Легион: Лъжи наяве Ех, тая Сандра...

Бележка на автора за хората, които се чудят защо аджеба това и защо сега: Започнах тази година с четене на трите повести на Брандън Сандерсън за Легион а.к.а. Стивън Лийдс. Когато ги приключих, реших да прочета ревютата им в списанието и с изненада установих, че нямаме нищо за третата част. Резултатът е този материал. Ако не сте чели Легион и На една ръка разстояние, това не е материалът за вас. Ако пък сте ги чели, но искате да си опресните паметта, ето ги предишните материали:

Legion (на английски)

Легион

Легион: На една ръка разстояние

Като човек, който следи кариерата на Брандън Сандерсън от самото начало – не само чрез творчеството му, но и вече 15 години от подкаста Writing Excuses – четенето на психологическия техно-трилър Легион беше безкрайно интересно. Всяка от трите повести е писана в различен период от развитието му като автор и еволюцията е видима, особено ако човек има поглед към кухнята. Почти като концентричните кръгове на отсечено дърво. Фокусът на историята може да е психологическият свят на главния герой Стивън Лийдс, но реално тя е прозорец към психологическия свят на Брандън Сандерсън.

Поради което и се подразних доста силно от финала на трилогията. Легион: Лъжи наяве не е точно слаба книга, но най-силното впечатление, което ми остави, беше за мързел. Още от първата част насам виждаме намеци, че Стивън е започнал да губи контрол над аспектите си. Знаем, че някои от тях са изчезнали или по-лошо – са се превърнали в чудовища. Но докато това бяха само подхвърлени мимоходом реплики, мистерията беше интересна и вълнуваща. В Лъжи наяве Сандерсън решава да доведе това до кулминация. И аз честно казано не съм съгласен, че на въпросната ѝ беше дошло времето.

Историята започва с изчезването на един от аспектите на Стивън – Армандо, детронирания крал на Мексико. Скоро след това той получава странно съобщение от Сандра. Жената, която някога го е научила как да контролира гениалната си шизофрения, само за да изчезне скоро след това. Жената, в която той може би е все още влюбен. И съобщението го моли да ѝ помогне.

По някаква причина, всичко в Лъжи наяве ме кара да си мисля, че Сандерсън е искал просто да приключи поредицата. В жанрово отношение Легион е типът почти-но-не-точно фантастика, която човек спокойно може да види в телевизионен сериал: герой със странни характеристики, който разкрива криминални случаи с футуристично-технологичен привкус. Неслучайно казвам „сериал“, защото теоретично тези приключения могат да продължат до безкрай. Погледната през призмата на първите две повести, тази история дори не беше започнала да се фокусира върху „централен“ сюжет.

Но вместо да използва Легион за място, където може да се връща, когато има нужда от почивка, Сандерсън тотално разнебитва живота на Стивън още от самото начало. Докато в предните две части имахме само бегли намеци, че може би контролът му върху аспектите не е перфектен, тук внезапно авторът поставя изцяло под съмнение реалността около него. Заради този аспект сюжетът ускорява рязко до двеста, като в същото време всичко останало около Стивън също се разпада, като това започва с предстоящото пенсиониране на иконома му Уилсън. Книгата от самото начало излъчва усещането за „ТОВА Е ПОСЛЕДНАТА ЧАСТ!“ и поне за мен в предишните две повести нямаше достатъчно градация за тази цел.

При все това, Лъжи наяве е приятно четиво, което се фокусира върху психозата на Стивън и начините, по които той се надява да се справи с нея. Сандра, чийто ум е сегментиран по сходен начин, е открила решение и го изправя пред жесток избор, с който наистина бях емоционално обвързан. Уви, фокусирайки се върху Стивън, авторът игнорира аспектите му, които сме опознали през последните две книги. Някои от тях получават настина кофти развитие, други биват премахнати от историята почти в самото начало.

Ефектът е повест, която е може би най-добре написаната от трите, но ми достави най-слабо удоволствие при прочитането ѝ. Легион изглежда като упражнение по строене на персонажи за Сандерсън и в това си качество се справя чудесно. Уви, писателските упражнения са най-вече от полза на упражняващия се, а читателите имат нужда и от удовлетворителна история. За много хора Лъжи наяве може би е била такава. За мен тази вселена имаше нужда от много повече развитие, но при все оптимистичния финал на повестта, съм почти сигурен, че никога няма да получим повече истории в нея. Което, в крайна сметка, ми подейства твърде неудовлетворително, за да харесам книгата.