Вещиците

„Много баби – хилаво бебе“ е положението с новата адаптация по романа Вещиците на Роалд Дал. Робърт Земекис, Гийермо дел Торо и Кеня Барис явно са си разменяли мейли, а не са седнали на живо да си обсъдят какво възнамеряват да правят със сценария и това личи още от трейлъра. Алфонсо Куарон е бил копиран, но или не си чете писмата, или са отишли в спама. Така прецакват горката Ан Хатауей и я поставят в несгодното положение на вестоносеца. И да, новините не са добри.

Книгата, послужила за трамплин на този неуспешен полет на креативността, е популярна още от 80-те години на миналия век. И за разлика от много други сюжети, които са изживели своето време, тази продължава да плаши децата и до днес. Просто в нея има нещо специално. И странно. Но да кажеш, че книга на Роалд Дал е странна е като да констатираш, че небето синее. Или че в хляба има глутен.

Историята се върти около факта, че вещиците всъщност са си съвсем истински. Предрешени като най-обикновени и мили жени, те дебнат, кроят и гледат да се отърват от поне едно дете на седмица. Това прави по 52 деца на година. Ако не си дават зор. Срещу тях се изправят прясно осиротяло сираче и баба му. По стечение на обстоятелствата те попадат на конгрес на вещиците от региона и стават свидетели на разкриването на новия им революционен план за разправа с всички деца по света. И ако и вие сте забелязали мишките в трейлъра, то можете сами да си направите изводите доколко този план е успешен.

Очевидно е, че в проекта е подходено с любов и симпатия към материала-източник. Не личи да са пестени средства нито от кастинг, нито от CGI, костюми или декори. Тогава какво точно се е объркало? Това е въпрос, който особено ме гложди и ще се опитам да разнищя. Най-същественият проблем е, че няма една идея, която да обединява целия филм и всичко се усеща някак насипно. Липсва тънката червена линия, ако щете. Няма гледна точка. Все едно са обсъдени няколко визуално ключови сцени, които са фокусирали върху себе си цялото внимание и майсторлък, а останалата част от филма е оставена на стажантите. Да, тази адаптация внася промени в оригинала като например да смени расата на главните герои, историческото време и географията на историята и това създава очакване, че създателите имат нещо предвид. Но не. Като цяло всичко е толкова безцелно, че и да го бяха направили в бъдещето и на Марс, а не през 60-те в САЩ, пак нямаше да има никакво значение.

Освен смисъл, на тази адаптация много остро ѝ липсва и атмосфера. Нещо, което да я отличи или да накара зрителите да се чувстват специални. Предполагам, саундтракът от пет класически шейсетарски рокендрол парчета и преместването от Великобритания в дълбокия щатски юг е било с тази цел. Ефектът обаче е малко като да смесваш олио и вода. Универсализирането на вярванията и традициите на народите в името на расовия и етнически компромис ми се струва дори по-лошо и от самия расизъм. Да настояваме, че между европейските традиции за плашене на деца и тези, които са се развили от пренесената в Америките африканска култура, няма никакви разлики, е глупаво. Според мен една норвежка вещица, облечена като машинописка, с нищо не може да уплаши обръгналите на вуду магия южнячета. По-скоро те ще я уплашат. Определено за мен това е една безвкусна промяна на оригиналния сюжет, която на всичкото отгоре и не води до никъде и няма някаква добавена стойност.

Следващата ми най-голяма болка е пълното похабяване на Стенли Тучи. Той е в ролята на управителя на шикозния хотел, но за съжаление потенциалът му да играе кисел и претенциозен досадник е напълно пропилян. И това не е изолиран случай, а по-скоро симптоматичен проблем на продукцията. И тримата големи (Тучи, Спенсър и Хатауей) са като ламборгинита в задръстване на магистралата. Отчасти проблемът се корени в наложеното режисьорско решение гледната точка да бъде детската. Както е в книгата, но там някак си се получава. Тук всички се държат глуповато и неадекватно. Октавия Спенсър в един момент е нахакана, устата и готина, а в следващия момент оставя невръстния си внук да взима решенията. Непоследователността във всяко едно отношение определено се забелязва и без да се вглеждаш изрично и чисто и просто дразни.

Единствената непоследователност, която е точно в десетката е акцентът на Ан Хатауей. Дори само заради него си заслужава да гледате филма. Освободена от всякакви претенции, в рамките на едно изречение тя преминава от руски, скандинавски в германски акцент. А на моменти, според мен, сама си го измисля. Особено комична е сцената, в която си поръчва граховата супа да е без „гооооррррлик“, което на български би било нещо като без „чииииссссааан“. Без да си кривя душата Ан Хатауей е великолепна в тази роля и се раздава, за да бъде достойна за токчетата на Анджелика Хюстън. Ако и вас ви сърби да направите това сравнение, давайте смело в коментарите.