Най-мрачният час

Хващал съм се, че когато някъде мерна Англия, първият образ в главата ми е на Уинстън Чърчил с неговия Хомбург*, усмивка и уверено V. Той, повече от крале и кралици, от джеймсбондовци и шерлокхолмсовци, олицетворява духа на Острова. Виждаш позата му, виждаш очите му, виждаш облеклото и любимата му пура и някак съвсем естествено си представяш зад пълното му тяло гигантската сянка на Империята.

Самите англичани явно си мислят същото и го пращат на първо място в класацията си за най-велики британци, пред имена като Шекспир, Нютон, Елизабет I, Дарвин и Кромуел. И докато жителите на Обединеното кралство са безкрайно горди със своя министър-председател, проводил предците им през Втората световна война, аз виждам Чърчил в съвсем друга светлина.

Дори да оставим настрана множеството приписвани му цитати за България и българите, до един обидни (но и недоказани) – а и неприязънта му към държавата ни е разбираема, все пак сме играли роля във вероятно най-срамния момент от кариерата му, Галиполската операция, дали сме англичаните кървавата Дойранска епопея, а години по-късно отново се оказваме от другата страна на барикадата и се присъединяваме към Оста, в отговор на което получаваме бомбардировките над София и тъжните последици от конференцията в Ялта – Чърчил е символ на извънредна арогантност, властолюбие и политическа бруталност. Оказва се обаче победител в най-важната битка в своя живот, а и в битката за бъдещето на света, а човечеството е склонно да прощава на победителите (почти) всичко.

Когато страшно талантлив режисьор като Джо Райт (Ана Каренина, Изкупление, Гордост и предразсъдъци) се захване с подобна противоречива личност, няма как да не се изкушиш от резултата, дори въпросната личност да ти е персонално неприятна. Главната роля е поверена на Гари Олдман, а музиката на обичайния заподозрян в райтовите ленти Дарио Марианели, което подпечатва разходката до киното.

Най-мрачният час е съсредоточен в рамките само на един месец, от встъпването на Чърчил в длъжност до прочутата му реч „Ще се бием на бреговете…“ пред Камарата на общините. Този месец, сбит в около два часа екранно време, е напълно достатъчен да подушим въздуха в тези наистина мрачни времена. Дръзка задача е да затвориш драмата си в политически кабинети и стаички за военни съвети и да се опитваш да предадеш напрежение посредством костюмирани англичани, но Райт е безкомпромисен – Най-мрачният час буквално вони на тревога и смърт, на едва сдържана паника.

Подобно на Дюнкерк от миналата година, и тук няма да мернем жив германец, но заплахата от светкавичното настъпление на Хитлер, от плашещо ефективния Вермахт, наднича зад рамото на всеки персонаж. Джо Райт и екипът му не се подлъгват да ни представят някаква идеализирана версия на Чърчил и макар ясно да маркират, че министър-председателят желае да се противопостави на That Man, са оплели решенията му в лепкави нишки от съмнения и страх. Няма и как да е иначе, след като немците за няколко месеца помитат континентална Европа и оставят кралството изолирано и практически без боеспособни съюзници. Чърчил се озовава в коварна позиция и е притискан от своя кабинет и особено от лорд Халифакс (прекрасно изпълнение на Стивън Дилейн) поне да обмисли влизането в преговори с Хитлер.

Познаваме историята и знаем как е свършило всичко, ала Най-мрачният час ни държи на тръни и нито за миг не си позволява да се държи като драма с предизвестен край. Сцените с треперещия в тоалетната Чърчил, който почти разплакан моли Рузвелт за помощ, каквато и да е помощ, или пък едно от среднощните му събуждания, когато камерата за момент се отдръпва и показва пълничък, изтощен и прегърбен старец, окъпан в болнава светлина, седнал като че върху смъртния си одър, са изумително и ненатрапчиво въздействащи.

Гари Олдман подхожда към ролята по-скоро интерпретативно, отколко имитативно – въпреки че се е подготвял за нея цяла година – и резултатът ми хареса, както би се харесал на всеки без претенции за максимална прилика на актьора с реалния образ. Той не изглежда съвсем като Чърчил и не звучи съвсем като него, ала е уловил основните щрихи в характера му и е изрисувал своя собствена картина около тях. Мимоходом отбелязвам очевидно къртовския труд на гримьорите с преобразяването на Олдман, което е отнемало часове всеки ден, но резултатите са повече от добри.

Ако трябва да посоча момент от Най-мрачният час, който ме е погъделичкал неприятно, без съмнение честта се пада на сцената с пътуването на Чърчил в подземната железница на Лондон. Лентата си позволява тук-там някои волности и неточности в историческата трактовка и повечето са драматургично оправдани, например обръщенията по радиото, ала тези няколко минути във вагона ми се сториха твърде насилени и изкуствени. Когато потърсих детайли за сцената, се оказа, че е била интересна не само за мен и е на практика най-обсъжданият елемент във филма (дотам, че срещнах мнения как възприемането ѝ е решаващо за крайното впечатление от Най-мрачният час).

Сценаристът Антъни Маккартън обяснява, че сцената – в която Чърчил уж за първи път ползва този вид транспорт и иска мнението на случайни, пътуващи лондончани за това каква позиция да заеме спрямо Хитлер – е измислена, но се базира на документирания му навик да изчезва за известно време, в което наистина да се допитва до обикновените граждани. Цялата постановка обаче кънти на кухо – Чърчил пита черен мъж, бял мъж, жена и дете дали да склонят глава, а те яростно да му отвръщат как не, никога нямало да се предадат, никога нямало да отстъпят пред тиранина и за една бройка не почват да търсят най-близката карабина „Лий-Енфийлд“, за да трепят нацисти. Това е показано и като момент с решаващо значение за самия Чърчил, а предвид обраността и реализма на лентата до този момент, е в неприятна дисхармония с всичко останало.

Това „изваждане от филма“ в никакъв случай не зачерква солидното творение на Джо Райт, а само леко го помрачава, но ако сте любители на политико-военните драми, Най-мрачният час се нарежда след първенците в жанра и е задължителен за вас. Ще ми бъде интересно как ще се представи на Оскарите, където е номиниран в шест категории, включително за „Най-добър филм“ и „Най-добър актьор в главна роля“ (Олдман вече отнесе Златен глобус). А аз ще си продължа да се възхищавам на Джо Райт и да завъртам очи при споменаването на Уинстън Чърчил.