Легион: На една ръка разстояние

След Душата на императора, първия Легион, а сега и продължението му На една ръка разстояние, започвам да се чудя дали пък Брандън Сандерсън не е по-силен в кратката форма. Докато качеството на романите му силно варира, то и трите повести ми доставиха огромно удоволствие и дори бих изказал може би непопулярното мнение, че са по-добра литература от средното за писателя ниво.

На всички е ясно, че щом стане въпрос за любопитни идеи и развитието им, Сандерсън е сред корифеите във фентъзито, ала почти винаги след няколкостотин страници с него, оставам с леко горчив вкус от предложената проза.

Обяснявам си този факт с умората и творческо изчерпване, което вероятно настъпва след като си прекарал месеци с даден текст, особено когато въпросният текст е само част от безбройните ти поредици. Сякаш кратките залитания в други светове с други персонажи се явяват разтуха за автора, който обичайно се бори със сложните и разточителни истории за мъглородни, сияйни рицари и висши епични.

Легион: На една ръка разстояние е едно такова залитане и макар да е по-обемна от предишната част, отново се чете за броени часове и е леко, добре написано и концентрирано забавление.

Повестта ни връща към приключенията на Стивън Лийдс, нещо-като-детектив с неопределено умствено разстройство (или дар?), в чиято глава живеят десетки „аспекти“. Макар сюжетната арка отново да се занимава с конкретен заплетен случай, както и в първия Легион, историята е изтикана на задна позиция, а причината На една ръка разстояние да е толкова прилепчиво четиво са именно аспектите на Стивън, общуването му с тях и общуването им помежду си.

Брандън Сандерсън не е първото име, което изскача в главата ми, когато чуя „добре изградени персонажи“, но в този случай писателят постига с невидимите приятели на Стивън неща, които мнозинството жанрови автори не успяват с герои от плът и кръв. Аспектите са страхотни, всеки е с ярка и изпъкваща индивидуалност и предвид броя им (и факта, че доста от тях получават съвсем периферни роли), свалям шапка на американеца за толкова силното им охарактеризиране в толкова малко текст.

Типично за Брандън, „силите“ на г-н Лийдс имат своите съвсем разумни и логично звучащи ограничения, а ние продължаваме да научаваме любопитни детайли за отношенията между хоста и гостите му и трудностите при поддържането на почти петдесет отделни въображаеми индивида.

Сюжетът създава усещане за техно-трилър и се занимава с разследването на една смърт и последвалото изчезване на трупа на мъртвеца. Въпросният е работил във водеща компания за биотехнологии, а колегите му вярват, че строго секретна и потенциално унищожителна информация е закодирана в ДНК-то на клетките му. Постановката всъщност не е далеч от реалността, тъй като от доста време учените, освен всичките си други експерименти с горката дезоксирибонуклеинова киселина, успешно съхраняват стотици терабайти информация в някакъв мизерен грам от нея.

Без угризения бих препоръчал Легион: На една ръка разстояние дори на хора, които по принцип не си падат по Брандън Сандерсън, защото повестта е достатъчно различна от обичайните творения на автора и гарантирано ще освежи няколкото свободни часа в нейна компания. Интелигентен сюжет, чудесни персонажи и ненатрапчива научна плънка, едва ли можем да искаме повече в 162 страници.