Neptune’s Brood

Чарлз Строс е автор, с чието творчество имам особена динамика – чисто стилистично, всичко негово, което съм чел, винаги успява да ме подразни с фамилиарния си “гийкски” тон, независимо дали книгата е пост-сингулярно приключение, или смесица между ърбън фентъзи, математика и програмиране. От друга страна, въпреки стилистичните му тикове и незаинтересованост към писането на психологически плътни персонажи, сюжетите му са винаги достатъчно интригуващи, за да те бутат напред страница по страница, а (псевдо)науката, използвана за конструирането на света, винаги разглежда по любопитен начин определени концепции. Neptune’s Brood, за добро или лошо, не се отличава от досегашния ми досег с автора.

Действието се развива в света на Saturn’s Children (чиято ужасна корица можете да видите вдясно), в който човечеството, или Чупливите (Fragiles), измира след създаването на истински разумни изкуствени интелекти и колонизацията на космоса. 5000 години по-късно немалка част от галактиката вече е колонизирана от постхората, въпросните изкуствени интелекти, възпроизвели се в тела на андроиди. В тази вселена няма методи за надвишаване скоростта на светлината, което всъщност задвижва голяма част от сюжета на книгата. А той ни запознава с Крина Ализонд-114, академик в полето историография на счетоводните практики, която реално работи като историк на финансовата измама за банката на “родословната си майка” (lineage mater), Сондра Ализонд-1.

Самата фабула се върти около пътешествието, което Крина предприема далеч от родния си свят (Нова Калифорния) в търсене на “сестра” си Ана Грол-90. Двете имат уговорка за взаимно учение в системата Доджима (вероятно кръстена на Оризовата борса Доджима), но Ана внезапно спира да отговаря на съобщения и изчезва. Разбира се, целта на пътешествието е съвсем друга, заплашва цялата галактическа икономика и са намесени страшно много пари, поради което множество заинтересовани страни преследват Крина и се включват в лова за Ана. Както споменах в увода, Строс умее да пише увлекателни сюжети, а тук има различни слоеве надлъгване, измама и планове между различните персонажи, които успява да навърже задоволително (поне до финала), с приятно лъкатушещи случки по пътя. Ако нещо куца, то не е цялостната структура, а темпото – действието започва наистина чак след първата третина на романа. Това не би било проблем във всяка друга сравнително увлекателна книга, но не знам дали повечето читатели биха издържали толкова дълго на специфичния стил на Строс, освен ако не са фенове на твърдата фантастика, които обичат да се потапят в терминология.

А тук терминология има, и още как. Може би забелязахте, че всичко в описанието на сюжета сочи към сферата на финансите и икономиката, и бихте били прави да предположите, че там се крие научнофантастичното сърце на романа. Подзаглавието на американското издание, A Space Opera, почти със сигурност е заигравка с този факт, направена с ясното съзнание, че материята би звучала суха на много хора. Но всъщност Строс изгражда наистина интересен икономически модел за далечното бъдеще и го използва, за да разглежда идеи като дълга, алчността и измамата в контекст, където всеки е нечий длъжник. Заселването на нови звездни системи е умопомрачително скъпо начинание, което не се предприема без причина; не и ако цениш времето и ресурсите си. И тук навлиза концепцията за дълга и различните скорости на парите. Всеки постчовек бива “създаден по екземпляр” (instantiated), като родителят копира определени аспекти на личността си в душевните чипове (soul chips) на децата си, но оставя и поле за промяна (например Сондра Ализонд-1 е била банкер, а Крина е историк-счетоводител). Но всеки се ражда автоматично задължен на родителя си и ако иска някога да е “свободен” икономически субект, трябва да отработи дълга по създаването си. Дълг, който отнема десетки години за отработване, ако, разбира се, не бъде „абортиран“ преди това.

Съответно колонистите на нови светове най-често са или длъжници, или вече свободни хора, които искат живот на различно място и икономическа свобода. Обаче предвид цената за построяването на космически кораб и пътуването до нова дестинация с бързина 1% от скоростта на светлината, докато пристигнат на място и установят колония, заселниците вече са задлъжнели до гуша към спонсорите на експедицията. Поради времевата разлика от векове между потеглянето и основаването на колонията, която води до инфлация и флуктуация на валутата, този дълг не може да се заплати с обикновени “бързи” пари като тези, които използваме ежедневно. Не може да се плати и със “средни” пари, които приемат формата на полици и недвижими имоти, които макар и ликвидни, също варират като стойност. Не, най-стабилната валута в тези условия са “бавните” пари, които колонистите придобиват чрез строежа на лазерни комуникационни системи, за които след това искат верифициране от съседните заселени системи, а впоследствие и заеми, като за автентичността на парите им гарантира фиксираното местоположение на колонията. И така за първите няколкостотин години от съществуването си всяка колония и жителите ѝ отплащат колективния си дълг и правото изобщо да съществуват.

С тази светостроителна рамка Строс успява да направи икономическите маневри и надцаквания интересни като политическите интриги в Песен за огън и лед, защото тук дългът е въпрос на живот и смърт. За всичко се мисли и говори с термини като фалит, банкрут, излишък, печалба, инвестиция, дори за физиологичните функции на постчовешките тела. Както се вижда и в следното описание на това какво се случва, когато механоцитите (клетките, изграждащи тялото на един индивид) не получават необходимите хранителни вещества до степен, която би убила биологичен човек:

She had no choice, even had she mind enough to consider her options: For if she didn’t find nutrition soon, her still-starving techné would declare her identity bankrupt; tear her brain to pieces; then secede from her body in a ravenous tide of solitary micromechanical predators.

Има го и момента, че макар инструментите за дебъг, наричани още робски чипове, които се поставят в отворите за чипове на постхората, да са нелегални, реално намират честа употреба и принизяват личностите до най-базовите когнитивни импулси, необходими за работа. Бъдещето изглежда меко казано мрачно, но не заради войни, болести или други явления, нито заради авторитарна дистопия, а заради преувеличена версия на познатите ни условия за работа и живот. Което прави цялата картина, нарисувана от шотландеца, едновременно по-прозаична, но и по-близка.

И все пак романът не е свръхсериозна дистопия – има (може би идеалистични) нотки на надежда за промяна, свързани с важната информация, която Ана и Крина е трябвало да си разменят при своята среща. Освен това книгата е написана в типичния за Строс лековат тон и изобилства от странни образи, имена и забавни моменти. Например пиратът, който взима на абордаж църковния кораб, в който е Крина, носи внушителната титла главен анализатор граф Руди Ужасният (Chief Analyst Count Rudi the Terrible; има игра на думи с двата смисъла на count – броене и благородна титла). Оказва се, че въпросният е агент на междузвездно застрахователно дружество, което смята, че Ана се опитва да извърши застрахователна измама с полица, която би изяла печалбите на компанията за последната стандартна година. Също така има прилепово тяло и криле за по-лесно придвижване в ниска гравитация. Друг пример е вече споменатият църковен кораб, който прилича на готическа катедрала и е пълен със скелети и зародиши на Чупливи хора, които да бъдат разнесени по нови светове; или пък мечтателните описания на подводния град Нова Плоецк в Шин-Тетис и жителите му, адаптирани за живот в океана.

Крина разказва повечето от книгата уж в първо лице, но реално се обръща към неназован читател. Изказът ѝ често наподобява езика на героиня във викториански роман, която обаче тук е извадена от стихията си и вместо това е поставена в редица опасни ситуации. Впечатление, подсилено от игриви алюзии към творби от въпросната ера, като It is a truth universally acknowledged, that every interstellar colony in search of good fortune must be in need of a banker. или It is a well-understood truism that interstellar warfare is impossible. И двете са вариации на известното въвеждащо изречение на Гордост и предразсъдъци, роман, който също нищи обществено-икономическата динамика на обществото си. Но този разговорен тон на стила е колкото сила, толкова и слабост на Neptune’s Brood (и на Строс). Може би второто не е толкова очевидно за човек, който за пръв път чете негова творба, но на мен особено ми се набива на очи. Макар да разбирам, че целта от употребата му е да придаде човечност на иначе доста различни организми и общества, резултатът е, че ги тривиализира. Може би на автора ще му е полезно да (пре)прочете повече Урсула ЛеГуин, за да се научи как да напипа усещане за универсална човечност, заедно с културните и биологични разлики.

Освен това директното адресиране на публиката с „Читателю“ в стил Джейн Еър се случва най-често в контекст на солидни количества експозиция, която в Архиви на злото е направена една идея по-елегантно (доколкото има разлика между елегантността на бизон и на слон). Информацията тук е поднесена по най-тъпия възможен начин, минимално по-добре от:

— Джон, както знаеш живеем в 3001 година и всички левитираме, вместо да използваме някакъв друг вид транспорт.
— Да, Пенке, знам, но какво общо има това със сюжета?
— Нищо, ама не знам как иначе да представя якия си свят, знаеш как е.

Харесвам твърдата измислена наука, но тук доста ми дотегна от тези инфодмъпове, и макар също да обичам разните по-неизвестни или сложни думички с латински корен, в Neptune’s Brood Строс наистина се олива с думи от типа avuncular, prestidigitation или собствени производни: I forced myself to flex, swimming slowly toward my decatentacular optoconversationalist. Отново, разбирам, че замисълът на този стилистичен подход е да подсили дефамилиаризацията на читателя, но границата между успеха и пресолването на манджата е тънка. Има я и типичната липса на каквато и да е психологическа дълбочина в персонажите, но поне болшинството са интересни скици, като споменатия граф Руди.

В крайна сметка всъщност се забавлявах с книгата, но не и до степен да не се подразня на слабостите ѝ, включително изпортената развръзка. Ако не обичате страници научни инфодъмпове или не сте фенове на Строс, по-скоро пропуснете тази творба. Почитателите на твърдата фантастика, Нийл Стивънсън и необичайните постхуманистки бъдеща биха я оценили по-благосклонно. Аз пък си пожелавам следващия път, когато се пресегна за книга на Строс, да се е поразвил повече като автор, дори това да е твърде оптимистично на този етап в кариерата му.