Градът и природата

В свое есе Самюъл Дилейни, опирайки се на У. Х. Одън, размишлява за една от основните линии на идеологическо разграничение в модерността: мечтата по съвършения технологичен град на бъдещето, Нови Йерусалим, и тази по Аркадия, пасторалният рай. Жителите на коя да е от двете утопии гледат със страх и омраза към другата, защото в нея виждат само тъмния ѝ близнак – Лошия Град, бюрократизиран, фашизиран, машинизиран, дехуманизиран (Прекрасният нов свят на Хъксли, 1984 на Оруел, Портокал с часовников механизъм на Бърджис, Мечтаят ли роботите за електроовце/Беглец по острието на/по Филип Дик, 334 на Томас Диш, бъдещият Сеул от Облакът Атлас, Стоманените пещери на Азимов и т.н., и т.н.); или пък Земята на мухите, покосена от пред-цивилизационните кошмари на човечеството (почти всеки постапокалиптичен роман).

Градът, особено в съвременните си измерения, е изключително ново човешко постижение и в него като че ли по най-естествен начин се наслагват всички социални импулси, там е съсредоточена най-голяма енергия, впрегната в инкорпорирането и обживяването на съвременните модели на съществуване. Постмодернизмът обаче носи и други, не така отровни дарове. В процепите между четворната конфигурация от утопии и огледални дистопии, пише Дилейни, понякога е възможно да зърнем други два образа, комбинирали в себе си останалите – Града на бунището, в който отхвърлените вечно експериментират и танцуват с хаоса, трансфигурирайки илюзорния градски идеал в хибридни форми (Чиба Сити от Невромантик или пък алтернативната Америка от The Gernsback Continuum на Гибсън; Лондон и Ню Кробузон на Чайна Миевил, Истанбул и Сао Паоло на Иън Макдоналд); и декадентските Привечерни империи, в които пълзящият апокалипсис рисува сцени на невиждана никога досега красота, превръщайки се в трансформиращо изкуство сам по себе си (Умиращата земя на Джак Ванс, The Dancers at the End of Time на Муркок).

Сред напрежението между тези противостоящи си образи през 70-те години на миналия век се раждат някои от първите екотопии – утопии, повлияни от екологичния мироглед: знаковата Ecotopia на Ърнест Каленбах, както и Woman on the Edge of Time нa Мардж Пиърси (също си струва да си отбележи осемдесетарската A Door into Ocean). Но процесите на културно производство отново работят и с обратен знак – дълбоката екология засилва образа на Тихата Земя (наличен поне от The Last Man на Мери Шели насам) и го превръща в блян, вместо в кошмар. Природата си отмъщава, градовете са погълнати от зеленина, хората ги няма или скоро няма да има ги има, апокатопията изцерява планетата от човечеството. Далеч по-задълбочени версии на подобни сценарии предлагат автори като Джеймс Балард (The Drowned World, The Crystal World и др.) и Томас Диш (The Genocides), чиито романи са хладни дисекции на отмиращото човешко в един свят, който вече не е пригоден за него, но който успява да го надживее, да го остави зад себе си. В Градът на Саймък пък човечеството също изчезва, но на негово място остава расата на интелигентните кучета, които успяват да изградят едно по-добро и щастливо общество. В този роман градът е видян в негатив – той е нещо, от което трябва да се освободим като форма и начин на мислене, за да постигнем утопия. Но дори в тези случаи, даже още повече в тях, става ясно, че именно това е социалната арена, на която ще се водят някои от най-важните битки на съвремието (както пише и един от най-задълбочените изследователи на Маркс, Дейвид Харви, според когото именно в борбата за по-добри условия на градски живот може се зароди новият импулс за истинска промяна).

Колониализъм и Империя

Образът на Империята е изключително важен за еко-фантастиката, доколкото задава една от основните исторически матрици, оформили модерния свят. Както Чайна Миевил посочва в „Границите на утопията“, империализмът не е по дефиниция противопоставен на мисленето за околната среда през екологична призма – множество са случаите в човешката история, когато „по-развитите“ колонизатори мотивират решението да отнемат агенцията на „назадничавите диваци“ именно с мотива да могат по-мъдро да стопанисват земята, от която ги изтласкват. Конструирането на природата и обществото от страна на Империята (в по-традиционен смисъл, както и в модерното ѝ превъплъщение на развитите капиталистически икономики) се случва както по силата на военна и търговска мощ, така и през властовите системи на науката и морала. Такива разкази на технологичен оптимизъм се срещат в изобилие в творчеството на Жул Верн и още по-повсеместно във фантастиките от американските пълп списания от началото и средата на 20-и век, заедно с прилежащите им дълбоко вкоренени предразсъдъци (например Ленсман на Е. Е. Док Смит). Налице са и обратните, иронизиращи сюжети, в които човечеството в цялост става жертва на имперска инвазия (Война на световете на Уелс) или на революция от страна на поробените (Войната със саламандрите на Чапек; Finch на Джеф Вандермиър).

Доведена до крайност, концепцията за Империята, за “висшата раса“ и за космическата драма на видовете, намира своя понякога плашещ, понякога сюблимен пик в разнородни идеологии и произведения, почиващи върху еволюционни теории (Одисея на Кларк, Дюн на Хърбърт, космическите романи на Стейпълдън). Не липсват и антиколониални наративи; например Светът се нарича дъбрава на Ле Гуин, в който земните колонизатори изсичат горския свят, населяван от местните, който, също като в разказа ѝ Vaster than Empires and More Slow, символизира и донякъде въплъщава самото съзнание на цивилизацията (също така The Sparrow на Мери Дория Ръсел, The Fifth Head of Cerberus на Джийн Улф, Маджипур и Sundance на Силвърбърг; Empire Star на Дилейни и много други). Ранната доминация на наративите за Империята, както и силната съпротива срещу тях впоследствие често очертават важни връзки между мисленето за околната среда, политиката, културата и езика – както на колонизаторите, така и на колонизираните.

В съвремието Империята намира нови форми на съществуване, една Империя 2.0 на хищния пазар и преобразуването на капитала в нова форма на потисничество, много често дори несъзнателно такова; така например в книги като Accelerando на Чарли Строс и Тhe MadAddam Trilogy на Маргарет Атууд капитализмът, доведен до логичния си край, просто изяжда човечеството и го трансформира в нещо коренно различно, родено от нечовешка логика, която вече функционира по силата на една коренно променена екология.

1 2 3 4