Piranesi

Помните ли Джонатан Стрейндж и Мистър Норел? Онзи колосален том, изцяло написан в стила на периода на Наполеоновите войни? С епичния магически конфликт, феи, проклятия и дългогодишни приключения? Е, тринайсет години по-късно Сузана Кларк най-накрая ни дари с нещо ново. И то не би могло да бъде по-различно от предишната ѝ книга.

Къщата обхваща целия свят. Може би тя е светът. Слънцето, луната и звездите са видими през прозорците, но нищо друго. Най-високите етажи са забулени в облаци. Най-ниските са потопени под океан. Безкрайните коридори и вестибюли на Къщата, обширните зали, пълни с колосални мраморни статуи, и стълбищата, предвидени сякаш за създания по-големи от хората, са празни.

От сътворението на Света до момента там са живели само петнайсет човека. И само двама от тях са живи днес. Пиранеси и Другият. Пиранеси броди из залите като картограф, решен да осмисли Къщата с всяка стъпка, която извървява. Той слуша шепота на вятъра, чете скрития смисъл на статуите и познава ритъма на теченията на океана. Светът разкрива мъдростта и същината си пред него. Понякога Другият, който не обича да броди из Къщата, го праща на мистериозни задачи в търсене на мистично знание за тайните му експерименти. През останалото време Пиранеси е сам. Но никога не е самотен.

Ако всичко това ви звучи странно и необяснимо, добре дошли в клуба. Piranesi е повече картина, отколкото история. Въпреки че в ядрото на повествованието се крие мистерия, чието разплитане се превръща в основен фокус с развитието на романа, тук много по-важна е атмосферата. Читателят вижда Къщата през очите на Пиранеси, тъй като книгата е представена чрез неговия дневник. Потапяйки се в съзнанието на човек, който вероятно е изгубил по-голямата част от рационалността си, поне за мен беше невъзможно да не започна да виждам света с различни очи. Тихата самота и почти интимната тъга, която блика от всяка страница, превръщат читателя във воайор, който вижда повече от героя, през чиито очи гледа, и не може да не го обикне.

Пиранеси (това е името, иронично дадено му от Другия, но той няма друго) разчита скрит смисъл във всичко около себе си. Пречупването на светлината през прозорците. Случайната среща с конкретна статуя. Албатросът, прелитащ през залите. Сузана Кларк ни вкарва толкова надълбоко в този искрен и непредубеден мистицизъм, че в даден момент, когато Piranesi ни сблъсква с нашата собствена реалност, имаме чувството, че тя е погрешната, вместо безвременната всеобхватност на Къщата.

Трудно ми е да обясня Piranesi, защото това е книга, която трябва да бъде почувствана. В нея има много малко „действие“, но това по никакъв начин не я прави скучна. Сузана Кларк е абсолютен майстор на словото и всяка дума, всяко изречение са точно на мястото, където трябва да бъдат. И при все, че книгата изисква определена съзерцателна настройка, за да бъде оценена подобаващо, тя е едва 250 страници и в нито един момент не доскучава. Ако ви се чете нещо различно от стандартното фентъзи (и да, Piranesi определено е фентъзи), трудно ще намерите история, която повече да си заслужава четенето.