и без него.

Филмът ще се хареса на любителите на поредицата, а току-виж дори запали нови фенове – човек спокойно може да не е гледал старите филми (или да е гледал и нищо да не си спомня) и пак да се наслади безпроблемно на Отмъщението на Салазар. Но за отдавна отегчените от палячовщините на Джак Спароу зрители може да се окаже последният пирон в ковчега на една отдавна потъваща поредица. Освен ако не отидат с крайно занижени очаквания, какъвто беше и моят случай! Тогава имат шанса да си прекарат едни приятни 2 часа, наслаждавайки се на пиратски приключения, любовни закачки между красиви хора, динамични и забавни битки и впечатляващи пепеливо-разпадащи се злодеи.