В настоящата статия ще разгледаме накратко няколко текста от жанра на научната фантастика, които споделят едно основно качество – всички те по някакъв начин „обръщат“ представите за пола. Въпросната промяна може да се състои в разменяне на социалните роли, в изграждане на еднополово или многополово общество, в езикова игра – всичко, което поставя жените и мъжете в на пръв поглед „несвойствени“ ситуации, или пък изобщо поставя под въпрос реалността на така дефинираните полови роли. Текстът ни ще се ограничи най-вече до обръщане на бинарната опозиция мъжко-женско, но целта му не е толкова да покаже жените във фантастиката, колкото да обозре текстовете, които активно изследват пола като комплекс от биологически, културни, езикови, исторически и други обстоятелства.

В този смисъл статията тръгва от концепцията за силната жена и стига по-надалеч от нея, разглеждайки представата за пола по принцип. Сложените във фокус текстове, или поне част от тях, загатват идеята, че в крайна сметка по-радикалното решение е не овластяването на жените и сдобиването им със собствен глас (в реалността, в литературата и т.н.), а разграждането на концепцията за пол – окончателно или като първа стъпка към претворяването ѝ към такава, която позволява повече справедливост. По този начин статията съвсем ясно маркира връзката между феминистката критика и изкуство в жанра и куиър текстовете на фантастиката, които, надяваме се, ще имаме възможността да разгледаме в ширина и дълбочина някой следващ път.

Разбира се, материалът не претендира за изчерпателност – напротив, хронологично разгледаните текстове са само малка част от една богата традиция, а и представянето им тук няма за цел аналитичност. Все пак, дори такъв кратък обзор маркира някои от наистина важните крайпътни знаци по темата на територията на жанра, а освен това дава бегла представа за творчеството на някои от всепризнатите жени фантасти (изключение в статията правят двама мъже, като единият е отявлен феминист и куиър творец и теоретик, а другият е представител на далеч по-класическата, „мъжка“ фантастика от Златните години на миналия век).

Random


Herland – Шарлот Пъркинс Гилман (1915)

Armydreamer

Шарлот Пъркинс Гилман е може би най-известна като автора на Жълтият тапет, разказ за потъването на една жена в лудостта, който и до днес предизвиква интерес, защото дава възможност да бъде интерпретиран ту като психологическа, ту като готическа, ту като политическа (феминистка) история. За съжаление, същото не може да бъде казано за вероятно най-известната по-обемна творба на Гилман – краткия роман Herland.

Появил се през 1915 г., над двайсет години след Жълтият тапет, той е изненадващо еднопланов и повърхностен. За какво става дума в книгата? Трима мъже, един от които – учен от областта на социалните науки; всички – представители на пола си в неговите най-стереотипни проявления, по време на една експедиция попадат в плен на общност, в която има само жени. След катастрофа, за която се разбира по-късно в романа, мъжкото население на този нов свят е изчезнало и отворилото се пространство е запълнено от система, освободена от всички познати на човечеството бичове: война, глад, омраза, насилие. Жените са изградили свое общество, създали са свой език и са намерили начин да се размножават без мъже – чрез партеногенеза.

Голяма част от Herland е образователна. Мъжете от нашия свят научават постепенно за това как е била постигната утопията. В това отношение романът е интересен. Той е сред първите утопии, писани от жени, както и една от първите феминистки утопии. Тонът му обаче е твърде дидактичен, идеите са не само остарели, но и на места опасни (дочуват се нотки на расизъм, идеята за равенството не е изведена на по-преден план). Произведения, писани години по-рано, като например Arqtiq на Ана Адолф, в който има и жена изобретател, и общество на пълно равенство между половете, днес звучат по-напредничаво и адекватно. Романи, дошли по-късно, като великолепните Motherlines на Сузи Маккий Чарнас и A Door Into Ocean на Джоан Слонцуски, пък прекарват идеята за размножаването чрез партеногенеза през редица политически и биологически призми, доказвайки, че добрите фантастични произведения работят с проблема, а не описват решението.

И все пак Herland е важен текст, не само защото има някакво хронологично превъзходство и значение, ами защото засяга въпроси, чиято актуалност не е намаляла и днес. Без него което и да е четене на жанра като едно от големите полета на феминизма в литературата ще е непълно.


Лявата ръка на мрака – Урсула Ле Гуин (1969)

Random

Лявата ръка на мрака е един от най-известните романи както на Ле Гуин, така и в научната фантастика изобщо, носител на двете най-престижни жанрови награди – Хюго и Небюла. Макар и да засяга множество теми, най-знакова за него си остава тази за пола. Жителите на планетата Гетен, на която се развива действието, са биологически близки до хората, но се различават съществено от тях – може би защото са продукт на генетични манипулации, чиято цел е била да ги приспособят към тежките условия на студения свят. Най-интересната особеност, свързана с тях, е, че през двадесет и четири дни от лунния цикъл те са в състояние на сомер – или иначе казано андрогини, безполови същества. Едва в двата оставащи дни гетенианците изпадат в кемер, по време на който придобиват сексуални характеристики, кореспондиращи с мъжкия или женския пол. Изборът на пол може да варира във всеки цикъл, като той зависи до голяма степен от настоящия живот и отношенията с останалите.

Въпреки че на пръв поглед този конкретен фантастичен елемент изглежда централен, текстът на Ле Гуин не се съсредоточава директно върху него, а по-скоро върху дълбоките ефекти, които той има върху гетенското общество. Влечението на Ле Гуин към даоизма и тук е оставило силен отпечатък – романът изследва внимателно бинарните отношения в различни форми, които от една страна са познати (например подобието на студена война между държавите Кархида и Оргорейн), но от друга са далеч по-странни и може би усложнени спрямо човешките поради заличеното полово разделение.

В някакъв смисъл Лявата ръка на мрака е и роман за неспособността да спрем да поставяме граници, дори когато те са напълно изкуствени и неприложими. Генли Ай, главният герой и посланик на планетата Земя до Гетен, е до голяма степен сляп за особеностите на живота на чуждата планета; неговото движение от слепота към разбиране и способност да обича някой коренно различен от него представлява и основното сюжетно движение. Ле Гуин търпи доста критики, че в преобладаващата част от текста използва мъжки местоимения, когато назовава гетенианците (а също и някои полово натоварени думи, като крал, хазяйка и др.), което отнема от дълбочината на художественото изследване. Самата тя, години по-късно, признава, че може би това наистина е слабост на романа, но при все това продължава да твърди, че не би го променила сериозно. Донякъде тежест в полза на това мнение носи аргументът, че съзнанието на Генли Ай естествено се опитва да напъха това, което вижда, в обичайните си, най-лесни категории. Това прави решението на Ле Гуин не чак толкова странно.

При всички случаи, Лявата ръка на мрака си остава един от големите романи на научната фантастика и един от първите големи феминистки текстове на жанра. Този свят, в който мъжкото начало е в постоянен баланс с женското, усложнява утопичното мислене и демонстрира, че премахването на една граница би се отразило по неимоверно сложни и неизброими начини върху практически всичко. Следата на романа продължава да се появява във фантастиката и в мисленето за пола.


When It Changed – Джоана Ръс (1972)

Random

Джоана Ръс е един от най-важните гласове на феминистката фантастика, повечето нейни текстове изследват въпросите на пола по един или друг начин. When It Changed e съвсем кратък, но изключително силен разказ за едно общество без мъже. За разлика от Herland, Ръс щрихира живота на планетата Whileaway по изцяло недидактичен начин. Вдъхновен до голяма степен от Лявата ръка на мрака и споменатата употребата на местоименията в него, текстът показва това изцяло женско общество, което в продължение на тридесет поколения съществува и се развива, след като всички мъже за измрели вследствие на заболяване. Историята проследява първия контакт с мъже, които преоткриват изгубената колония. През гледната точка на главната героиня Ръс посява семената на образите от ежедневието и историята на това общество. Жените на Whileaway са се борили със зъби и нокти за оцеляването си и в крайна сметка са успели да изградят едно устойчиво общество, в което на практика не липсва почти нищо, което бихме очаквали (размножаването на планетата се случва или чрез партеногенеза, или чрез сливане на яйцеклетки – много по-сложен процес). Така Джоана Ръс поставя на масата простата, но по очевидни причини непопулярна идея, че макар и полът (и майчинството) да поставя определени биологически граници, поведенческите роли в общество са почти изцяло културно обусловени и заучени.

Джанет, главната героиня на разказа, е нещо като полицай, участвала е в три дуела до смърт, обича да ходи на лов. Съпругата ѝ се занимава с машини, а икономиката на Whileaway е предимно аграрна, което означава, че най-често срещаното занимание е фермерството, но на практика всяка жена е принудена да съвместява още няколко професии заради все още неразвитото докрай общество и тежките условия. Текстът е крайно убедителен, че, да, изцяло женско общество е възможно и то няма да бъде нито идентично с патриархалното, нито ще прилича на обгърнатите в мистика и еротика фантазии на мъжките фантасти. За оцеляването в природата определени функции са изключително важни и това, че мъжете са биологически по-способни да ги изпълняват, не означава, че жените не са способни на тях.

Разказът, макар и много къс, поставя във фокуса си изключително силен (и тихо описан) сблъсък – между Джанет и един от четиримата мъже-пришълци. Докато разговарят, Джанет първоначално не осъзнава, че мъжът ѝ говори снизходително, но впоследствие тежестта и импликациите на думите потъват все по-надълбоко в съзнанието ѝ. Краят е връхната точка на този изключително икономичен и емоционален разказ: „Вземете живота ми, но не взимайте смисъла на живота ми.“


Самите богове – Айзък Азимов (1972)

Moridin

В много смисли баща на научната фантастика и творил най-вече в „момчешката“ златна епоха, класикът Азимов изглежда като последният възможен избор за участник в женската ни седмица. Но ето че Самите богове (с Небюла и Хюго) не само е брилянтно упражнение в деконструкция на полови стереотипи, но и съвсем в духа на Новата вълна и крайно необичайно за автора ни дава едни от най-наситените емоционално преживявания на персонажи в целия жанр, с физически доловима тревожност и много интензивно любовно чувство. Уловката? Не става дума за хора! Самите богове е по същество роман за първия контакт, но такъв, който се осъществява епистоларно и със затворени очи – между нашата вселена и тази на извънземните, с които човечеството общува посредством обмяна на заредени частици.

Твърдите са доминантният вид, те управляват света на паралелната вселена и напомнят нашето общество. Меките зависят за всичко от тях и живеят главно под повърхността, защото слънцето е слабо и студено. Гъвкави и амебоподобни, те са триполови и при достигане на зрялост образуват семейства – триади. Всяка такава има точно три деца, по едно от всеки пол, и след това членовете ѝ „продължават пътя си“. Животът на Меките е строго регулиран като социални норми. Разсъждаващите, левият пол, който носи част от нашите мъжки стереотипни характеристики, води триадата и общува с Твърдите. Емоционалните, средният пол, който в романа е маркиран с местоимения от женски род и носи конотация на финост и интуиция, осигурява енергията за сексуалния контакт, а Родителите, десният пол, износват децата и се грижат за тях. Сексът между тях представлява нещо като разтапяне и сливане в общо тяло, като половете могат да го правят по двойки, но само трите заедно постигат оргазъм и зачеване, което е съпътствано от загуба на съзнание и памет.

На пръв поглед всички тези детайли звучат като самоцелни преразпределяния на половите стереотипи, но за времето на романа дори това не е малко. Всъщност преживяванията на героите са отлично пречупени през така зададените полови роли и голямото достойнство на текста е във фасетъчните огледала, които той повдига към заучени поведенчески черти на нашите собствени полове. Родителите-меки са натоварени с мъжки черти, те са грубовати и тромави, но пък орлици-майки във всяко отношение, за които нищо освен семейството няма смисъл. Противоречията от нашия собствен свят между кариера, хоби и семейство, са стилизирани и доведени до неочаквани крайности в отношенията между триадата главни герои. Дуа, необичайната Емоционална, която гледа звездите, е силно феминистки образ и то изпреварил времето на текста – отричащ нормите на собствения си пол и опитващ се просто да бъде себе си. Същевременно силните преднаписани биологични инстинкти я избутват настрани от интелектуалните ѝ търсения. Один и Трит, другите двама от триадата, не са Емоционални по пол, но всъщност са наситени с чувството на тревожност и борба между любовта към Дуа и един към друг, и силното желание да спазват социалните норми. С къси щрихи, извънземната част от Самите богове ни рисува добре обмислена постройка, която изгражда конфликт, сглобен от парчета наши собствени конфликти.

Третата, човешка част от романа също си играе по интересен начин със сексуалната тематика и макар да не преобръща половите роли, ги пречупва през призмата на отношения между мета-половете землянин и лунянин, с все сексуалната несъвместимост между тях, отношението към голотата и промискуитета, генетичните подобрения, семейните постройки. През няколко различни ъгъла Азимов поставя под въпрос фундаментите на полово-структурираните културни репери в нашето общество, при това в рамките на завладяваща история, която успява да ви накара силно да почувствате другостта.


Houston, Houston, Do You Read? – Джеймс Типтри-младши (1976)

Random

Повестта на Джеймс Типтри-младши (псевдоним на Алис Шелдън) в някакъв смисъл попада, подобно на Herland и When It Changed, в поджанра на женските утопии – истории за светове, в които жените съществуват без мъже. Само че, за разлика от повечето такива истории, текстът на Типтри таи в себе си характерната за нея нееднозначност, която в един момент приковава читателя със странността си и го разтяга безкрайно между състояния на удивление и ужас.

Houston, Houston, Do You Read е история за тричленен екипаж от американски космонавти, които изпълняват полет около Слънцето. По време на мисията корабът им е уловен насред слънчево изригване, което предизвиква аномалия във време-пространството и ги изхвърля хронологически напред, а може би дори в алтернативна вселена. Космонавтите влизат във връзка с непознат кораб, като най-странното за тях е, че всички хора, с които разговарят, са жени. Тримата достигат успешно космическия кораб „Глория“, където влизат в директен контакт с женския му екипаж и малко по малко научават все повече за това бъдеще, в което болест е изличила мъжката част от човечеството.

Типри разказва умело и оригинално, но текстът ѝ е невероятно интересен най-вече заради идеите, които излага. Изцяло женското общество е в някакъв смисъл утопия, в него войната, страданието, нещастието като цяло са до голяма степен непознати (или поне значително притъпени), а научнофантастичните обяснения за функционирането му отварят по икономичен начин огромни пространства за въображението.

От друга страна обаче, този художествен свят, видян през погледа на главния герой – физикът в екипажа, най-слабо мъжественият от тримата – e ужасяващ за читателя. В него са премахнати много разделителни линии, които сякаш дефинират част от човешкото битие, такова каквото го познаваме. Няма агресия и властолюбие, но като че ли няма и особено силна страст, няма конфликт, бурен стремеж към прогрес. Колкото и да е трудно, Типтри успява да покаже това състояние по един съвсем недидактичен, неосъждащ начин – прагматичният, емоционално равен подход на героините (и на цялото им общество) не е оцветен положително или отрицателно, той е просто крайно чужд (но пък за сметка на това създава добре илюзия за правдоподобност). Мъжкото съзнание е обрисувано, също толкова обективно, като нещо излишно – независимо дали без него е по-скоро добре или зле.

Повестта стои до голяма степен в противовес с дискутираните досега текстове – липсва потенциалът за разбиране (макар и трудно) на различното, липсва идеята за универсално човешка основа, липсва и вярата, че рационално постижимата утопия, когато се случи, ще бъде разпознаваема за човечеството тук и сега.


Woman on the Edge of Time – Мардж Пиърси (1976)

Armydreamer

Мардж Пиърси не е фантаст. Нейното творчество се докосва до жанра само два или три пъти – много по-малко, отколкото, да кажем, това на Маргарет Атууд, – но всеки допир е оставил значими следи. He, She and It, киберпънк роман, свързан с легендата за голема от пражкото гето, печели наградата Артър Кларк през 1993 г., а написаният през 1976 г. Woman on  the Edge of Time е една от несъмнените феминистки класики не само в областта на фантастичната литература, но и в съвременната литература изобщо.

И това е напълно заслужено.

Woman on the Edge of Time е не само предизвикателен утопичен експеримент, но и прекрасен и внимателен анализ на всички социални и икономически фактори, превърнали нашия свят в машина за производство на несправедливости. Романът е двусмислен по отношение на фантастичния си елемент почти до края, но нито за момент не създава впечатление, че другите, непознати светове, които описва, са използвани за цвят или с цел олекотяване на сюжета.

Каква е историята?

Главната героиня Кони (от Консуела) е насилствено вкарана в психиатрия и подложена на тежко и нехуманно лечение, заради предполагаемата шизофрения, от която страда. Докато е в болницата, Кони влиза в контакт (който може да бъде интерпретиран като халюцинация) с жена на име Лусиенте. Читателят постепенно разбира, че Лусиенте идва от бъдещето и не е жена. Кони започва да се движи между нашия и другия свят, докато Пиърси изгражда текст, който е едновременно реалността, утопията и дистопията на нещото, наречено пол. В бъдещето на Лусиенте няма той и тя, има само лич (от личност)*, няма и екологични или идеологически проблеми. Има обаче, съвсем необяснимо, постоянна война.

Утопията на Пиърси е крехка и незавършена, а настоящето – 70-те години на 20 век – е граничен момент, отвъд който човечеството или ще тръгне напред, или ще потъне. Бъдещето на Лусиенте е само възможност. Такова е и другото бъдеще, в което за кратко и по погрешка попада Кони в 15 глава на романа – то е чист киберпънк (една от първите картини на поджанра такъв, какъвто ще се развие чак през 80-те) и съответно по-близко до дистопията, отколкото утопията.

Възможността всичко видяно от следващия ден да е продукт на лудост остава до края, но това не е начин Пиърси да покаже, че все пак не е написала фантастичен роман.  Това е риск, който поемат всички истински силни и смели феминистки романи в жанра – лудостта е най-лесно достижимата интерпретация, читателят на тези истории ще я прескочи веднага.


Stars In My Pocket Like Grains of Sand – Самюъл Дилейни (1984)

Random

Тук Самюъл Дилейни е в почти изцяло женска компания. Неговото творчество, обхващащо стотици текстове в рамките на десетилетия, винаги е изследвало властовите взаимоотношения и географските карти на желанието, които структурират света и ежедневието. Сексуалността и полът заемат естествено важна позиция в това литературно тяло. Дилейни, вероятно благодарение на това, че е сред най-големите стилисти, теоретици, изобретатели, изследователи и емпати на научната фантастика, сякаш е по-скоро на място сред всички тези писатели жени, а един конкретен негов текст е изключително съзвучен с останалите идеи, споменати тук.

Stars in My Pocket like Grains of Sand променя из дъно значението на пола в човешкия език (оттам до голяма степен и във възприятието му). За главния герой Марк Дйет – индустриален дипломат, пътуващ из хилядите населени светове, свързани от Общоинформационната мрежа – всеки е жена, всеки бива обозначен с местоименията от женски род. Докато въпросният „всеки“ не се превърне в обект на желание. Тогава желаещият автоматично започва да възприема желания в мъжки род. Този начин на възприемане не е ограничен персонално до Дйет, но не е и универсален. В този художествен свят информацията приема причудливи и неизброими форми, утаявайки се в културни, психологически, социални и емоционални наслагвания. Потенциал за утопия и дистопия, за война и любов съществуват в крехко съседство, докато между фракциите на Знака и Семейството се разразява пангалактическа културна война.

Обръщането и преконфигурирането на концепцията за пола в този свят, присъщо на представителите на Знака, особено противопоставено на йерархичния мироглед на Семейството, отваря прозорец към един радикално различен начин на съществуване, според който биологично-психологически обусловените ни нагони функционират в мирен, продуктивен съюз с културната ни надстройка. Животът е организиран така, че технологиите, обществото, културата, информацията въобще, служат на това да канализираме желанието, щастието и разбирането за света, вместо да бъдем сами канализирани по улеите на предварително отляти матрици. В този смисъл в Stars in My Pocket like Grains of Sand полът е показан като призма към света, която подлежи на преосмисляне и промяна още на ниво съзнание и култура. Съществува обаче и не толкова радостна страна на тази устремена към утопията история. Това е именно осъзнаването колко застрашено е подобно състояние на възприятие – както от консервативните йерархични редове, така и от собствената си неимоверна, вътрешно присъща сложност. Сложност, която съдържа потенциала за собствения му разпад.


Правдата на Торен – Ан Леки (2013)

Random

Последният текст, за който ще стане дума в статията, е най-близо до днешната дата, при това доста по-близо от всички останали. Правдата на Торен обра почти всички жанрови награди преди няколко години, за което си има причина – романът е страхотен и достойно продължава най-хубавите традиции на истински смелата фантастика, каквато напоследък като че ли рядко намира признание.

Ан Леки стъпва видимо както върху Лявата ръка на мрака, така и върху Stars in My Pocket Like Grains of Sand. Обществото на огромния Имперски Радч в нейния художествен свят напомня по сложността си на гетенското общество на Ле Гуин, само че създава успешно илюзията за многократно по-голям мащаб. Социалните тънкости и странности са продукт на неизбродима мрежа от знаци и културни практики, сред която за читателя щеше да е лесно да се загуби, ако не беше страхотното писане на Леки. Тази неимоверна сложност произтича до голяма степен, както е и при Ле Гуин, от премахването на познати за съзнанието граници. В случая с Имперския Радч, неговата политическа, етическа и религиозна система е еволюирала с цел да може да погълне всяко едно новозавладяно (анексирано) общество. Правдата на Торен, както и останалите романи от трилогията, показват множество ситуации, в които героите (и в още по-голяма степен читателят) трябва да се научат да мислят иначе, или пък да търсят скрития смисъл изпод доминантната идеология.

Тук идва мястото да спомена особеността, която отрежда без съмнение място на романа в тази статия. Подобно на Дилейни, Леки обръща функцията на половите маркери в езика. Радчайският език не прави разлика между мъже и жени (което е логически издържано в рамката на уж крайно егалитарното общество), като половите разлики са притъпени и в културата на Радча, например по отношение на облеклото и т.н. Обръщането идва по донякъде триков начин – всички местоимения в радчайския са от женски род, всички полово маркирани думи също са по подразбиране оцветени семантично с женски аспект („дъщеря“, „сестра“ и т.н.). Т.е. не просто референцията по подразбиране е изместена от мъжки към женски род, но и изобщо маркирането на мъжественост е изтрито от езика. Позволявам си да наричам това трик, защото Леки спокойно можеше да използва мъжкия род за целта си и пак щеше да предаде успешно съвсем истинските социални разлики между измисления и реалния свят.

Изборът ѝ обаче има много интересни ефекти в чисто читателски план. И без това предизвикателният свят на романа става още по-странен, автоматичните читателски рефлекси да се оцветява по подразбиране в мъжки род почти всичко по-съществено в текста са изобличени отново и отново, буквално по няколко пъти на страница, благодарение на постоянните микро-шокове, плод на този на пръв поглед прост хак на езика и съзнанието. И макар романът да няма такова значение за проблемите на пола като текста на Дилейни, той успява да сложи под светлината този трудно видим предразсъдък, който е колонизирал буквално цялото ни ежедневие.