Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Артлайн Студиос

Цена: 7,90 лв.

Докато феновете на Брандън Сандерсън чакат със затаен дъх третия том от Летописите на Светлината на Бурята, Студио Артлайн решиха да ни зарадват с българско издание на Легион – една от най-популярните новели на автора. Книжката е доста кратка – има-няма 70 страници, – но все пак е изключително интересна и си струва да ѝ се обърне по-специално внимание (вижте и ревю на английското издание от 2012).

Легион разказва историята на Стивън Лийдс – богат частен детектив, проявяващ изключителна взискателност към случаите, които подхваща. Лийдс обаче е различен от повечето детективи. Tой постоянно е заобиколен от своите халюцинации – илюзорни хора, които психологът му нарича „аспекти” на неговата личност. Някои от тези халюцинации го придружават от доста години, а други са се появили наскоро. Някои са мъже, други – жени. Всеки от тях е напълно завършена личност с различни характеристики, таланти и умения. Един разбира от компютри, друг – от оръжия, трети – от почерци. И всички те по своеобразен начин помагат на Лийдс в детективската работа. Именно този отбор от въображаеми съюзници печели на детектива прякора Легион.

Не полудявам още повече. Стабилизирах се. Почти мога да се нарека „нормален”. Дори психиатърът, когото не халюцинирам, е на такова мнение.

Официалното определение за „лудост” е всъщност доста променливо. Напълно е възможно двама души да бъдат в едно и също състояние, да страдат от определен синдром в една и съща степен, но единият да бъде считан за „нормален” по официалните стандарти, а другият – за „луд”. Човек прекрачва границата на безумието, когато умственото му състояние започне да му пречи да функционира като обикновен човек с нормален живот. Ако съдим по тези критерий, аз не съм ни най-малко луд.

Новелата е изключително четивна. Прозата върви бързо, лесно, увлекателно и прочитането на цялата книга от корица до корица едва ли ще ви отнеме повече от два часа. Стилът  е много достъпен – приятен, лек, неангажиращ. Голяма част от текста се състои от диалози между главния герой и неговите въображаеми спътници. Сандерсън винаги е можел да пише готини диалози, но тук направо е надхвърлил себе си. Книгата е лишена от епичните описания на бойни сцени, срещащи се в доста от другите творби на автора. В центъра на всичко е именно диалогът – както вътрешният между главния герой и различните негови аспекти, така и външният между личността и заобикалящия я свят.

Всъщност текстът звучи доста съвременно. Досега не бях попадал на друга творба на Сандерсън, която да е толкова категорично ситуирана тук и сега. Като фентъзи писател той обикновено предпочита да се занимава с много по-далечни светове, с по-различни общества и проблеми. А в тази книга доказва, че всъщност се справя чудесно и с истории, развиващи се в нашето съвремие. Новелата не е напълно лишена от фантастични елементи – все пак главният герой е луд по един доста фантастичен и немедицински начин, а в сюжета се намесват и изобретения, надхвърлящи постиженията на съвременната наука. Но въпреки това като дух и атмосфера книгата е истинска творба за началото на двадесет и първи век. И си мисля, че Сандерсън не би сгрешил, ако опита да напише някоя по-обемна история, развиваща се в наши дни.

Новелата се занимава с интересни проблеми и поставя изключително любопитни въпроси. В някои моменти Легион успява да накара читателя наистина да се замисли и да понапрегне съзнанието си. Повдигнат е въпросът за религията, което само по себе си не е толкова изненадващо за този автор – Сандерсън е силно религиозен и проблемът за вярата и вярващия човек се среща в много негови творби (най-ярките примери са Сейзед в Мъглороден и Хартен в Елантрис). И все пак в Легион става дума за религии и свети места от нашия свят, което прави нещата една идея по-сериозни. Въпросът за вярата е поставен в контекста на по-големите въпроси за историята и истината, за невъзможното познаване на миналото и възможното му тълкуване.

Най-лошото нещо в Легион е, че всички тези въпроси остават в някаква степен висящи и не получават подобаващи отговори. Новелата има доста рязък и незадоволителен завършек. Сякаш Сандерсън е решил да поеме по лесния път и съзнателно е отказал да каже нещо смело. Книжката е много кратка и затова някои неща остават просто неразрешени. Като цяло Легион създава усещането за потенциал, който не е използван максимално.

Няколко думи за българското издание. Преводът на Йоана Гацова е качествен и предава доста точно оригиналния стил на автора. Корицата на Ина Димитрова за мен лично е по-красива от обложките на западните издания. Шрифтът обаче е малко дребничък, ще ми се книгата да беше отпечатана с по-големи букви, дори това да я направи десетина-петнайсет страници по-дълга. Корицата е тънка и изглежда нестабилна, сякаш книгата всеки момент ще се разпадне, но това впечатление май е лъжливо, тъй като и след две прочитания е напълно здрава, сякаш почти не е разтваряна. Общо взето съм доволен, че новелата излиза на български в този вид. Разбира се, бих предпочел по-луксозно издание с твърди корици, съдържащо и двете новели за Стивън Лийдс, но аз съм маниак на тема красиви издания и бих продал душата си за книги с твърди корици, та затова се старая по-често да си напомням, че доста читатели в България не мислят като мен.

С няколко думи – Легион е приятна разтоварваща книжка с готини герои, която си има определени недостатъци, но все пак ще ви донесе хубави емоции в двата часа, необходими за изчитането ѝ. Подходяща както за стари фенове на Сандерсън, така и за нови читатели, които искат най-общо да се запознаят със стила му.

Оценка: 7.5/10