9. В като Вендета
V for Vendetta (2005)

В мрачното бъдеще на фашистка Англия, където правителството има пълен контрол над населението и следи всички дори в домовете им, а принадлежността към каквото и да е малцинство е наказуема със смърт, един мистериозен бунтовник с маска на Гай Фокс се опитва да промени света завинаги. Но пътят му минава през млада жена, чието минало е в пепел, а настоящето ѝ е изпълнено със страх. Променяйки живота ѝ, V променя съдбата на цяла нация.

Moridin

Remember, remember, the fifth of November

Промяната в смисъла на тези простички думи в последните четиристотин години бележи поврата на човешката цивилизация, от преклонението пред външния локус на контрол към радикалния хуманизъм на съвремието и барикадната защита на равноправието. Предвид този фундаментален поврат, всяка творба, която съумява да остави предупредителен сигнал в душите и главите, посвоему заслужава да бъде наречена фундаментална. В като Вендета е събитие, чието влияние прескача отвъд кинолентата и достига до самите барикади. Маската на Гай Фоукс днес е знак на надежда, че властта на силни над слаби може и трябва да бъде запращана обратно в миналото.

За да остави такава ярка следа не просто върху популярната култура, а върху политическата памет на света, В като Вендета очевидно натиска правилните бутони. Макар на пръв поглед да е холивудизирана адаптация на слабоизвестния комикс на Алан Муур, внимателно дозираният микс от достъпност, идентифициране с реалния цайтгайст, смазваща визия и уникалното изпълнение на всички актьори, начело с Хюго Уийвинг (В-монологът!), се напасват по начин, който просто кънти във времето и пленява със същата сила и до днес. Сценарият изобилства от красота. Писмото на Валери, изтляла в затвора за грандиозния грях да обича жена, е една от най-атмосферичните и тъжни сцени в историята. Сблъсъците на В с неофашистките сатрапи, окупирали тъканта на човешкото битие, остават все така легендарни. Сякаш по-фантомо-оперному този изпаднал в класическата за комикс ситуация на жертва на тъмни човешки желания герой не реализира клишето на маскирания отмъстител, към който ни сочи заглавието, а добавя още милион щрихи към себе си. Избирайки да сее разрушение със стил, уважение към свободата и безкомпромисна театрална драматичност, В не толкова се бори с опресията, колкото е инструмент за обрисуване величието на света-който-не-бива-да-губим. Изисканият, финият, истинският свят. Онзи, в който обичаме и в който няма страх, омраза, дори власт. Свят на наивници – но „най-добрия от всички възможни светове“.

Ето затова не бива да забравяме Барутния заговор. Не католическата глупотевина, а истинският, всевечният Барутен заговор на революцията срещу наглостта да имаш власт над ближния и да смяташ, че тя е твое право.

Roland

През 2010 г. поканих група приятели на 5-ти ноември, за да гледаме В като Вендета заедно. Това е филм, който рядко оставя публиката безразлична, и резултатът беше една прекрасно прекарана вечер. Година по-късно повторих експеримента. И докато стигнем до следващия ноември, това се беше превърнало в традиция.

В навечерието на президентските избори в САЩ през 2016 г., “V Night” обаче носеше различно усещане. Напрежение, смесено с надежда. Брекзит изглеждаше като зловещо предзнаменование, но САЩ не можеше да избере корумпиран расист, признал публично, че е сериен изнасилвач, нали? Оказа се, че може. И не една и две държави последваха примера ни, избирайки крайно десни Fascist-curious wannabe-диктатори. Светът се приближи до полунощ на Часовника на Страшния съд. Демокрацията не е гарантирано статукво за следващото поколение, така както беше за нашето.

След погрома на 2016-та, ежегодното гледане на В като вендета се превърна в нещо различно. Бунт. Предизвикателство. Това си остава просто филм, разбира се, и гледането на филм никога не може да бъде съизмеримо с протестиране по улиците или други форми на борба. Но посланието на В днес резонира по много по-силен начин, защото гротескната дистопия, която описва, вече не е изцяло фантазия. Филмът на Джеймс МакТийг заобикаля комикса на Алан Муур, давайки глас на героя си. В някои отношения това прави историята по-стандартна и по-„холивудска“. В други обаче способността на В да изразява с драматичния си бароков стил кошмара, в който светът му се дави, издига произведението до висоти, които първообразът не достига.

В като Вендета не е просто „готин“. За разлика от истории като Боен клуб, човек не надраства посланието му с излизането си от пубертета. Театралният стил, с който филмът драматизира идеите си, само ги прави по-силни и лесни за интернализиране. И този 5-ти ноември, броени дни преди най-важните президентски избори в историята на САЩ, съзнателно или не, много хора ще отидат да гласуват, носейки тези идеи в сърцата си.

People should not be afraid of their governments. Governments should be afraid of their people.

Rex
Еквилибриум
Equilibrium (2002)

Еквилибриум е интересна смесица между зрелищен екшън и сериозни житейски въпроси. Той ни показва едно дистопично бъдеще, в което чрез лекарство човечеството се е отказало от емоциите си, вярвайки, че те са в основата на конфликтите и войните. Специална организация преследва всеки, престъпващ правилата, а наказанието е смърт.

Режисьорът и сценарист Кърт Уимър разработва собствена версия на популярния стил от хонкконгските екшъни gun fu, който нарича gun kata*. Резултатът са зрелищни (и малко позьорски) престрелки, конкуриращи Матрицата по качество и оригиналност, а кулминацията на всичко това е една от най-иновативните сцени на ръкопашен бой с пистолети, която съм гледал.

Но ако Еквилибриум беше само екшън, то вероятно той щеше да бъде бързо забравен, а не да получи статут на култова класика. Сюжетът и играта на Крисчън Бейл обаче наистина отлично успяват да предадат вътрешната борба на главния герой – служител на подобната на инквизиция организация Тетраграматон. Дали всичко, в което е обучен и вярва, действително помага на човечеството да оцелее, или е само един репресивен способ да се държи контрол над населението? Дали способността ни да изпитваме емоции към работата си, към обекти на изкуството, към чуждите действия и, най-вече, един към друг, не е нещото, което придава смисъл на живота? Да, вероятно всеки иска да бъдат елиминирани лошите и негативни емоции, но струва ли си заради това да изгубим и положителните? Защото без тях, без радост, мъка, любов, вдъхновение, печал, щастие, животът ни се превръща в едно безкрайно и монотонно съществуване, лишено от всякакъв смисъл. А ние се превръщаме в просто едни машини. Машини, готови да бъдат безскрупулно използвани от управляващите. Така вътрешната борба на Престън се пренася към борба за това истински да бъдем хора. И всеки един момент от тази борба, от кадрите пред огледалото, до престрелките, си заслужава гледането.

Jen
Неуязвимият
Unbreakable (2000)

Днес, 20 години по-късно, от позицията на скъпоструваща доминация на гигантския супергеройски филм, Неуязвимият все още е най-оригиналният и красив малък супергеройски филм, който сам написа своя комикс и саботира всички архетипи на поджанра си.

Неуязвимият е несъмнено най-мощният носител на разпознаваемите артистични показалци в работата на М. Найт Шаямалан от първото десетилетие на века. А това бяха времена, когато auteurism може и да изглеждаше екстравагантно понятие до името на този режисьор, но не изглеждаше немислимо. Филмът инкорпорира традиционните плътен психологизъм иззад проста жанрова фабула; цветови кодификации; разточителни кадри; заредени с разказвачески потенциал движения на камерата, височини и ъгли; прескачащи от филм на филм образи.

Да си част от разпознаваемо творческо тяло безспорно прибавя стойност, но този филм някак съумява да извлече ярка индивидуалност от вечно кореспондиращите си през Шаямалановите ленти теми за идентичността, страха, разпадащите се връзки, любовта и чудото в света. Особено идентичността и чудото. Неуязвимият борави с концепцията за идентичност и начало на героя в комиксовия филм с такава смелост, че правилата кой как се създава, как се съотнасят доброто и злото в света, кой кого побеждава и как, се обръщат с хастара навън. Деконструкцията заживява обаче на по-дълбоко ниво, като си дава право изобщо да не се е случила в обикновения град. Освен ако скучният свят и незабележителните му хора не се заемат сцена по сцена сами да напишат суперисторията си, защото кой друг да им я напише? Така от граничните пространства на сивата Филаделфия се заражда чудото. Както казва Цветан Тодоров в изследването си върху жанра, в съмнението дали случващото се е илюзия на сетивата, или свръхчовеците са интегрална част от непознаваемия наш свят, бие самото сърце на фантастичното.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11