8.Изворът на живота
The Fountain (2006)

В гватемалските джунгли някъде през 16 век един конкистадор търси бленувания Извор на живота за своята кралица. В наши дни учен се опитва трескаво да създаде лек за болната си съпруга, която изследва миналото на маите и търси звезди в небето. А в далечното бъдеще един мъж и едно умиращо дърво бавно прекосяват космоса към маянския свят на мъртвите и откровението.

Demandred

Изворът на живота е филм, който определено не е за всеки. Не само, че е арт кино във всяко едно отношение, но и темите, които разглежда, се приемат доста трудно от повечето зрители. Той се провали както в боксофиса, така и сред критиците, въпреки че тогава Аронофски имаше репутацията на един от най-обещаващите млади режисьори в света. Но ако обичате по-различните филми и амбициозното арт кино, има немалка вероятност това заглавие да ви стане от любимите филми и точно това се случи с мен. Първото гледане на Изворът на живота бе едно незабравимо и дълбоко емоционално изживяване, а всяко следващо такова успя да ми даде почти толкова силно усещане за катарзис, което е нещо изключително рядко и ценно.

Аронофски разглежда вечните теми за любовта и смъртта и не се е поколебал да застане на доста непопулярната в модерното западно общество позиция, че в даден момент всички трябва да приемем, че сме смъртни и опитите за отричане на тази реалност носят повече вреда, отколкото полза. Най-вероятно това е една от основните причини за неуспеха на филма сред критиците и ожесточеността на доста от критиките им, защото в него иначе има почти всичко, което те обичат. Рейчъл Вайс и Хю Джакман са фантастични в главните роли и съумяват да дадат емоционалната сърцевина на творбата, без в нито един момент да преиграват, което никак не е било лесно с оглед огромния потенциал за това в сюжета и диалозите. Визията е прекрасна и в голяма степен уникална, понеже вместо да са CGI, повечето специални ефекти са постигнати чрез снимане с микроскоп на химически реакции. А саундтракът на Клинт Мансел пасва перфектно на тематиката и атмосферата на филма и на него до голяма степен се дължи смазващото въздействие на емоционалната кулминация в края на филма. Дори само заради тази кулминация гледането на Изворът на живота според мен е задължително за всеки, считащ киното за сериозно изкуство.

Moridin

Още при първия си опит се убедих колко е трудно да се пише за тази най-съкровена изповед на големия Дарън Аронофски за живота, смъртта и приемането. Има истини, за които древните гърци казвали, че не могат да бъдат изживени през логоса, а само през митоса. Има откровения, които не могат да бъдат сложени в думи, нито разбрани в който и да е момент, освен в точно един. Изворът на живота не е филм, който просто да гледате на кино, а още по-малко у дома. Всъщност това изобщо не е и филм. По-скоро е симфония, йири, кипу от тези недоловими истини, завихрени из некохерентния сюжет, раздиплящи се като цветя-фрактали из абсурдно красивите му сцени – заснети като химически реакции под стъкло, уж заради бюджет, но всъщност за непосредствения досег със съставните части на мирозданието. Преживяване, което можете да „видите“ само върху екрана на сърцето и върху никой друг. Разбирате ли защо думите не са правилният механизъм? Думите никога не са можели да опишат тези скрити ъгълчета от битието, за които само вие знаете и които никога няма да можете да споделите с никого. Но рядко, много рядко, голямото изкуство може да напипа този гещалт отвъд обозримото, да ви даде тази точна до херца вибрация в душата, с която да го усетите и да бележите съществото си завинаги, свързвайки се невъзвратимо с онова, което предхожда и обхваща всички ни. Изворът на живота, със своите истини, кроткост и аудио-визуално съвършенство, е лента от съвсем друг порядък и битие спрямо останалите заглавия в тази или която и да е класация. Дотолкова отвъд обозримото, че едва ли има място тук, и все пак ето я, защото докосването ѝ минава през не един или двама. Трябва да ѝ се предадете.

И не само на нея.
Death is the Road to Awe.

Brimstone
Камера потъмняла 
A Scanner Darkly (2006)

Камера потъмняла на Линклейтър е достойна адаптация на книжния първообраз на Филип К. Дик. Заснета с реални актьори, лентата в последствие е анимирана с ротоскопична технология, подобно на предходния проект на режисьора – Waking Life. Филмът изгражда една сравнително пълна типология на наркотично-предизвиканата параноя чрез героите си, като междувременно ни разкрива дистопичния свят на близкото бъдеще, в който полицията наблюдава постоянно населението, а въпросното население е масово пристрастено към мистериозната Субстанция Д, която предизвиква халюцинации и мозъчни увреждания.

Полицаите крият идентичността си зад кодиращи костюми, а пристрастените крият състоянието си от тях толкова неуспешно, че комичният ефект във филма е неизбежен. Покрай него и анимираната визия обаче всъщност се движи сравнително мрачната сюжетна линия на Боб Арктър, който в опитите си да докопа доставчик на Субстанция Д, се закача към нея и започва малко по малко да губи своята идентичност, смесвайки реалностите, които е принуден да обитава. Анимираният стил толкова пасва на филма и на усещанията, които се старае да ни предаде, че е изключително трудно да си го представим без него.

Наситен с диалози и интрига, Камера потъмняла има и своите проблеми. Анимацията, при все прилягането ѝ в едни точки на филма, успява да създаде проблеми в други, като например да отклони вниманието от някой важен обрат или диалог с хипнотичността си. На моменти може да доведе до такова сетивно натоварване, че да се окаже, че сме изтървали необходим нюанс, за да осмислим сюжета, защото може да е визуално богат, но сценарно е „разплут“ от неспирните наркомански брътвежи на героите и там информационното сито на зрителя трябва да работи с пълна сила, за да отсее реалността от лъжата, полезното от плявата. Несъвършенствата му обаче му отиват и не го правят толкова провал, колкото просто предизвикателен. Подобно на Waking Life и тук Линклейтър изисква вниманието и интелекта на зрителите си на 100%, а отплатата, както винаги, си струва.

Couatl
Небесният капитан и светът на утрешния ден
Sky Captain and the World of Tomorrow (2004)

Небесният капитан и светът на утрешния ден е един от малкото филми, които са в жанра на дизел пънка. Което е жалко. Определено имаме нужда от повече филми за ерата на цепелините. Самият небесен капитан е Джъд Лоу, типичен пълп герой от дизелпънка – има си собствен самолет Къртис П-40 Уорхоук и преследва зъл учен, който открадва метрото на Ню Йорк. Разследването води капитана и партньорката му в Непал, в Тибет и в мистичната земя на Шангри Ла. После високо в небето и дълбоко на океанското дъно, а за да е пълна манджата в цялата схема се включва и остров с динозаври. Не съм сигурен какво още може да бъде добавено към тази рецепта, за да стане по-пълп този филм.

На екрана, сред изгорелите газове на самолети и моторната романтика на 30-те години на ХХ век, освен Джъд Лоу виждаме Гуинет Поутроу, партниращата му в разследването журналистка, и Анджелина Джоли в ролята на едноок капитан на летящ самолетоносач. Ако това не ви е достатъчно, може да имате предвид и „участието“ на Лорънс Оливие, чийто образ е използван за злодея д-р Тотенкопф. (Самият Лорънс Оливие е мъртъв вече от повече от 13 години, когато излиза Небесният капитан и светът на утрешния ден, но екипът използва компютърни реконструкции на негови участия като млад актьор, за да получи образа и гласа му.) И въпреки звездния си каст и употребата на всички възможни клишета, за които можете да се сетите от жанра на дизелпънка и пълпа, филмът успява зрелищно да се провали в бокс-офис класацията. Основна причина да не видим негово продължение, въпреки че е мислен като начало на нов франчайз. Така или иначе, може би е по-добре че този филм остана там и ни служи като енциклопедичен пример. Ако се чудите как да обясните на някого що за животно е дизелпънкът, просто може да го насочите към Небесният капитан и светът на утрешния ден.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11