Черен леопард, червен вълк

В рецензията си за NPR писателката Амал Ел-Мотар сравнява четенето на Черен леопард, червен вълк с това да биваш бавно поглъщан жив от мечка. Личното ми преживяване с романа на Марлон Джеймс частично потвърждава това описание. Първа и последна третина, които изчетох за по ден-два и с огромен интерес, средна част, с която се борих в продължение на месеци. Свят и проза, които зашеметяват с мащаб, автентичност и образност. Но също така свят и проза, които често са непонятни, трудно проследими, сякаш незаинтересовани от читателя. И най-вече сюжетът, който е така наплетен в себе си и в стремежа да разкаже една устна история на света, че понякога като че ли съвсем избледнява и сам забравя за целта си, ако мога да перифразирам един от героите. Въпреки това, или по-скоро именно заради това, Черен леопард, червен вълк е мечка, на чиито челюсти и стомах трябва да се предадем. Едва тогава, когато сме изцяло в търбуха ѝ и бавно се разграждаме, за да приемем нова форма, можем да спрем лудото махало в главата ни, което се лашка в реакциите си от „гениално“ до „нечетивно“.

Малко парадоксално, романът на Джеймс отваря пространства – географски, културни, психични, телесни – чрез един крайно клаустрофобичен метод, който освен това е силно непривичен за фентъзи жанра. Класическият фентъзи роман разказва история – най-често за пътуването на герой или герои, за война или друго мащабно събитие, което разкрива света в някаква негова цялост. Историята е инструмент, който изплита свят от множеството същества и идеи, най-често облечени в съществителни (добре позната радост за почитателя на фентъзи е да заучава спецификата на магическата система при Сандерсън, или пък родословните дървета при Толкин и Мартин). Тя може да е праволинейна като във Властелина на пръстените, може и да прилича повече на мрежа като в Песен за огън и лед – две заглавия, които поради комерсиални причини често изникват в медиите, когато се говори за Черен леопард, червен вълк. Във всеки случай историята има форма, която ни позволява да я схванем, тоест да се хванем за нея и по този начин за света.

„Черен леопард, червен вълк“ като картина на Йеронимус Бош © Enzo Pérès-Labourdette

Този инструмент тук е видоизменен до неузнаваемост. Още първият ред на романа ни информира: „Детето е мъртво. Няма друго за казване.“ Следват 600 страници разказ за търсенето на същото това дете. Само че този разказ още в първата си глава се разчетворява в различни истории, от които всяка ще ни приближи или отдалечи от схващането. Разклоняването, роенето и оматрьошването на историите не стихва до края книгата и често ти се случва да се питаш къде си, колко истории навътре и настрани си потънал, в миналото, настоящето или в бъдещето се намираш. Истината е изменчиво, хлъзгаво същество, казва романът, но без да се кичи с постмодерни значки. Светът на Марлон Джеймс не е илюзия, всичко в него е болезнено веществено, опредметено и телесно, но горко му на читателя, който си мисли, че може да го улови със сюжетна примка.

Та каква е историята, за която този роман „няма какво да каже“ и все пак го прави по своя си, перверзен начин? В свят, приличащ на предколониална Африка, Северните и Южните крале водят дълги войни, прекъсвани за кратко от неспокойни периоди на примирие. Тези кралства, може би дори в някакъв провинциален смисъл империи, обхващат както градове-държави, така и селски райони. В процепите помежду процесите на модернизация и глобализация пък, дребни независими народи са вкопчени в своите собствени междуособици и предразсъдъци. Преследвача, главният герой и разказвач на романа, идва именно от едно от тези речни племена. Той някога е имал име, дадено му от майка му, но вече не го помни, макар и да е все още млад. За сметка на това разполага с обоняние, което може да разгадае историята на всеки и да открие всичко, както и с вълче око и с магия, която го пази от всеки метал. Преследвача получава изкушаващо предложение – да се включи в търсенето на мистериозно дете, отвлечено преди цели три години. Преследването и съпътстващите го истории ни отвеждат до всички кътчета на нарисуваната от самия Джеймс карта на света – в градове, гори, блата и планини, а през цялото това време мистерията около детето продължава да се заплита.

Привидно в съзвучие с традициите на жанра, около Преследвача се носи антураж от приключенци, чиято пъстрота скрива от раз шапката на кое да е фентъзи от този род: смъртоносен великан с нежно сърце и тъжна душа; наемник, който сменя кожата си като змия; лунна вещица, пленила стотици духове; водно божество, което ту приема човешка форма, ту съществува като локва мрак; благ, умен бивол; ухаещ на смирна префект; и разбира се, черният Леопард от заглавието – ту котка, ту човек, ту любовник на Преследвача, ту негов главен дразнител. Съществата и злодеите, срещу които се изправят героите по пътя към развръзката, са не по-малко необичайни за доминирания от европейски фолклор фентъзи жанр: русалки от пръст, демони от мрак, които нападат винаги от покрива над главата ти, човек-птица, който изсмуква живота от жените и ги изпълва със синьо електричество, още вампири и още вещици, както и магьосник с катранена кожа и червена коса, повелител на враните, сенките и тълпите.

© James Albon

Смесицата от странното и спиращото дъха никога не секва. Градски пейзажи се сменят с джунгли, героите се губят и разпиляват, намират магически пътеки до далечни земи. Романът ни изкушава също като героите да се загубим в този така странен свят – с омагьосаните му гори, които не отстъпват на Мраколес, с небесни градове, не по-малко чудни от Ломидол и Лотлориен. Усещането за чудо е истинско, но методът е друг. Тези герои не са задругата на Пръстена; може би малко повече приличат на Отмъстителите на Марвел, а някои от злодеите – на мутантите и на Човека паяк. Това определено не е Толкин и не е Европа; както пише Ел-Мотар, доста по-близо е до Овидиевите Метаморфози, може би пренаписани от Тони Морисън, а защо не и от Самюъл Дилейни. Друг рецензент, доста по-негативно настроен, описва книгата като Сърцето на мрака на Джоузеф Конрад, във вариант за геймъри. Преследвача всъщност не е класическият фентъзи герой, а е по-скоро hard-boiled детектив, който пречупва целия свят през цинична и отдръпната гледна точка. В Черен леопард, червен вълк няма източник на морална сигурност, историите се превръщат в други истории, плътта се превръща в друга плът – чрез магия или чрез наука; гледните точки се обръщат, истината се изплъзва през пръстите.

Четейки чудесния профил на Джеймс в The New Yorker, е трудно да не прокараш паралели между биографията и прозата му, макар и самият той да твърди, че страни от подобни преплитания. Изключително маскулинното ямайско общество, в което израства, присъства тежко в художествения му свят, в който няма нужда да вярваш в създания на злото, при положение че мъжете свалят кожата на собствените си жени. Ямайка, разбира се, не е някакъв уникален пример в това отношение, нито пък що се отнася до повсеместната, дори институционализирана хомофобия, която доминира младостта му. Джеймс дори се подлага на църковен екзорсизъм, за да прогони мислите за други мъже, вследствие на което просто прогонва вината пред Иисус. След като публикува първия си роман, John Crow’s Devil, успява да се откопчи от родната страна и да пренесе кариерата си в САЩ, където обаче ще му се наложи да продължи да изобретява себе си наново – като писател, човек, чужденец. Може би е удачно да се каже, че Джеймс, като героите си, е превъплъщенец по неволя, един от многото оцелели и оцеляващи. Романите му продължават тази тенденция на движение срещу очакванията – разкази за насилие, за робство, за чужда реч, за принудителна трансформация, за рояща се истина. Върхът ѝ може би е достигнат в носителя на наградата Man Booker, романа A Brief History of Seven Killings, съдържащ седемдесет разказвача от първо лице. От Черен леопард, червен вълк се очакваше – донякъде заради подхвърлен уж на шега коментар от Джеймс – да бъде „африканският Игра на тронове“ и да канализира литературната му слава в написана за широката публика бестселърова поредица, идеална за адаптация от HBO (в интерес на истината последното е възможен сценарий, след като ТВ правата бяха закупени от Майкъл Б. Джордан). Вместо това, книгата е тежка, трудна, може би едновременно твърде високолитературна и твърде жанрова.

Превръщането, метаморфозата и прекрачването на границите са основен ключ към Черен леопард, червен вълк. Това със сигурност е така по отношение на съдържанието: в художествения свят изобилства на герои, които менят формата си от животинско към човешко и обратно, а в някои случи дори заменят части от телата си за такива от чужди видове; физическото проникване на тела в други тела е повсеместно – по време на секс, насилие, или и двете едновременно. Границата между мъжкото и женското също е сериозно проблематизирана през темата за мъжкото и женското обрязване – речните народи от този свят например вярват, че „мъжкото“ трябва да бъде изрязано от жената и обратно, защото човек, който носи тези два аспекта, е по някакъв начин опасен. Хомосексуалните мъже пък (наричани „шога“, както в предколониална Танзания) са толерирани в някои от по-големите градове, стига да не се афишират прекалено. Една от най-силните страни на романа е именно в начина, по който се отнася към проблемите на пола – в нито един момент те не са поставени еднозначно, а всеки герой носи уникална смесица от прогресивни и лицемерни идеи за това как е устроен светът. Подобен реализъм почти не се среща в днешните романи от кой да е жанр, какво остава за традиционно консервативен такъв като фентъзито. Но преначертаването на границите не спира с тези теми. Такова има в политически, религиозен и културен смисъл, доколкото събитията от романа косо ни запознават с историята на континента и с кипящия котел, който той представлява. Също не е изненада, че книгата поставя под въпрос и отношенията в семейството и изобщо какво означава то като идея. Може дори да се каже, че именно принадлежността към семейството и сложните взаимоотношения и белези, произтичащи от него, са най-важният всъщност ключ за разбирането на Черен леопард, червен вълк.

Но за да получи този ключ, читателят трябва да прояви огромно търпение. Едва към края на романа намираме сигурен вход към гледната точка на Преследвача, така че да можем в крайна сметка да разберем що за същество е той и защо ни е водил из тези влудяващи повествователни лабиринти в продължение на стотици страници. Чувството, когато историите и образите в крайна сметка се снаждат в нещо обозримо, е задоволително – епичното измерение на разказа не просто удържа формата си, но и се изпълва с личния смисъл, извиращ от психологията на героите. Един затормозяващ въпрос също намира частично обяснение, а именно: защо, по дяволите, не разбираме повече за този величествен, луд, брутален, окъпан в цветове свят? Оказва се, че разказът на Преследвача никога не е имал за цел да ни даде такава картина, защото е плод на човек, който е неспособен да се впише в този свят, във всеки един смисъл – географски, културен, сексуален, семеен, психически. Преследвача е именно онзи застанал настрана детектив, който оглежда уликите и може да проследи движението на кое да е същество през стотици километри, но е в същото време дълбоко незаинтересован от самия свят, защото светът е незаинтересован от него. Колкото и влудяваща да е тази мотивировка, в края на романа това обиколно представяне на художествената реалност придава смисъл на читателските мъки. Предвид че Черен леопард, червен вълк е замислен като първа част от трилогия, която ще разкаже, по Рашомонски, една и съща история от три коренно различни гледни точки, напълно възможно е в следващите две книги да получим едно доста по-задоволително пребиваване в този свят, който вече сме обживяли в негатив през разказа на Преследвача. Струва ми се много вероятно там да получим достъп до гледната точка на магьосника Аеси, а това означава, че дузини важни въпроси ще получат своите отговори.

© Golden Cosmos

Във всеки случай замисълът на Джеймс е впечатляващ и немислимо смел в ретроспекция – да напише свят и история, които биха били разбираеми едва след като читателят премине през близо 2000 страници (ако следващите романи се поберат в сходни обеми). Черен леопард, червен вълк чупи всякакви очаквания, които почитателят на фентъзи може да има. Това се случва дори на езиково ниво – вместо да влага основните си смисли в съществителните и границите помежду им, Джеймс натоварва с информация най-вече глаголите. В стотиците истории-в-историите подлозите често не са маркирани с нищо повече от лично местоимение, дори когато съответният герой бива споменат за пръв път. Изключително лесно е да се загубиш по три пъти на страница, когато си изправен пред такава проза, нужно е да си постоянно нащрек, сякаш сам си попаднал в джунглата и смъртоносният акт може да дойде много преди извършителят му да придобие форма в сетивата ти. Тази формална атака върху усещането за граница може да бъде осмислена едва когато читателят е загубил въпросното усещане, за сметка на далеч по-богат букет от преживявания – предимно телесни, сетивни, често сексуални. Романът мимоходом, бавно и невидимо, разприда разнообразни бинарни двойки, характерни за жанра – мъжко и женско, вертикално и хоризонтално, нагоре и надолу, божествено и човешко, бяло и черно. Тази деконструкция е видима дори върху картите, които предшестват всяка глава – четири детайлни географски изображения, точно както бихме очаквали от жанрова книга, следвани от далеч по-абстрактно изображение в предпоследната глава и изцяло липсваща карта в последната. Епичните развръзки и разрития, които сме свикнали да очакваме, присъстват, но в крайна сметка са изтласкани на заден план от едно много по-лично размишление за възможността да вярваш в нещо, да не бъдеш сам, да принадлежиш, да си позволиш да обичаш. Не твърдя, че методът на Джеймс е единственият възможен за тази цел (на ум веднага идват някои от романите на Робин Хоб), но със сигурност е впечатляващ, колкото и мъки да създава за читателя.

Илюстрацията на корицата в цялата ѝ прелест. Темата за преплитането и телесността е уловена също толкова силно, колкото в самия текст.

Черен леопард, червен вълк оставя много повече въпроси от отговорите, които дава. В някакъв смисъл това е правдоподобно представяне на един свят – нима сами не се измъчваме постоянно в ежедневието си с нерешими загадки защо нещата се случват именно така? А и въпросите са повече от вълнуващи. Какво представлява всъщност отвлеченото дете? Върви ли този свят към модернизация, както загатват множество моменти от книгата, и кои са основните сили, които го тласкат натам? Какво е естеството на магията и на божественото, каква е връзката им с така наречената „бяла наука“? Този свят в „миналото“ или в „бъдещето“ се намира, образно казано, и какво е отношението му към една все още неслучила се в него колониална епоха? Какво е моралното му отношение му към робството и към природата? Аз лично вече чакам с нетърпение следващата част от трилогията „Тъмна звезда“ и се радвам, че не се предадох по средата на пътя. Ако ви се чете едно меко казано нестандартно фентъзи – подкрепете смелото издателство Лабиринт, благодарение на чийто труд на български освен Марлон Джемс можем да четем и Пиранези на Сузана Кларк, а скоро и Мексиканска готика на Силвия Морено Гарсия. Бъдете упорити и няма да останете разочаровани.