Светът е обогатен от есенната си патина, а времето – не в климатичния смисъл; в лошия – ни изтръгва от прежната си застиналост и нахлува в сетивата ни. Как последното акомодира меланхолия повече от действие е сред жестоките иронии на човешкото състояние, но да сме безсилни, или бездейни, или коя да е от обърканите им комбинации, носи своите очарования. Сега е лесно да си представяме как прахта някога е била други неща – писател в благородна и обречена борба с ентропията, Къща или къща, надменен архитект, вековно дърво… – и е неотменимата дестинация в хронологията на нашите състояния. Ако това ви звучи като нещо, за което германците биха имали конкретна и непреводима дума, всъщност не сте далеч от истината! Староанглийският е бил достатъчно ангажиран с тези размисли, за да им даде име – dustsceawung.

Подобно съзерцание е по-немилостиво от mono no aware, например, защото не облагородява единствено все още съществуващото. По същата причина е и по-прелестно. Dustsceawung  подхваща процеса наобратно и ни кани да дадем идентичност на заличеното именно с нещата, които сами намираме красиви и смислени. Сред тъгата откриваме и едно по-осъзнато разбиране за връзката на обектите през времето и (особено полезно около Хелоуин) доста по-буквално и оголено от мистицизми усещане за близостта ни до света на мъртвите. След потапяне в dustsceawung може да си позволите двуседмична почивка от безпочвената борба с прахта; да не пазите любимите си книги, фигури и въобще вещи от всяка нейна частица – да не ги превръщате в стерилен монумент на консуматорската ни култура и инвазията ѝ в идентичността ни. Може да ги оставите да виреят в естествената си среда, защото те се родеят с прахта. И покривайки очарователната вехтория на живота със слоя на миналото, да я обогатите с импликациите за други хора и същности! Може дори да превърнете тези два абзаца в най-дългото и тенденциозно оправдание за домакинска немарливост, което произволен ваш посетител е имал нещастието да чуе!

Photo: Xenia Nikolskaya

Дори да не предприемете тъй решителни бездействия, все пак ще усетите част от духа на Хелоуин и на страниците на ShadowDance. Roland ще ви разкаже за пет хорър повести, а Intery – за специфичния уют, който усеща в празника, и уловилите го книги. Останалото съдържание ще се придържа към познатата еклектика, но вихрите ѝ ще довяват и едно сравнително ново име – Urd. За мнозина този анонс навярно идва донейде антиклимактично, доколкото вече сте чели редица нейни статии; свикнали сте със стила и небрежното остроумие. Официалното ѝ покръстване всъщност не променя нищо, но това само иде да рече, че беше крайно време редовните по титла да припознаем и редовната на практика. На мен се пада честта да я поздравя с добре дошла в екипа, и честитя новопридобитите привилегии, а именно нужда да се отчита в работния форум и мъгляви обещания за заплата веднъж щом постигнем световна доминация!

Надявам се историята за включването ѝ осветява и една врата към списанието, която не бива огласяна като конкурсите, но пък е перманентно отворена. Ако имате какво да кажете и не сте застинали в дълбините на dustsceawung, не чакайте с години до следващия анонс за набор – развийте мислите си в строен текст и ни го пратете. Всякакви сериозни писания ще възнаградим с конструктивна обратна връзка от опитни редактори, а защо не и с медиен излаз. Включването ви е добре дошло независимо от избраната рубрика, но тук, опиянен от авторитета на редакционната трибуна, ще си позволя да заявя и особения си интерес – щедро примесен с вина – към раздела за видеоигри. Бързам да успокоя, че той не налага да дебютирате в ShadowDance, дрънкайки за navmesh-ове и cubemap-ове, нито да правите противно обстоятелствен анализ на оръжейния баланс в шибаната Resident Evil 3 – тъй де, следвайте думите, не делата ми.

Моята гейм критика срещна естествения си завършек в оттеглянето ми от хобито – преди месеци, всъщност, но осъзнаването бе забавено и дори леко болезнено. Няма да ви занимавам с историята и причините, но усещането за край предлага и финална равносметка за написаното: провал. И дори не зная в какво се състои тестът. В две неща обаче съм убеден – че изобщо не полагах теста, и че бъдещето на това критическо поле не принадлежи на стереотипната геймърска демография, към която, уви, спадах. Представителите ѝ се установихме в една общо-взето монолитна форма на анализ, и не последваха опити за разчупване – тя се оказа крайна точка. Крайната точка, оказа се, е глорифициран наръчник за купувача.

Не това е тестът.

При все цялото тупане по гърдите как игрите са изкуство и това изобщо не подлежи на дискусия, все още не се е зародила дискусията, която би ги превърнала в такова – защото изкуството не се легитимира по силата на самото си съществуване, а с мисловните кули, в чиито градивен материал се превръща. Пътят към решение на проблема до голяма степен съвпада с обичайното ни желание да култивираме широк спектър от гласове. Ангажиментът ви с полето е периферен? Не е непременно проблем – един от най-силните материали на рубриката в последно време бе написан от подобна перспектива. Дори не играете, но се вживявате в световете? Изследването на светостроене не ни е чуждо. Нямате интерес да нищите механики, но пък четете Heterotopias и обичате да мислите за архитектура и фантастични пространства през игрите? В ShadowDance винаги сме търсили потенциала на фантастиката именно за подобни интерсекции.

Може би това е тестът.