Да приемем, че както има няколко стадия на скръбта, така има и няколко стадия на равносметката от преминалото десетилетие. Може би когато подобни обзори започнаха да се появяват през последните месеци на 2019 г., първо сте реагирали с отричане, че второто десетилетие на 21-ви век наистина си отива; после сте се ядосали на оскъдността на собствените си или цивилизационните ни постижения за периода; след това сте спорили за математика и календарни системи; нататък сте гледали с отчаяние на безспирния ход на времето, и сега, най-накрая, през февруари 2020 г., сте готови да се гмурнете в класацията на ShadowDance за най-добрите научнофантастични филми на отминалото десетилетие (2010-2019). Причината да я публикуваме точно сега изобщо не е, че я започнахме през средата на 2018 г. и после забравихме за нея, докато Jen не ни подпита какво се случва с класацията, за която е писала текстове преди година и нещо. Съвсем не – просто нашият екип, включващ поне един доктор по психология, мисли за вашето ментално здраве и затова ви предоставя класацията във фино изчислен момент във времето, когато много искате отново да започнете редовно да гледате качествени филми, както сте правили в по-младите си години, и си търсите идеи кои.

За да сравняваме портокали с портокали и ябълки с ябълки, лентите в тази класация трябваше да отговарят на няколко условия: първо, да бъдат научнофантастични (а не например фентъзи); второ, да не са анимации; и трето, да не са адаптации на супергеройските комикси. За всички заглавия, филтрирани от тези критерии, бихме могли да направим отделни класации, ако ни врънкате достатъчно настойчиво в коментарите*. След като заинтересованите хора от екипа произведоха личен топ 10 за десетилетието по тези критерии, подредихме общата класация според броя лични класации, в които се среща дадената лента. В резултат филмът на първо място има повече гласове, отколкото филмът на последно, но разликите в броя гласове между две заглавия на съседни места обикновено са несъществени.

И понеже много от любимите ни филми естествено не влязоха в общия топ 10, авторите имаха възможност да напишат и текст за свой любимец, който не е успял да се дореди до челните места. Тези текстове са форматирани отделно в карета и не са подредени йерархично.

Макар да сме наясно, че никой не чете тези обяснителни уводни бележки, ги слагаме тук, за да сочим към тях, когато в коментарите неминуемо някой читател ни се скара, че сме пропуснали някой филм извън критериите. А за тези от вас, които все пак са прочели увода – страхотни сте, бъдете здрави и материално+духовно осигурени и за следващото десетилетие! – очакваме с нетърпение коментарите ви.

Приятно четене!

Intery

10. Гравитация

Gravity (2013)

Jen

В есето си 5750 думи Самюел Дилейни казва, че във всяко поколение се намира по някой критик, който да припомни плашещо очевидната истина, че в конфликта стил срещу съдържание такова нещо като „съдържание“ не съществува. Гравитация, за разлика от останалите ключови фантастични филми от последните години, не борави с нито една от модерните теми на бъдещето – екология, изкуствен интелект, хибридни идентичности, технологична етика. Неговото съдържание и най-голямо стилистично постижение е пресъздаването на космическите усложнения на живота в космически картини. Зрителят е изтръгнат от пасивната си уседналост, трябва да се хване за нещо, да затвори очи заради въртенето. С удивителната си чувствителност едновременно към интимното и към глобалното, филмът буквално запраща кризата към зрителя; вече въпрос на трети вид чувствителност е как кризата ще бъде преживяна отвъд разпадащата се четвърта стена. Не съм сигурна, че по-малко или повече съдържание от това е изобщо възможно.

Ако някой ме пита защо Гравитация e фантастика, най-смисленият отговор, който мога да дам, е, защото не можем да живеем без космос. Защото изцяло чрез мъдростта на сетивата филмът уголемява ужасяващо чупливата и незначителна човешка природа до орбитален конфликт. (Отделете 15 минути за чудесната късометражна анимация на Константин Бронзит, за да видите как невъзможно различен от Гравитация филм прави същото.)

Гравитация успява да наложи изключителен естетически контрол както над крайно податливите към хаос микропространства, доминирани от човека, така и над макропространства, в които човекът е прашинка. Влязлата вече в историята конструкция на филма съчетава бездънните бавни кадри на оператора, за когото скоро няма да има измислен достатъчно широк обектив, оползотворяването на всички възможни планове в сцената, разточителния монтаж, ЗD технологията, най-сетне реално впрегната в механиката на разказа, находчивото използване на светлината, контраста между клаустрофобичен и необятен декор, експресивната документалистика, балансирана от класически кино-фрази и препратки. И космосът идва при зрителя с цялата си изпълваща възприятията множественост – като смазващо, безучастно към личните трагедии пространство, като умиротворяваща отвъдчовешка пустота, като метафора на загубата, дори като алегория на изкуството и неговия спасителен и опасен ескейпизъм. „Тук горе можеш да изключиш системите“, казва Ковалски, „да изгасиш светлините, просто да затвориш очи и да се дистанцираш от всички“.

Алфонсо Куарон е режисьор, който притежава способността да се изразява чрез кинематографски прийоми от най-висш порядък, без това да означава вакханалии, обслужващи единствено егото на автора. Такива като него не са много и всички до един са в книгите за киното, защото създаването на значима естетика е смисъл сам по себе си, който трябва да бъде преразказван, извън всички други илюзии за съдържание.

Алфонсо Куарон също така е и момченцето, облечено в костюм на космонавт, което неколкократно се появява в силно автобиографичния Рома, включително в покъртително красивата сцена в гората, в която локвите се превръщат в небе. Това смесване на потоците на фикцията, реалността и времето с мечтите на твореца е по своему също фантастика.

Stun Damage

Цвят по течението

Upstream Color (2013)

Цвят по течението е мек, в цялата гама от значения на епитета. Това започва от вглъбената тактилност, до която героите му опират при липса на рационални механизми да осмислят случващото се, минава през свободната асоциативност на монтажа и несъществуването на граници между сцените, и стига до онази най-фотографска дефиниция на мекотата като „липса на яснота“. Светът избуява в боке и филмът не проявява интерес към контурите му, защото е ангажиран предимно със снимане на хора. Гледа ги с техния поглед и именно затова отказва дефиниция на заобикалящото.

Хората му са жертви, насилствено впримчени в жизнения цикъл на вечно подновяващ се организъм. Трудността при осмислянето на процеса расте правопропорционално с буквализма в прочита ни, но – особено впечатляващо – така и не достига невъзможност: противно на импресионистките си повествователни похвати а ла късен Малик, Цвят по течението има конкретен сценарий, дефинира етапите от цикъла и дори загатва преливане в нов. Да го четем като твърда фантастика, без завои в приканващата му алегория, е акт, който заради трудността си може да бъде единствено осъзнат – също толкова осъзнат и труден, колкото е актът на самата лента да претвори латентното фантастично съдържание от Уолдън на Хенри Дейвид Торо. Имаме отчаяна нужда от филми, които култивират подобни когнитивни усилия – проявленията на фантастиката в киното твърде често я потребяват като нищо повече от маркова дреха.

Минавайки през гореописания процес, стигаме и до най-значимото постижение на филма – твърдият прочит на сюжета му по никакъв начин не го прави по-студен. Цвят по течението е мек и поетиката му е непокътната. Откриваме я в аудиовизуалното рисуване на усещания, които не подлежат на вербализиране, и меланхоличния начин, по който тези с гаснеща идентичност все пак откриват език, на който да общуват помежду си и със света; в сюблимната бездиалоговост на финалната третина, и в многофасетната синхроничност, докато сцените му резонират една с друга, понякога отразявайки се като в мътно стъкло, но никога в контраст – единствено в паралелизъм.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10