Rogue One: История от Междузвездни войни

Rogue One: История от междузвездни войни е предистория на оригиналната трилогия, но не е продължение на трилогията-предистория, нито пък има общо с новото продължение на първата трилогия. Или, както написа Марк Хамил в туитър: “So am I in this one or not?”

Казано по-просто, действието на филма се развива малко преди събитията от Междузвездни войни: Епизод IV – Нова надежда. Основната история се концентрира около група бунтовници, които търсят плановете на Звездата на смъртта. Ако имате дори най-бегли спомени от сюжета на Нова надежда, значи вече знаете какво представлява Звездата на смъртта, у кого са плановете ѝ и какво в крайна сметка се случва с това оръжие. И няма нужда да гледате Rogue one.

Сериозно, от доста време не съм попадал на по-ненужно и излишно художествено произведение. Rogue One е не просто силно свързан с Нова надежда, а и изцяло зависим от него. Но тази зависимост е напълно едностранчива, тъй като новият филм е практическа негледаем без познания за стария, а същевременно Нова надежда си съществува от близо четиридесет години без да има каквато и да било нужда от Rogue one. Всъщност новият филм е от онези допълнителни истории, които няма нужда да бъдат разказвани, но все пак могат да поспечелят някой и друг долар от най-запалените фенове. Подобни истории най-често се превръщат във второкласни романчета, онлайн комикси или кратки уеб-сериалчета. В идеалния случай Rogue one би бил 15-минутен кратък филм, заснет като допълнителен бонус материал за някое блу-рей издание на Нова надежда. Но, уви, ние не живеем в идеален свят, живеем в този. И затова Rogue One е пълнометражен двучасов филм с бюджет 200 милиона долара, който се поднася на зрителите като сериозен и качествен продукт, а не като ненужната добавка, която е всъщност.

Забавното е, че Rogue One има доста объркани отношения с филмите от основната поредица. От една страна, новото заглавие усилено се стреми да покаже, че е част от вселената на Междузвездни войни – има безбройни препратки към другите филми, сюжетът води директно към Епизод IV, различни главни и странични герои от старите филми се появяват тук. Но едновременно с това Rogue One много се опитва да бъде нещо различно – атмосферата е съвсем друга, стилът е умишлено различен, в началото няма жълт текст, а когато заглавието се появява на екрана, под него не е изписано „История от междузвездни войни“. Някак филмът се опитва хем да бъде част от цялото, хем да е нещо отделно. И се проваля и по двата параграфа.

Филмът има подобен проблем не само с отношението си към другите заглавия от поредицата, но и със собствената си жанрова идентичност. От една страна Rogue One се опитва да убеди зрителите, че е сериозен военен филм, че представя по реалистичен и незахаросан вид реалностите на войната, че показва зряла история за зряла публика. От друга страна лентата е пълна с тинейджърски young adult клишета. Главната героиня е смела девойка, която се опитва да докаже, че благородният ѝ баща винаги е бил достоен човек и никога не е предал каузата. На няколко пъти е повторена репликата “Rebellions are built on hope!”, много по-подходяща за тийн дистопии от рода на Дивергенти или Червен изгрев. И финалният резултат е един young adult военен филм, който нито е качествен young adult, нито – стойностен военен филм.

Но финалният пирон в ковчега на Rogue One, това, което аз със субективните си търсения и вкусове не мога да му простя, са отвратително слабите персонажи. Дори една жанрово неиздържана, предвидима и елементарна предистория може да ми хареса и да ми влезе в сърцето, стига да има интересни и приятни герои. За жалост случаят не е такъв. Персонажите от Rogue One са толкова елементарни и повърхностни, че не притежават абсолютно никакви личностни характеристики. Колкото и да се опитвам, не успявам да намеря начин да опиша характера, на когото и да било от тях. Тези „герои“ са до такава степен лишени от личност, че човек може да ги опише единствено чрез външния им вид или ролята им в сюжета. Когато говоря за образите от филма, не мога да кажа „онзи смешния“, „онзи дръпнатия“, „онзи мистериозния“, „онази достолепната“, мога да ги нарека единствено „пилота“, „чернокожия с дългата коса“, „канцлерката с бяла рокля “ и т.н.

По-горе нарекох главната героиня „смела“, но това може би беше твърде… смело изказване. Всъщност тя не е никаква. Тя търси баща си – това мога да кажа за личността ѝ. Обожавам Фелисити Джоунс заради прекрасното ѝ изпълнение в Теория на всичко, но тук тя не прави абсолютно нищо. Може би защото сценарият не ѝ дава нищо, което да прави. Много обичам да чета интервюта, в които актьорите разказват как са се подготвяли за даден образ, как са проучвали характера на персонажа си, как са допълвали сценария със свои идеи за това какъв трябва да е този човек и как трябва да се държи и да говори, как са провеждали допълнителни разговори с режисьорите, изобщо как са полагали усилия да превърнат героя от сценария в пълнокръвно и многопластово човешко същество. Категорично мога да заявя, че в Rogue One Фелисити Джоунс напълно е пропуснала този процес, може би защото текстът не ѝ дава абсолютно нищо, за което да се хване. В повечето сцени тя просто стои и мълчи с полуотворена уста. Понякога казва по някоя реплика – най-често с безизразна физиономия и равно гласче. А въпросните реплики обикновено са смехотворни фрази тип “This is a rebellion, isn’t it? I rebel.”

Останалите персонажи са още по-зле. Диего Луна е може би главният мъжки персонаж, но той няма абсолютно никакъв характер и затова не мога да ви разкажа нищо за него. Роботът К-2S0, озвучен от Алън Тюдик се опитва да е много забавен и действително има две-три сполучливи реплики, но като цяло бледнее пред C-3PO и дори BB-8. Единственият герой, за който може да се каже нещо, е Чирут Имве, изигран от Дони Йен. Той вярва в Силата и е убеден, че тя го пази. И с това персонажът му се изчерпва. И, вярно, не звучи като нещо особено съдържателно, но всички други герои са толкова никакви, че Чирут Имве просто ги заслепява с психологически дълбини. Женевиев О’Райли ми се беше сторила доста интересна Мон Мотма в трейлърите, но двете ѝ сцени във филма не бяха нищо особено – и тя, като всички, изглеждаше и се държеше като робот. В лошия смисъл на думата.

А с какво са запълнени двата часа екранно време? Най-вече с екшън и ефекти за 200 милиона долара. Ефекти, които, лично според мен, не оправдават цената от десетина лева на билета за кино. Най-добрата сцена е камеото на Дарт Вейдър. Което само по себе си не е нищо особено, но насред на този филм изглежда направо като шедьовър.

Дори музиката е разочароваща. Композитор в случая е Майкъл Джакино, когото обожавам заради съвършената му работа по саундтрака на Наричана още и Изгубени. И само преди месец ме зарадва с готиния саундтрак на Доктор Стрейндж. Тук обаче дори той не се представя на ниво. Музиката във филма имитира стила на Джон Уилямс, но го прави някак дърварски и затова крайният резултат изобщо не е задоволителен.

И така, Rogue One определено е много по-слаб от оригиналната трилогия и дори е чувствително по-зле от Епизод VII. Аз не останах безумно впечатлен от миналогодишния Силата се пробужда, но все пак го харесах. Филмът ми напомняше на осъвременен римейк на Епизод IV, което ме подразни леко, но като цяло останах с добри впечатления. Беше приятен, случиха се много неща, имаше надъхващи моменти, имаше магия, героите бяха много готини, Дейзи Ридли беше страхотна в ролята на Рей, Оскар Айзък и Джон Бойега също бяха радващи.

Но Rogue One е лишен от характерното за поредицата очарование. И ме е яд, че го направиха така – можеха да разкажат каквато и да било история в богатата вселена на Междузвездни войни, каквато и да било, хората пак щяха да отидат да я гледат. Но те избраха да представят ненужната история за намирането на плановете на Звездата на смъртта, да се затворят в тази тясна кутия, просто за да набутат вътре огромно количество препратки, които да събудят носталгията на зрителите към ранните филми. Е, донякъде успяха. На излизане от салона изпитвах носталгия към всички онези заглавия от света на Междузвездни войни, които изобщо стават за гледане.