Физиците и теолозите винаги са грешали в опитите си да опознаят и обяснят света. Светът е непознаваем, защото е жив. Светът е необясним и мистичен, защото се движи, променя се, а всяка промяна е вид чудо.

 

Пазителят на Портите

Правени са опити да бъдат обяснени Трите порти и проходите, както от учените, така и от теолозите, но те са били винаги условни, предвид ограниченията на нашите, човешки представи и понятия в областта на логиката и мистиката. Най-добре приети към момента са теориите на био-физиците, използващи в обясненията си мисловни конструкти, близки до квантовата физика и популярните идеи за паралелните вселени, черните и белите дупки и връзката между тях.

Приема се едновременното съществуване в пространството на световете, свързани помежду си чрез Трите порти. В миналото дори се говореше за разположение по четири направления – Първата порта (Запад), Втората порта (Север), Третата порта (Изток) и познатата ни Вселена (Юг) – които въпреки, че са условно обозначени с четирите посоки на света, се осмислят чрез сложна координатна система, в чиято нулева пресечна точка е мястото на Пазителя. Опитът този модел да намери математическо изражение обаче доведе до огледални функции и еднакво вероятен положителен и отрицателен резултат от решението, заговори се за още четири свята, разположени в подобна координатна система, но с отклонение от 180 градуса по всички направления спрямо нашата, т.е. допусна се съществуване на Четвърта порта (Север-Северозапад), Пета порта (Север-Североизток), Шеста порта (Юг-Югозапад) и Седма порта (Юг-Югоизток), контролът над които принадлежи на втори пазител.

След серия спекулации с този модел математическата теория беше отхвърлена.

Как са ситуирани Трите порти във времето, няма единно становище. Тук се намесва и религията с твърдението на все повече свещеници, че човекът обитава един или друг от световете отвъд портите преди раждането си и след смъртта си (вж. Сами-Фарух, К. „Къде е раят, който не открихме на небето?”, сп. „Жива вяра”, бр. 4., 2212). Чисто физичното естество на портите обаче остава неясно за човешката мисъл, липсват каквито и да е данни и по въпросите за материалната и/или нематериалната им структура.

Традиционна е теорията за портите като вид тунел в пространството и времето. Дълго време се смяташе, че географските обекти в Рило-Родопския масив, отбелязани на картата от преданията с името Трите порти, са реални проходи между световете. Битуваше схващането, че тези проходи са невъзможни за преодоляване от човек, но достъпни за съществата отвъд портите и именно такава е била ролята на Пазителя – да отблъсне пряко нашествие. Подобно схващане е логически неиздържано.

Факт е, че преминаването на портите, тогава, когато е възможно, се случва във всяка точка на пространството и времето. Осмислянето на този факт накара физиците да заговорят за множество енергийни микро-тунели между световете, свързани в сложна решетъчна структура, в която личността на Пазителя създава характерна интерференчна картина. Същността на Трите порти бе нехайно сведена до пренебрежим от гледище на науката култов обект, места за поклонение, посветени на деистичните персонажи отвъд Трите порти. А необичайно силното присъствие на същества, дошли отвъд Портите, именно в този географски регион бе обяснено с локален дефект в структурата на решетката.

Подобна прекомерна намеса на понятия и представи от класическата физика в теорията на Портите бе посрещната с възмущение от страна на теолозите и заклеймена като твърде опростенческа и поради това – неистинна.

През последно време все повече в сериозните научни среди се прокрадва идеята, че Трите порти не са обект, а субект – самата личност на Пазителя…

 

Една, две, три… Седем черни верени.

Кръжат над бездната. Това е техният възторжен танц. Магията на оковите им се беше отдръпнала. О, радост, о, щастие.

Нежен смях и любовен шепот съпровождат танца им. Те преплитат шии и докосват ципите на крилете си. Те са свободни.

Дали светът отвъд е все още натровен с живот? Дали и прокълнатите от бездната ще ги последват? Верени не мислят за това.

Вер са блажени, вер са безгрижни.

Те ще имат отново небе и посока. Сега пеят и танцуват. А царицата скоро ще се завърне. Заедно ще счупят камъка на Първата порта, за да пуснат и Нея, и тя ще ги поведе през световете.

Тук, в мрака, времето тече бавно, а понякога спира и е безвремие.

О, любима наша майко царице, благодарим за полета, който ни подари!

 

Тя е била затворена в Бездната твърде дълго и сега крачи из човешката земя с възторжена грация. Така леки са стъпките й, че не оставят следи. Така ефирни са движенията й, невидими за човешкото око. Тя върви по пътищата без бързане и на всеки кръстопът танцува изящни пируети.

Тя няма посока, нито цел. Крачи по земята. Отново.

 

Стига до село и къща, на двора играе дете с мръсно лице, сплъстени коси и очи, едри като орехи. Зад тях прозира невинност.

– Да вляза ли? – пита Тя.

Детето се кокори насреща й, изумено от яркочервените й, пламтящи зеници. То е така невинно, вижда я и я чува. Отвръща й:

– Влез.

И Чумата влиза. 

 

…Противно на научните предразсъдъци, истината е, че Пазителят държи Трите порти затворени с уникална по своя характер сила.

Традиционно се смяташе, че тази сила е личният му авторитет, че е достатъчна неговата повеля или забрана за преминаване на Портите. Схващане, меко казано, наивно.

Причините за тази заблуда се коренят най-вече в преданията за един от първите пазители на Трите порти – т. нар. Царица на Алам, чудовищно създание, за което за жалост знаем твърде малко.

Царицата на Алам

Алам е името, с което юдите наричат в спомените и легендите си света отвъд Първата порта (самите обитатели на този свят, според оскъдните ни данни, го назовават с поетичното прозвище Бездната). Погрешно е да се смята, че титлата „царица” е носена от реален монарх. Като цяло механичното съотнасяне на човешките понятия към света на Алам е неправилно – свят, в който не съществува дори живот в земния смисъл на думата, е не просто различен, но и непонятен за нас. В случая „царица” е по-скоро означение за възраст или духовна сила.

Царицата на Алам е определяна като прамайка на верените, вероятно принадлежаща към вида вер (вж. „Вер-верени, шар-верени, хал-верени – древните дракони в спомените на змейовете”, авт. колектив, изд. БАН, 2178). При кошерната структура, типична за драконовите общества, властта ѝ не се крепи на авторитет от обществено положение, а е реална власт – както верените, така и мнозинството от съществата на Бездната, пряко и буквално са зависими от нея. Предвид това, безсмислено е Царицата на Алам да издава повели или забрани, тъй като волята ѝ практически е воля на всички в Бездната…

 

Една, две, три… Девет бели верени.

Реят се под звездите и сипят пух над Белия свят. Една стара клетва бе нарушена и сега те са напрегнати и тихи.

Мълчаливо се носят, издигат се и се спускат, прегръщат се и се разпиляват, но не намират покой.

Халите са тревожни и търсещи. Времето за тях е непоносимо спокойно. Жадуват буря. Ще отпуснат крилете си по плавните лъчи на Втората порта и отвъд ще намерят отново Пътя.

Какво ги разбуни така? Воят.

Долу, стъпила на върха на най-високата сребърна пирамида, Вълчицата разказва на господаря на Сен за избити човеци. Никоя клетва не трае вечно.

По широкото поле са разпръснати хиляди снажни бойци, облечени в блестящи брони, с оголени мечове, с искрящи копия, с потъмнели от ярост лица. Рогатите им шлемове изпускат ситна мрежа мълнии, безбройните светлинки се разпиляват под високия купол и се връщат, оплетени на венци, върху мрачните им чела.

Около трона вече са се събрали най-старите юди. Жълтите им очи са полупритворени в размисъл. Змиите около шиите и камшиците им съскат тревожно и хипнотично.

Подпрял лице на дланта си, князът е потънал в дълбока скръб. По кръглото му сияйно лице, по дребното му, ефирно тяло преминава тръпка. Той е целият въплъщение на божествената си същност, Надеждата…

Към високия трон на Сен приближава Вълчицата. Снежнобялата ѝ козина е настръхнала, от грациозните ѝ движения се долавя умора. Когато стига под трона, тя приема образа на красива жена с дълги сребърни коси.

– Сияйни господарю. Царицата на Алам отхвърли клетвата си. Портите са отворени. Мрак и огън ще покосят човеците, виждам.

– Да мрат човеците долни, да мрат, господарю! Не трябват ни нам червеите зловредни, само земята им нека опазим! Поведи ни, господарю сияйни, горите да пазим и изворите, и поляните дъхави, и пилетата хвъркати с гнездата им, и билките лековити… Да не стане на пепел онова, що е очите ни радвало и в песните ни преляло!

Юдите са наскачали и развели коси. Очите им са златни от ярост.

– Царицата избра и посочи наследник – мълви Вълчицата и тъга засенчва челото й. – Речено било той да е мое дете…

– Вълк пазител! Никога!

– Той дори не е вълк, глупачки – горчиво поклаща глава Вълчицата. – Той е само купчина гниеща плът.

Юдите онемяват, даже змиите им примират от ужас. Князът се изправя от изумление.

– Скъпа моя, съзнаваш ли що трябва да сториш? Трябва да му прелееш от себе си, за да го възкресиш. Да му дариш не само млякото си, но и кръвта, и духа си!

По прекрасното лице на Светата вълча майка се стичат сълзи. 

 

Напоследък някои учени лансират хипотезата, че Пазителят затваря Портите с тялото си, или по-коректно е да се каже – с личността си, т. е. същността на Пазителя заема пространството на проходите така, че те са невъзможни за преодоляване. Тази хипотеза бе инспирирана от откритието, че Пазителят винаги обитава два свята. Той съществува едновременно на две места, но не е подвластен на био-физичните закони в никой от тях. На практика безсмъртен, той е жител на два свята и не е в никой от тях.

Така например през времето, в което Царицата на Алам е изпълнявала ролята на Пазител на Трите порти, в Бездната тя е била считана за изгубена, за изчезнала. Непосилно е за човешкото въображение да си представи в какъв ли образ е обитавало нашия свят това чудовищно създание. Принципно се приема, че съществата от Бездната се явяват на земята уродливи и грозни, а тяхната несъвместимост с човешкото мислене и представите ни ги прави да изглеждат страшни и зли.

Няколко чудовищни женски създания си оспорват личността на Царицата. Сред тях са както страховити митологични персонажи като Сфинкс и горгоната Медуза, така и реални личности – истински чудовищни жени от историята! – вкл. ужасната трансилванска графиня Батори, която пиела и се къпела в девича кръв, за да съхрани младостта си. Последното предположение е анахронизъм, но красноречиво говори за страшната слава на Царицата от Бездната.

Все пак сериозните историци се изказват в защита на легендарната пазителка, изтъквайки факта, че именно в периода на нейното стражество човечеството е изживяло най-спокойните си години. Под какъвто и зловещ образ да е живяла сред хората, могъщата Царица на Алам е държала Трите порти здраво заключени, а преминаването им било изключително рядко и инцидентно.

Също така – за разлика от Момчил, Господаря на вълците, Царицата е изпълнявала дълга си съвсем сама, вероятно на това се дължи и оскъдната информация, с която разполагаме, относно нейната личност. Около яркия и обаятелен образ на Момчил е ситуирана цяла плеяда от стражи, изпълняващи разнородни помощни функции. При това странните му помощници изхождат от различни светове и затова ролята им често е нееднозначна: стражите от Бездната (вж. Авлия); вълчите дузини; Конниците.

Последно и най-важно – Царицата на Алам се счита единствената пазителка, не допуснала заплаха от нова война за Портите…

 

Змеят Сорул тича и пръска облак ситни кристалчета след себе си. Трябва да стигне преди Първия час от разходката на господаря. Краката му са посинели от бързането, ноздрите му изпускат синкав пламък, ноктите му са чак лилави от стискане. Не мисли нито как ще го събуди, нито как ще му каже. Сорул не може да мисли. Може само да гледа, да тича и да казва какво е видял.

Вече долавя в далечината розовото сияние и то му влива сили да размахва криле и да тича още по-бързо, нищо че е много уморен. Сорул е млад, само на хиляда и четиристотин прераждания на господаря, а все по-често се уморява. Не го жали господарят. Той никого не жали.

А Сорул се старае. Вярва, че няма да си остане винаги вестител, има и по-млади, по-силни, родени след него. Все някога ще го направят пазач, а после… После господарят ще му позволи да докосне яйце.

Сиянието е близо. Сорул изплезва език и от езика му се вдига синя пара, замъглява очите му. Хвърля се към блестящите стъпала, почти не ги допира, не забелязва острите жълти погледи на братята си, не чува въпросите им. Разперва с последно усилие четирите си крила и влетява в покоите на господаря.

Великият току-що се е събудил. Няколко змеици му помагат да се облече. Сорул пада на колене и опира чело в горещия под. Великият поема жезъла си и навежда глава да оплетат короната в златните му коси. Чак след това се обръща към Сорул.

– Говори!

Сорул вдига очи. Така коленичил, те са право срещу прекрасното лице на великия.

– Двама стражи на Алам избиха човеци, господарю. Царицата им позволи.

Опитва се да разбере добра или лоша е вестта, но не успява. Не трепва нито черта по божественото лице.

– Кога?

– Вчера, в последния час на разходката ти, велики.

Лицето е все така красиво. Никога не погрознява, дори когато господарят умира.

– Защо ми съобщаваш едва сега?

– Не исках да смущавам съня ти, велики.

Вижда как господарят вдига жезъла и го насочва срещу му. Разбира, че това е краят, но не помръдва. Знае как се награждават лошите новини. Само миг и от Сорул остава купчинка пепел.

А великият бог на Огъня призовава робите си. Скоро златните градини на двореца му стават синьо-мораво-зелени от тях.

Една, две, три… Дванайсет пъстри като дъгата верени са готови да понесат огнената му колесница.

Шар са страстни, шар са горди.

Те са сестри, а не роби на бога на огъня. Той се усмихва и им сочи с жезъла си надолу, под пламъците на Третата порта.

Война.

 

…Разказът за раждането на Господаря на вълците, съставен от юдите и записан в „Летопис на войните за Втората порта”, е суров и хладен.

Било привечер.

Две уморени жени и дванайсет огромни кучета се явили при хълма на Втората порта. Високо горе се въздигал храм, съграден от гладки бели камъни. С ниски стени и без покрив, с врати в четирите посоки на света, каквито са всички древни храмове на Сен, и олтар от бял мрамор. Олтар с издълбани улеи за кръв – жертвено капище.

Двете жени и кучетата носели увито в бял покров тяло. До олтара ги чакала бяла вълчица. Изящна и грациозна, тя дори не трепнала, когато жените осквернили с човешките си нозе святото вълче капище. Чак когато положили обезобразеното тяло върху олтара и го отвили, вълчицата се изправила в образа на жена. Млада жена с дълга до петите сребристо-бяла коса и едри гърди, натежали от мляко.

Тя дълго гледала трупа, сякаш да види мъжа през жалките му останки.

– Купчина плът – прошепнала накрая. – Нима има нещо останало от онова, за което сте го обикнали и избрали?

– Животът и смъртта са като двете лица на една монета – студено отговорила жената, белязана с бели по рождение коси. – Може да се сменят и въртят до безкрай, монетата си е все същата.

Светата майка на вълците се дръпнала от олтара и се извърнала към нея:

– Да! Навярно ти знаеш всичко и за живота, и за смъртта. Предаде и мен, предаде и Княза. Повече не можеш да служиш на Сен.

– Вече си спомних коя съм била и не мога да служа на никого. Аз съм по-стара от тебе, по-стара от Княза, по-стара от този хълм и от луната, дето изгрява, защото аз ви родих първо, а после вие родихте мене.

Вълчицата кимнала скръбно и я проклела, както Князът на Сен ѝ заръчал:

– Ти беше древна и велика богиня, но пожела да идеш сред хората, за да им дадеш надежда и утеха. Ти стана белокоса жрица на Сен и прогледна в бъдното и служи на човеците много прераждания. Оттук насетне ще бъдеш нито богиня, нито жрица с бели коси. Твоите дъщери сред хората ще плащат за дарбите си. За надеждата – с болка, за утехата – с недъг. Така е справедливо. Това ми заръча твоят син. Само магията на древните клетви никой не може да ти отнеме. Новият пазител ще ти даде клетва, както някога ти се закле верени.

Прокълнатата жрица коленичила пред олтара.

Светата майка на вълците се осмелила да извърне очи към другата жена.

– С тебе никога не сме били близки – заговорила бавно Вълчицата, – но сега ще се свържем чрез този мъж. Той ще стане моя плът, и моя кръв, и моя душа. Аз ще бъда за него и майка, и сестра, и наставник.

– Знам – отвърнала тихо Царицата. – Той е от мене избран да бъде на вълците господар. Скоро аз ще си ида, но ти запомни, че на този мъж ще се крепи мирът между Сен и Алам.

– Разбрах и ще го запомня. Виждам в утробата ти и мрак, и надежда, и огън. Страх ме е. Удивлявам се. Радвам се.

Когато луната огряла с пълното си лице над земята човешка, Светата майка на вълците издоила млякото си. Помазала челото на мъжа, покапала в устата му, поръсила раните му. Вълците стоели, почетно наредени, и протяжно виели, а над главата му кръжали стражите.

Първият страж положил до тялото древния меч на пазителите на Портите. Вторият го дарил с ахатов пръстен и ахатов пояс.

Скоро покойният мъж се събудил вълк. Светата майка на вълците и глутницата го подхванали и повели през Втората порта, по пътя на посвещението му. Призори щял да се роди нов пазител, Господаря на вълците, и да положи клетва пред Великата богиня на земята…

 

Удиви го това, че смъртта идва с болка…

 

1 2 3 4 5