Palm Springs

Palm Springs спокойно може да се окаже един от най-добрите филми на годината. Такова признание далеч не носи обичайната си тежест през 2020-а, годината, която може и да убие киното, каквото го познаваме. Въпреки това, лентата, продуцирана от The Lonely Island – в чието CV изпъкват незаобиколими класики на развлекателната индустрия, като например „Dick in a Box“, „Jizz in My Pants“, „I’m on a Boat“ и „I Just Had Sex“, –  е малка перла, която би блестяла и през нормална година. Филмът дебютира на Сънданс през януари, но от лятото е наличен за стрийминг през Hulu – последното, уви, не го прави особено достъпен за българския зрител, но той пък е доказал оправността си в намирането на алтернативни платформи.

Palm Springs e едновременно адски забавен, интелектуално смел и уютен. Сюжетът му не намалява скорост нито за минута и те пуска на скоростно влакче през редуващи се състояния на хилеж, екзистенциална замисленост (с нотки на космически ужас) и блага усмивка. В него са опаковани по-малко от деветдесет такива минути, но пък всяка една от тях се класира някъде на върха на съвременните комедии, били те романтични, или не. Сценарият е почти идеален, въпреки крайната си, даже клиширана простота. Всъщност вероятно е такъв именно заради нея, както и заради новаторската трактовка на класическия за фантастиката троп на повтарящия се ден. Историята за хванатия в безкраен времеви цикъл главен герой ни е добре позната от Омагьосан ден с Бил Мъри, а наскоро видяхме страхотна свежа интерпретация в сериала Russian Doll. Palm Springs обръща очакванията към такъв тип разказ с главата надолу, което му позволява да побере в себе си абсурдна комедия, любовна история и медитация за смисъла на живота, вселената и всичко останало – без да прави компромиси с нито един от тези жанрове.

За разлика от Омагьосан ден и прочие филми, Найлс, главният герой на Palm Springs, вече е живял във времевата примка твърде, твърде дълго. Анди Самбърг е сякаш правен точно за тази роля – на предал се с финес пред безсмислието на битието айляк, природно напушен Шекспир на безцелността, носещ далечен помен от Големия Лебовски. Той вече е изпробвал границите на пространствено-времевия си затвор, сътворил е куп глупости, научил е почти всяка подробност от животите на гостите на сватбата в Палм Спрингс, която преживява ден след ден. И се е научил да открива малките, неизненадващи, но комфортни радости на този свят, в който всяка последица ще бъде изтрита на заранта. Сара, главната героиня на филма*, обаче тепърва трябва да свиква с немислимата ситуация, в която е попаднала благодарение на Найлс. Оттам идва и простичката гениалност на филма – двете гледни точки по естествен начин хем те държат ококорен и искрено забавлен от шантавостта на случващото се, хем ти позволяват измежду бързо редуващите се сцени да се замислиш и малко по-надълбоко.

Timeloop историите определено са популярни напоследък, и може би за това има някаква причина, заровена в колективното ни зрителско несъзнавано. Може би ни се иска да можехме да върнем лентата назад и да се пробваме да бъдем малко по-различни – както в личен план, така и като цивилизация. Не е странно, че често се чувстваме така, предвид всичко. Palm Springs обаче не дълбае в това популярно, ако и все по-актуално клише. Наместо това той се интересува от друг въпрос: ако разполагахме с цялото време на света и можехме да експериментираме почти неограничено със същия свят, защо просто не бихме се посветили на това да открием всичко за него, а може би и за нас самите? Хубавото, лошото, абсурдното, немислимото. Ако можехме да изпробваме буквално всичко, нямаше ли да е адски забавно? Още по-важно: нямаше ли всъщност да ни покаже какви бихме могли да бъдем – вместо какви трябва да бъдем (в наивния смисъл на Омагьосан ден и клонингите му)?

Анди Самбърг и  Кристин Милиоти имат страхотна актьорска химия, а приятелско-романтичната им връзка във филма е всичко, от което човек има нужда, за да се залъже, че нещата в живота като цяло са ОК. Сцените, в които двамата опипват възможните светове, са прекрасни – едновременно развиват персонажите, движат сюжета напред и имплицитно ни замислят за света и за всичките милиони или дори милиарди негови итерации, които така и не виждаме. Когато Сара пита Найлс с какво се е занимавал, преди да зацикли в този ден, той… съвсем искрено не успява да си спомни. В моменти като този иначе лековатият филм те зачовърква отвътре с натрапливи мисли за естеството на паметта, за смъртта и за това дали някаква част от цялото нещо изобщо има смисъл. Три секунди по-късно ти сервира или гениална простотия, или стопляща душата романтика, която дори не те кара да въртиш очи и да поглеждаш към часовника. Palm Springs е много неща в едно, които балансира с точно нула претенции. Като всяка добра фантастика, те оставя сякаш малко променен, макар и в този случай по-скоро изпълнен с добро настроение и доза оптимизъм. За всичко това допринасят чудесното заснемане, сценарий и изпълнения на Самбърг и Милиоти (второстепенната роля на Дж. К. Симънс също трябва да бъде отбелязана). Краят на филма пък минава под съпровода на Ленард Коен и Кейт Буш. Какво повече може да иска човек?