The Thing Itself

Нека започна това ревю, като отбележа, че независимо какво пише в анотацията на книгата в Амазон и Гудрийдс и какви асоциации навяват корицата и заглавието, тази книга определено НЕ е духовен наследник или реинтерпретация на филма на Джон Карпентър Нещото. Описаната от анотацията клаустрофобична и напрягаща обстановка заема точно една глава от многостранния нов роман на Робъртс. Което не значи, че той не изобилства от странни и напрягащи ситуации.

Всичко започва в една антарктическа научна станция през 1986 година, където главният ни герой и разказвач, Чарлз Гарднър, работи с друг астрофизик, Рой Кършиъс, по прихващане на сигнали от космоса, използвайки сателити. Тъй като това е научнофантастичен роман с препратка към култов филм по темата в заглавието, се оказва че въпросната задача им е дадена от СЕТИ. Наблюдението на получените данни не изисква особени усилия, така че двамата мъже прекарват дните си в четене и гледане на телевизия. Само че докато Чарлз получава множество писма от познати, колеги, роднини и приятелката си и чете Дюн, Рой не получава никаква кореспонденция и чете Критика на чистия разум на немския философ Имануел Кант, в оригинал. Бързо разбираме силната разлика между темпераментите на двамата учени и натрупаното напрежение избухва една нощ, когато Рой, явно побъркан от Кант и липсата на лекарства за невроза, решава да заключи Чарлз на студа извън станцията, докато той се опитва да се свърже с извънземни чрез директно приложение на философията на Кант. Неочаквано (дори предвид жанра), той успява, а малката част от ужасяващите посетители, която Чарлз смогва да види, е достатъчна да го докара до безсъзнание и да го травмира за цял живот. Оттам нататък сюжетът поема по доста неочаквани пътища, особено предвид началното впечатление от романа.

Какви са тези пътища, ще обърна внимание малко по-нататък, защото искам първо да изразя възхитата си от цялостната идея на романа и начина, по който Робъртс е вплел философията на Кант в сюжета и идеите си. В гореспоменатия труд Кант постулира, че светът не съществува така както го възприемаме ние хората, и че отвъд нашите възприятия съществува абсолютната реалност и същина на битието – das Ding an sich или the-thing-in-itself, откъдето идва и играта на думи в заглавието. Поради факта, че човешкият ум просто не може да достигне до „нещото само по себе си“, заради несъвместимата му с нас природа, сетивата ни изграждат воал над него, който ние възприемаме като реалност. В Критиката, Кант излага четири категории, обуславящи перцепцията ни, които са количество, качество, релация и модалност, всяка с три подкатегории. Робъртс чудесно онагледява и обяснява тези концепции и влиянието им върху нашата реалност в романа, и то без твърде много самоцелна експозиция – в повечето разговори по темата се разкриват елементи от сюжета или пък личностите на отделни персонажи. А както става ясно по-нататък в книгата, влиянието на въпроснитте категории, или по-точно манипулацията им, може да бъде изключително полезна или опасна в човешки ръце – ако бъде открит начин за не-човешко възприемане и влияние върху Ding an sich, чрез манипулацията на количеството и подкатегориите му единство, множество и тоталност, бихме могли да влияем непосредствено върху времето и пространството.

А това, което се случва в Антарктика в началото на романа, е именно пробивът на Рой от нашата реалност до ноумена (гръцката дума на Кант за Ding an sich, буквално „това което се мисли“, обратното на феномен), където ученият вярва, че може да бъде открит истински не-човешки разум. Впоследствие нещо се обърква с връзката, когато Чарлз се съвзема и полуизмръзнал опитва да влезе в бункера, а експериментът се проваля. Срещу Рой е заведено дело, след което той се озовава в лудницата като признат за невменяем. Чарлз губи заради хипотермия пръсти на ръцете и краката си, както и част от кожата на лицето.

Следващото, което ме впечатли в книгата, е че след този финал на първата глава Робъртс не ни хвърля директно при Чарлз, 30 години след събитията на Южния полюс, а редува главите на Чарлз със самостоятелни глави, написани от разнообразни перспективи и в различни стилове. Може и да звучи като мързелив начин за наслояване на повествователно напрежение, но англичанинът използва тази структура на романа изключително умело. А и самите глави са разкош за четене и използват множество стилистични способи за изграждане на убедителен глас, дори само за малко – имаме разказ в първо лице и поток на съзнанието на испанка от средата на XIX век, пътепис на англичанин и писмен разказ на сирак прислужник от XVII век, както и погледи към изключително странното бъдеще на човечеството. Хареса ми и как главите от гледната точка на пропилия се, белязан и работещ като боклукчия през 2016-а Чарлз са най-неотличителните като език и стилистични похвати в началото на книгата, а към края коренно променят формата и езика си спрямо установената от романа норма. А най-хубавото в едничните глави, освен стилът, е че биха могли да се четат като самодостатъчни фантастични разкази и пак биха били много добри. Но определено след първата половина на книгата започва да изплува връзката между настоящето и главите от други периоди.

При все всички тези позитиви обаче, трябва да отбележа, че въпреки майсторското боравене с философски и научни концепции, страхотния стил и език, и увлекателния сюжет, бързото четене на книгата определено идва нанагорно в моментите с повече философия. Аз съм бърз читател по принцип и често препрочитам, така че това не ми представлява проблем, но потенциалните читатели е добре да имат предвид, че въпреки добрите обяснения за кантианството, концепциите, с които се борави, изобщо не са прости. Ако Слепоглед затрудни много хора с терминология, измислена или реална, тук думите може и да не са сложни сами по себе си, но маркират коренно различни неща от всекидневната им употреба и определено книгата ще ви даде доста храна за размисъл. Препрочетох финала два пъти, но май ще е най-добре да препрочета целия роман. Друг минус е, че Гарднър не е достатъчно развит като персонаж, което не би било проблем, ако не се очакваше да емпатизираме с него в няколко ситуации след средата на романа. Въпросните моменти все пак сработиха за мен, главно заради силното писане на Робъртс, но е възможно с други читатели да не сполучат.

В крайна сметка, новият роман на Робъртс може да предложи много неща на читателя – идеи, сюжет или дори просто обогатяване на общата култура за един от най-важните философски трудове в историята на западната цивилизация. Както и доказателство за съществуването на Бог. 😉 Ако четете фантастика на английски, няма причина да не се пробвате с The Thing Itself и Адам Робъртс. След този първи досег с художествената му литература, определено ще наблюдавам кариерата му с интерес.