Здравейте скъпи читатели,

За първи път се пада на мен да ви занимавам с ежемесечните ни размисли върху неинтересуващи никого теми. Вие може би предполагате, че колегите ми оказват чест, но истината е по-прозаична и свързана със заетостта и мързела на обичайните гласове в тази рубрика.

Както всичко в това списание, Редакционните също са по-трудни отколкото изглеждат, и трябва да благодаря на читателя viv, коментирал ревюто ми на Трите хикса, за идеята – Автор в ShadowDance, илюзия VS реалност!

Не знам дали въпросният коментар е бил сериозен или не, но със сигурност ме развесели и си помислих, че може би наистина има хора с грешна представа какво представлява „кухнята“ на издание като нашето. Колеги, извинявайте за небрежното разсейване на мистериозността ни, не се сетих за какво друго да пиша, честна дума!

Та, нашата „кухня“ е един пъстър Ад. Много е жежко и понякога се питаш какво толкова си му направил на Отеца, че те е запратил там – изпилени до болка крайни срокове, среднощни борби с текстове, които просто не се случват както ги искаш, епични сражения с WordPress платформата, чиито създатели псуваш до девето коляно (а всъщност заслужават само огромна благодарност), желанието да се пресегнеш виртуално и да издърпаш нечие ухо, защото отсрещната страна в дискусията просто не е права, и още безброй малки и големи неразбории и препъни-камъчета.

Пътят на един текст започва, разбира се, със запознаване с произведението, за което имаш желание и възможност да пишеш. Няколко храбри души в списанието създават дълги списъци с книги, сериали или филми, които биха били от интерес за останалите от екипа, и палят свещ да проявим самоинициативност, да си изберем нещо и в изключителни редки случаи – да дадем краен срок за създаването на ревю или статия по въпроса. Често трудът на шефчетата на рубрики се игнорира и си позволяваме елегантни финтове с плановете – обещал си преглед на новия роман на Ериксън, пращаш им текст за текущата екшън-полюция с Джейсън Стейтъм. Да го нагласят както искат, не е твоя работа.

Всички знаем, че крайните срокове съществуват, за да бъдат нарушавани – ако имаш две седмици да изгледаш някой сериал, естествено, че ще направиш маратон деня преди изтичането им и ще се кьориш с кървясали очи в уърда цяла вечер. Това е закон и аз гледам с недоверие на всяка организирана и стриктна личност, която го престъпва.

Самото „качване“ на материал също е пипкава работа и макар да имаме прилични инструкции как трябва да изглеждат нещата в завършената си форма, едва ли някой е прочел изцяло двете страници обяснения. Като част от редакторския екип се радвам, когато текстът все пак е бил поставен в платформата, а не ми изпращат гълъб с ръкопис (едно от малкото събития, които всъщност не са се случвали). Колегите мразят нещата да са напълно изгладени и винаги ти залагат капан – я не са сложили снимки, я тагове, я са объркали линковете, я нещо друго. В началото вярваш, че става въпрос за нарочен саботаж, после разбираш, че като почти всички, които обичат и живеят в измислени светове, са безкрайно разсеяни.

Имайте предвид, че досега говорих за единичен материал на конкретен автор. Истинската вакханалия настъпва с екипните инициативи като класации, обзори и т.н. Когато трябва да координираш и ръчкаш повече от десет човека, е много вероятно в следващото си писмо до дядо Коледа да поискаш огнехвъргачка и сандък противопехотни мини.

За мое огромно разочарование, заплати няма. Както и каквито и да е материални облаги. Веднъж Trip ми подари една книжка и намокрих ъгълчетата на очите. Романът излезе бая глупав, но важен е жестът. Предлагал съм да продадем душите си, да пишем поръчкови статии и да пускаме реклами на селскостопански препарати, никой не се върза. Били сме независима медия. Бедна, ама независима. Аман от идеалисти!

Идва моментът да тегля чертата и без капчица колебание заявявам, че никога не бих заменил тази мъка с нещо друго. Удоволствието да допринесеш, пък дори с песъчинка, за популяризирането и развитието на любимото ми/ни нещо на тоя свят, е несравнимо. Наскоро си приказвах с изключителен професионалист за набирането на кадри в неговата сфера и той описа доста плашещ процес. Предположих, че няма много кандидати, които да минават през ситото, а той ми отвърна „Не ме интересува, работя само с хора, които го дишат това нещо!“. В този момент се замислих и осъзнах какво щастие е да съм заобиколен именно от младежи (без Ян, той е дърт), които дишат фантастика. Колеги и вече, надявам се, приятели, благодаря за тази привилегия. А на вас, верни читатели, благодаря, че продължавате да сте с нас след толкова години. До нови срещи!