5. Лудия Макс: Пътят на яростта

Mad Max: Fury Road  (2015)

Ordo Malleus

Лудия Макс: Пътят на яростта щеше да се озове на върха на класацията ми за фантастични филми през последното десетилетие даже да не беше филм… а саундтрак. Нидерландското чудо Junkie XL, който по принцип не е писал музика единствено за коледните партита на ShadowDance (мега скука), толкова добре е напипал пулса на продукцията, че и до ден-днешен не спирам да въртя адреналиновия му микс. Никаква идея как да продължа елегантно този параграф, исках само да се избъзикам с колегите, прощавайте.

Пътят на яростта е добър екшън, защото е с изгризан до кокал сюжет, но богат свят, изглежда зашеметяващо и звучи агресивно, а това е напълно достатъчно да задоволи всяко диво прасенце като мен, което често има нуждата от невъзвишена касапница, мощни превозни средства и китари, които бълват огън. Сериозно, толкова ли е трудно?

Оказва се, че да, толкова е трудно, а свестните екшъни през последното десетилетие се броят на пръстите на едната ми ръка. Вероятно не е случайно, че сред въпросните е Джон Уик, който буквално покрива същите точки:

  • Главен герой, който последно е изпитвал емоции на Световното ’94 и не е говорил горе-долу също оттогава;
  • Загатване на страхотен свят, криещ се зад всеки ъгъл, но без той да ни бъде навиран в лицата. И изпепелената пустош на Макс, и глобалният килърски ъндърграунд на Джон са чудесен фон, който обогатява лентите и гъделичка въображението, но никога не си позволява да застане пред героите и историите им;
  • Казах ли за жестокия звук? Казал съм;
  • Сюжети-скелети, върху които екшънът необезпокоявано трупа тестостеронов мускул. На Джон му е криво, някой убива кученцето му и той отмъщава. Макс бяга и след това търси вода.

Зад подобно уж „простичко“ начинание обаче стоят месеци къртовски труд, както и свръхестествен усет за мярка. Възхищавам се на режисьори (а и творци въобще) като Милър, които са способни така прецизно да издялкат творението си, че върху туптящото му сърце да не остане и грам сланина. Това трябва да се възприеме в следния контекст – Милър и двамата му ко-сценаристи са имали история за всеки персонаж, за всяко превозно средство, за всяко колелце във филма. Предполагам изкушението да се впуснеш в отклонения и да покажеш всичко сътворено от теб е изключително, но тук сериозно рамо удря и съпругата на Джордж, която свежда няколкостотинте часа заснета лента до френетичните 120 минути, които сега възхвалявам.

О, да, още контекст – почти всички ефекти, които виждаме, са практически, а компютърните магии са използвани много пестеливо. Каскадите са каскади, костюмите са костюми, а Шарлийз Терон е… тайната ми любов от ученическите години (да бе, достатъчно съм дърт, за да се влюбя в нея от Адвокат на дявола).

Друго? Няма, но не е и нужно, Лудия Макс: Пътят на яростта е сред събитията на последната декада и ако останалите от екипа ви натякват за разни дълбоки психологизми, им кажете да си набутат Блейд Рънъра на онова място и пак си пуснете ръмжащото момче и божествената Императрица.

Couatl

Чапи

Chappie (2015)

Чапи е един от най-киберпънк филмите, които съм гледал, и според мен незаслужено остана извън тази класация. Въпреки привидно скромния си външен вид в него има много пънк и са поставени много въпроси относно себеосъзнаването на изкуствения интелект и дистопичното общество, в което живеем.

Сюжетът много напомня филмите за Робокоп. В Йоханесбург, Южна Африка престъпността непрекъснато се покачва и полицията не може да се справи със задачите си да пази обществения ред. Затова градът решава да роботизира полицейските сили и купува отряд полицейски роботи. Това започва да дава резултат и да вгорчава живота на много от бандитите. На сцената излизат пънкарите Нинджа, Йоланди и Америка, които са затънали до шията в проблеми и им трябва начин много бързо да се сдобият с много пари. Решението е просто – идва им гениалната идея да отвлекат полицейски робот и да го препрограмират да краде.

Същевременно разработчикът на изкуствения интелект непрекъснато се стреми да усъвършенства творението си. Като следваща стъпка в развитието му решава да го научи да изпитва чувства и да има собствено мнение. Бандитите пънкари отвличат разработчика, който поради липсата на други възможности инсталира неговия ъпгрейднат прототип на един бракуван полицейски робот. Така пънкарите създават Чапи, а Йоланди започва да си играе на негова майка и да го учи на живот.

Във филма има и класически лош, който иска да активира тежките си военни роботи, които да патрулират улиците, но не му позволяват. Той решава да направи схема, като повреди всички текущи полицейски роботи и управата на града няма друг избор, освен да се довери на него. Така забъркана перфектна буря се завихря и получаваме интересен екшън с малко философски привкус.

Защо този филм е впечатляващ обаче?

Първо – действието се развива в съвсем близкото бъдеще. Като го гледате, напълно можете да си представите, че това е истинският Йоханесбург, в истинския свят. Фантастичният елемент е съвсем дребен и толкова добре се вписва в обстановката, че изглежда напълно реален.

Второ – Йоланди, Нинджа и Америка са най-добре показаните пънкари на кино. По принцип. Практически Йоланди и Нинджа играят своето амплоа от странния южноафрикански хип-хоп дует Die Antwoord. Те са играли тези роли във всичките си клипове и на всеки свой концерт. За тях двамата това са просто техните музикални алтер егота, които получават свой собствен филм. Чапи получава ударна доза пънкарщина само поради тяхното участие и всеки друг, който се опита да представи пънкарската култура, ще бледнее. Защото няма да е взел Йоланди Висер и Нинджа да играят … Йоланди Висер и Нинджа.

Трето – изключително добре е представено недоверието и омразата, които престъпната част на Йоханесбург има към Чапи. В крайна сметка той е в тялото на полицейски робот. В началото всички ги е страх от него, а когато виждат, че той няма да ги арестува или нарани, започват по всякакви начини да го унижават и да изливат насилие върху него. А той всъщност е дете. Колкото и да се опитва да го предпази, майка му Йоланди не успява да го защити от гетото. Предполагам, че и на вас, както на мен, това ми се струва една перфектна алегория за невинните деца, които растат в токсичната среда на престъпността и излизат от нея… престъпници.

Четвърто – Хю Джакман за разнообразие играе лошия. И е страшно добър в ролята си на бивш военен и настоящ инженер, който се опитва да продаде огневата мощ на роботите си. Ако и вие като мен сте свикнали да го виждате в ролята на добрия протагонист, ще изпитате изключително удоволствие от злодейската му роля тук.

Пето – филмът е точно такъв киберпънк, какъвто заслужава обществото ни днес. Показва как това, което ни дели от киберпънка, е тънката завеса на един единствен фантастичен елемент – на изкуствения интелект. Цялата останала антиутопия вече си я имаме.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10