Еврокон 2016

Фантастика и общество

Random

ShadowDance и Хари Марков пред сградата на фестивала

Панелът Куиър общества в научната фантастика (Mariano Martin Rodriguez, Lawrence Schimel, Cheryl Morgan, Arrate Hidalgo) предложи различни гледни точки към репрезентацията на сексуалността в жанра. Споменати бяха както гей утопии от преди няколко века (утопия в смисъл на несъществуващо място, не в модерния изцяло позитивен смисъл на думата; в конкретния пример ставаше дума за свят, в който хомосексуалните управляват, и в този смисъл текстът е представлявал по-скоро дистопична перспектива от гледна точка на съвременниците си), така и различни съвременни трактовки (включително популярната в момента анимация Steven Universe). Най-интересните включвания по темата определено дойдоха от Шерил Морган – първият транссексуален носител на наградата Хюго, – която направи препратки към книги на Елизабет Беар, Джоана Ръс и Ким Стенли Робинсън. Засегната беше идеята, че жените писатели на куиър литература са далеч по-успешни заради стигмата да четеш литература, писана от гей мъже (т.е. ако си мъж, това би поставило под въпрос мъжеството ти). Според панелистите, за куиър авторите е по-лесно да пишат критика на сексуалната репрезентация в обществото, тъй като много по-често им се налага да слизат надолу по властовата йерархия. Огромна трудност при писането на куиър текстове пък е необходимостта да пишеш едновременно за няколко различни публики (НФ фенове, други куиър читатели, и може би дори собственото си семейство).

Полът и постчовешкото в научната фантастика (Jimena Escudero, Mariano Martin Rodriguez, Josie Swarbrick, Juan Carlos Martin). Един от най-разочароващите панели. Разговорът от самото начало се насочи по твърде академична траектория, срещу което по принцип нямам нищо против и даже приветствам. В случая обаче съсредоточаването върху конкретни теми от интерес за конкретните участници (киборгa като метафора, мъжествеността като чудовищност във фантастиката, неравнопоставеността между половете и т.н.) имаше по-скоро ефект на протяжност и задълбаване твърде много в определени произведения, с които панелистите явно бяха добре запознати, като например Робокоп и Метрополис. При все че са важни филми, някак не би следвало да са център на подобна дискусия, случваща се през 2016-а година. Единственото по-съвременно произведение, което попадна във фокус, беше Ex Machina (пропиляна възможност да бъде споменат страхотният Under the Skin, който идеално пасваше на разговора), а на практика липсваха сериозни литературни препратки (дори повърхностно изброяване на подходящи за целта автори би било твърде дълго: Джоана Ръс, Джеймс Типтри, Октавия Бътлър, Самюъл Дилейни, Ан Леки…).

Moridin

Красоти от базара

Политическата научна фантастика (Alejo Cuervo, Alexander Popov, Emilio Bueso, Adam Roberts, Richard Morgan) беше един от най-очакваните от скромния ни екип панели и то не само защото Рандъм бе сред панелистите, а и защото темата обещаваше много интересни дискусии. В интерес на истината това се оправда само донякъде. Модераторът, собственик на култовата барселонска SFF книжарница Gigamesh, не се справи особено добре със задачата си и не успя да уравновеси дискусията и да я насочва в много интересни посоки. Испанският автор Буесо на свой ред остана доста изолиран и успях да го запомня главно с признанието, че е изоставил хоръра в полза на научната фантастика, защото в нея може да изследва обществото, което е далеч по-страшно от всичко останало. Независимо от тези спънки обаче, дискусията беше една от най-надъхващите на целия Еврокон и засегна изключителни теми. Разговорът се завъртя около идеята, че политическото е навсякъде около нас и по някакъв пряк или косвен начин пронизва всеки текст. Адам Робъртс отличи динамиката между два различни подхода към научната фантастика в политически смисъл – единият, който ритуализира чуждото, непривичното и по този начин позволява да разбираме другостта и в нашето собствено общсество; и другият, който възприема науката като авторитарен принцип, върху който се строи фантастиката, и ритуализира познатото и консервативното. По някакъв начин това илюстрира и основният дискурс в съвременното общество за границите на либерализма и неслучайно голяма част от разговора бе посветен на влиянието на социалните мрежи върху политизирането на обществото. Ричард Морган и Адам Робъртс се обединиха в заключението, че основната валута на общуване е гневът и наблегнаха, че – контраинтуитивно – гневът е емоция на удоволствието и чрез извеждане на политическия разговор от сферата на рационалното в сфертата на гневното и емоционалното, човек започва лесно да се поддава на контрол. Една от запомнящите се реплики сравни Вестерос с терапия, място където можеш да почувстваш базовите емоции много силно, но и място където разбираш, че не би искал да бъдеш, за разлика от класическия ескейпизъм.

Рандъм на беседа с титаните!

Силно включване направи Рандъм, който първо сподели опита си като преподавател на научна фантастика и отличи фантастичното четене като механизъм, чрез който политическото стига до читателя, който не би го възприел така при друга интерпретация на текста. Неговите коментари по 2312 на Ким Стенли Робинсън отключиха и втората силна тема в панела, тази за утопиите, дистопиите и хетеротопиите. Адам Робъртс се включи с наблюдението, че именно акцентът върху употребата на удоволствието с цел контрол прави дистопиите далеч по-привлекателни за писане. Светът на Иън Банкс и Културата например е построен като утопия, но е интересен единствено, когато героите се сблъскват със ситуации, които излизат от рамките на утопията. Подобен коментар направи и Ричард Морган, който противопостави 1984 като нереалистична с това, че и подтисниците, и подтиснатите са нещастни, на Прекрасният нов свят и 451 по Фаренхайт, където ясни ползи за човечеството са довели до дистопичната ситуация и точно тези механизми на контрол чрез удоволствие са много по-плашещи и реалистични. Страхотно впечатление ми направи и идеята, че светът на Хъксли може да не бъде възприет като утопия на повърхността, защото гражданите му живеят в блаженство, но дистопичното е в липсата на нуминозното, в липсата на чувството за учудване и очарование, което отличава човешкото състояние. Изобщо, панелът имаше много какво да предложи, но 45 минути никога не стигат, а подобно е положението и със символите в този текст, така че минаваме нататък.