В предишната част на тази статия си говорихме за историята на Батман от първата му поява на големия екран през 1989 г. до катастрофалния срив на франчайза с Батман и Робин през 1997 г. Трудно ми е да повярвам, че едва осем години и една режисьорска промяна след гениалния сблъсък между човека-прилеп на Майкъл Кийтън и Жокера на Джак Никълсън имаме съмнителното удоволствие да гледаме бат-зърна и зле гримирана Ума Търман, разменяща растителни игри на думи с още по-зле гримиран Арнолд Шварценегер… Но фактите са си факти.

Батман е погребан под два метра некадърие и бокс офис провал, но изглежда, че числото 8 е символично за този франчайз, защото през 2005 г. той бива възкресен, за да ни даде някои от най-великите моменти в историята на комиксовото кино.

Кристофър Нолан

Когато дойде време за този нов филм, той беше нещо напълно ново и различно. И за това си има историческа причина. В периода между предишната поява на човека-прилеп и поемането на юздите от Кристофър Нолан излизат два филма, играещи ключова роля за историята на супергеройското кино. Това са Блейд (Blade, 1998) и Х-мен (X-Men, 2000). Първият демонстрира, че филм по комикс няма нужда да бъде „за деца“, а напротив – че може да отиде на тъмни и злокобни места, дори и да флиртува с водевила. Вторият пък дава тон на цяла епоха в жанра, където ярки и шарени истории са преобърнати в мрачен „реализъм“ (кавичките са заради суперсилите и сюжетната тематика, не поради снизхождение). Макар и да не са единствени, те са сред най-известните двигатели на промяната към по-„сериозна“ трактовка на супергероите.

На този фон, от Warner Bros решават да наемат не кого да е, а режисьора на Мементо (Memento, 2000) и Опасно безсъние (Insomnia, 2002). Очевидно е, че студиото търси драматично различен тон от този, с който зрителите на франчайза са свикнали до момента, и Нолан доставя. Вместо да разстели галерията от противници на Батман и да хване някой от тях напосоки, той решава да изгради история-цикъл. Трилогия с начало, възход и залез на главния си герой, използваща мотиви, черпени от десетилетната му история, но в крайна сметка създавайки своя собствена уникална картина.

Батман в началото (Batman Begins, 2005) е първата история за произход на Батман, която виждаме на голям екран. Този филм ни запознава с напълно изгубил пътя си Брус Уейн, който намира упование в сила, дадена му от организация с напълно различни морални устои от неговите. Същевременно, Нолан е наясно какво произведение снима и всички важни моменти от пътя към раждането на Батман са скицирани на бързи обороти, като историята прескача напред и назад във времето.

Филмът започва буквално в калта и поддържа тон на реализъм, мръсотия и бруталност, които са тотално противоположени на зрителските очаквания за франчайза. Малкото джаджи, които Брус Уейн използва, са като минимум реалистични, ако не непременно реални, и цялостната естетика – от батмобила, та до самия костюм – е прикована към света, в който живеем. Историята стига дотам да ни занимава с практичната страна на това как се създават образът, имиджът и инфраструктурата на подобен герой, вместо просто да смятаме, че всичко се случва органично, което лично на мен ми допада изключително много.

Същевременно, Батман в началото е не просто Ноланов филм, а комиксов Ноланов филм. В ядрото на историята се крият митологична борба на идеали и нереалистичен конфликт на черни и бели герои. А градът, който е не само терен, но и цел на тази борба, е фантастичен. Еднорелсови влакове летят измежду небостъргачите, а в центъра им се издига Уейн Тауър, като митологичен крал, който бди над непокорните си деца. Бедните части на града пък са почти киберпънково бедни, превръщайки Готъм в място, което е едновременно реалистично и в огромна степен комиксово.

Тази дуалност се появява и в други елементи от филма. При все че допреди секунди сме гледали как Брус и Алфред пазаруват отделните парчета от костюма през различни фиктивни корпорации, първата поява на Батман е на практика заснета като хорър с клатеща се камера и от гледната точка на ужасените престъпници, които той атакува. Самата структура на историята е неизбежно театрална, защото това е „супергерой“ без суперсили, което означава, че светът около него постоянно създава условията, водещи до героизма му (нека не се лъжем, към края на тази трилогия не ми е ясно как някой все още живее в тоя град, предвид, че във всеки от филмите по-голямата част от жителите му не само са в огромна опасност, ами и са напълно наясно с тоя факт).

Неизбежно трябва да обърнем внимание на Крисчън Бейл като Батман. До момента сме имали шанса да видим героя като нескопосан (Кийтън), самоуверен (Килмър) и трагикомичен (Клуни), но Бейл е първият актьор, който прави образа на човека-прилеп заплашителен. Неговият Батман е огромен и физически, и като излъчване, извисяващ се като сянката на съдбата над всяка своя жертва. Атлетизмът на актьора си казва думата и това за пръв път е образ, наистина излязъл от страниците на комикс, по-голям от живота и по-неумолим от смъртта.

Уви, това е също така образ с две страни и тази на Брус Уейн е избутана в миманса. Което е много странно, защото немалка част от Батман в началото се занимава с Уейн преди да сложи маската на прилепа, но при все това зрителят така и не получава кой знае какво впечатление за вътрешния свят на този герой, извън стандартните щрихи, които знаем от всяка друга история с негово участие. А когато Батман се появява в Готъм и от Брус Уейн се очаква да се превърне в негово алиби, Бейл тотално не си дава зор и през повечето време се държи толкова социопатично и агресивно, че на човек му е достатъчен калкулаторът на телефона, за да го свърже с внезапно появилия се прилеп.

Причината за това не е непременно в актьорската игра, макар и честно казано да ми е трудно да си представя Крисчън Бейл в не-психопатична роля. Не, истината е, че Нолан видимо не се интересува от дуализма между Уейн и Батман, и съответно сценарият също не се интересува от човешката маска на главния си герой. Което е жалко, защото именно този психологически елемент можеше да превърне Батман в началото в пълнокръвния шедьовър на реализма, който се стреми да бъде.

При все въпросния стремеж, това всъщност е лента, изпълнена със странно еднопланови образи. Алфред (най-накрая заменен с Майкъл Кейн) ръси мъдрости, някои от които дори мъдри. Приятелката на Брус от детинство, Рейчъл (Кейти Холмс, която не знае, че магически ще се превърне в Маги Джиленхол в следващия филм) е по-голяма светица от Майка Тереза, готова във всеки кадър да ломоти по Брус колко е самовлюбен, а не всеотдайно жертвоготовен за великото добро на града като нея. Ра‘з Ал Гул (Лиам Нийсън, опа, спойлер отпреди 14 години…) иска да счупи Готъм, защото „така трябва“.

Но за мен това не е дефект на филма, a ефект*. Тези еднопланови герои сформират обектива, през който Батман в началото фокусира върху Батман не като персонаж, а като символ. В този ред на мисли, всички образи в лентата на Нолан, включително главният такъв, са повече светостроене, отколкото истински хора, и при все някои провали*, именно това ѝ дава невероятно силната атмосфера, която преобърна очакванията на света за това на какво е способен този франчайз и постави основите за един от най-добрите филми, правени някога.

Този един от най-добрите филми, правени някога, е – познахте – Черният рицар (The Dark Knight, 2008). Да, знам, че това мнение е спорно, но нека си спестим плитките уточнения. Всяко мнение е спорно, всеки високо уважаван и масово харесван филм предизвиква агресивен анти-фен клуб, бла бла бла. Нямам нуждата да оправдавам позицията си, макар и да приветствам всяко добре формулирано контра-мнение в коментар под статията или във Фейсбук. Просто приемете, че в канона на този материал Черният рицар е шедьовър.

Толкова много може да се каже за този филм. Толкова много е казано за него. 94% оценка от критици и 94% от зрителите в Rotten Tomatoes, 9.0/10 в IMDb и А в Cinemascore. Оценките не са всичко, но такава концентрация не е случайна. На практика митологичният статус на лентата до ден-днешен е несравним с кой да е друг комиксов филм, частично поради смъртта на Хийт Леджър, чиято легендарна трактовка на Жокера му спечели посмъртен Оскар за поддържаща роля (първият комиксов филм в историята, който получава една от „големите“ награди на Академията), но и заради огромните теми, които Нолан вгражда в него.

На ниво структура Черният рицар е сам по себе си трилогия, като трите му части са толкова всеобхватни и с толкова пълноценни вътрешни сюжетни линии, че всяка от тях е разделена на свой ред на три. Всяко от трите основни действия се потапя все по-надълбоко в символизма на конфликта между Батман и Жокера:

Действие 1: Шпионски екшън, в който историята все още е за човека-прилеп и борбата му срещу мафията, като продължение на предния филм. Тук се запознаваме с Харви Дент (Ерън Екхарт) – „Белият рицар“ на Готъм – и неговата надежда за светло бъдеще.

Действие 2: Терористичен трилър, игра на котка и мишка, започваща с ултиматума на Жокера, че докато Батман не се разкрие, някой ще умира всеки ден. Тук напрежението обхваща не само конкретни герои,  а целия град, и така се придава усещане за епика (в буквалния смисъл на думата).

Действие 3: Митологичен конфликт на идеали и единствената наистина „комиксова“ част от филма, където се разкриват истинските мотиви на Жокера. Изчезва всякаква връзка с нормални човешки качества като алчност, отмъщение или така обичаната в днешно време концепция „ще унищожа света, за да го спася“. Тук Черният рицар се потапя в истинска митологичност, превръщайки Батман и неговия противник в Ин и Ян – не хора, а символи. Този символизъм води и до трагичния финал на филма, където Батман (Брус Уейн на практика не фигурира в тази част) поема вината за падението на Харви Дент, отново с цел да запази символичната сила на неопетнения му образ.

Изпълнението на Леджър до ден-днешен е еталон и пример за подражание за всеки, който иска да играе комиксов злодей. Той е див, безскрупулен, нестабилен, хаотичен. Това не е побърканият уличен главорез на Джак Никълсън, а сила на хаоса, носител на истинска лудост – огън, чиято цел не е да прочисти, а да овъгли. Всичко около него – от абсурдните му и противоречащи си истории за това как е получил белезите си, та до диаметрално противоположните начини, по които използва гласа си – е подчинено на внушението, че Жокера не е човек, а природна стихия. Неудържимата сила, която неистово жадува да се сблъска с непоклатимата стена на Батман. Дори при музиката и камерата има уникални похвати, използвани единствено около него.

Ако спомените ви за този образ са поизбледнели с времето, направете си услугата да гледате Черният рицар отново, за да се убедите сами какъв апотеоз на характеростроене е той. Не искам да спекулирам доколко личните демони на Хийт Леджър имат отношение към невероятното му изпълнение, но вярвам, че със смъртта му изгубихме не просто прекрасен човек, но и изключителен актьор с ярко бъдеще.

Макар и напълно перфектно произведение сам по себе си, този филм определено изпълнява ролята на средна част в трилогията на Нолан. Повечето отношения между героите – както тези от Батман в началото като Брус, Алфред, Рейчъл и Гордън, така и новите като Жокера и Харви Дент – са базирани на светостроенето и събитията от предишната част. Застъпени са стари теми като града под обсада, противоречивите чувства на Рейчъл към Брус и дразнещият навик на Алфред да ръси мазна дидактика, от която ти иде да се хвърлиш през прозореца.

В същото време Черният рицар разчита, че хората знаят какво гледат и какви са първоизточниците му, и си играе с намигвания като постоянното споменаване на лицето на Харви (който, апропо, е разкошно качествен образ и потенциално най-доброто изпълнение, което Екхарт някога ще направи) и немалко реплики на Жокера, цитиращи стари сюжетни линии от комиксите.

Разбира се, и най-съвършеният филм не е наистина съвършен, и този не е изключение. На фона на титаничния конфликт между двамата си главни герои, Готъм е изгубил фантастичността си и се е превърнал в… Чикаго. Повярвайте ми, като човек, живеещ в Чикаго, мога да потвърдя, че Нолан не просто е използвал града, ами дори не си е дал зор да смени имената на улиците. И макар и само по себе си това да не е чак такъв проблем, то е в рязък конфликт с комиксовата атмосфера от Батман в началото и ролята на семейство Уейн в самото изграждане на града.

Вече споменах трагикомичната епика в мъдрите мъдрости на Алфред, но не мога да не добавя и скротумосвиващия финален монолог на комисар Гордън, който с дълбок драматизъм изказва епични очевидности на своя 8-годишен син, който току-що едва е оцелял от сблъсък с убиец психопат, чието лице е наполовина череп… Но пълно щастие не само няма, но не е и нужно, защото това са наистина минимални проблеми, на чийто фон Черният рицар продължава да блести като една от най-ярките светлини в историята на киното.

Което ме води до проклятието на третата част. Не ми вярвате, че има такова? Нека видим списъка. Блейд: Троица. Спайдър-мен 3. Х-мен: Последният сблъсък. Х-мен: Апокалипсис. Железният човек 3. Провал след провал, къде в очите на феновете, къде на критиците. Уви, дори майстор като Кристофър Нолан пада жертва на проклятието на третата част, дарявайки ни със съмнителното удоволствие на Черният рицар: Възраждане (The Dark Knight Rises, 2012).

Нека започна с най-важното: КАКЪВ ЗА БОГА Е ТОЗИ УЖАСЕН ГЛАС НА БЕЙН?! ЗАЩО ТАКА С ЛОШО, ТОМ? ЗАЩО?! *

Кхъм… Извинете. Нямаше как. Но всъщност това чувство на изнервено недоумение така и не ме остави през всичките безкрайно дълги девет и половина часа времетраене на филма. Как е възможно човекът, създал предишните две части в този епос, да завърши трилогията си с това нещо? Искаше ми се причината да е в някаква промяна в сценарния екип, но поне на официално ниво такава няма – сценарият все така е дело на Кристофър и брат му Джонатан. При все това, по някакъв начин Възраждане се проваля навсякъде, където предходните две части са силни.

На първо място, вече споменах деветте и половина часа (2 часа и 40 минути, за да сме по-точни). Ритъмът на филма създава усещането за тромавост и губене на време, но ако човек се опитва да анализира събитията, по някакъв начин всичко изглежда претупано и недоизведено. Основни и централни късчета информация са разкрити не в действията на героите, а в зле рецитирани монолози, на чийто фон флашбек сцени ни показват нагледно разказ, да не би само с думи да не ни стане ясно.

Възраждане едновременно сам си поставя окови в началото, показвайки ни някакъв съкрушен и куцащ Брус Уейн, който до такава степен се е откъснал от света, че по някакъв магически начин дори не знае какво се случва със собствената му корпорация, и после сваля тези окови по силно нереалистичен начин, като просто му дава нова мотивация отново да сложи бат-костюма осем години* по-късно, без да си дава зор да я подкове с особена емоционална тежест.

Извън чисто сюжетната лабилност, филмът е невероятно мързелив и на тематично ниво. Черният рицар свършва с героична саможертва, обрисувана като генезис на истинска надежда. Но Възраждане подхваща действието с толкова видима тенденциозност, че все едно в прав текст казва „лъжата е лошо нещо и сега всички са нещастни“. Някои герои се държат буквално противоположно на предишното си поведение, като Алфред например, който два филма ръчкаше Брус Уейн да бъде Батман, а тук внезапно е толкова назидателен в опитите си да го откаже от това да се върне към този живот, че ми се искаше да му спра звука, докато говори.

Което ме води към персонажите. Брус Уейн така и не се появи в тази трилогия, това го бях преживял още в предната част. Но твърде много от останалите образи са ужасно еднопланови, и този път не по начин, който служи на обща концепция като при Батман в началото, а по дразнещ, мързелив и на моменти проблемен начин. Да вземем за пример Селина Кайл (Ан Хатауей) – професионален крадец, жена-котка, въобще знаем каква е. Но в този филм тя е абсолютен боклук с минимално ниво на каквато и да е личностна характеристика, освен общо усещане за неприятност и странната тенденция на Брус да има безкрайно по-високо мнение за моралния ѝ компас, отколкото би трябвало.

Останалите герои също изглеждат като извадени от ранна чернова на сценария, вместо от финалната версия. Героичният Героичен Полицай-Герой Блейк (Джоузеф Гордън Левит) просто знае, че Брус Уейн е Батман, щото веднъж му видял усмивката и я разпознал, че не е искрена (длан, запознай се с лицето ми). Бедният Бен Менделсон (не си дадох зор да запомня името на героя му) така и ще си остане явно с второстепенни и/или некадърни злодеи. Талия Ал Гул (Марион Котияр, пардон пак, този път за 7-годишния спойлер) по някаква причина спи с Брус Уейн, после по някаква друга причина е готова буквално да се самоубие, за да изпълни завета на баща си, когото е мразила цял живот (втора среща между дланта и лицето ми, мисля, че в тази връзка има бъдеще!).

И Бейн (Том Харди). Ох, Бейн… Дори да оставим странния глас настрана (макар че коректно ли е да го оставим настрана?!), този образ е до такава степен неразвит и подчинен на блудкава псевдо-спиритуалност за страха от смъртта, волята за живот и прочее клиширани глупости, че ако ги извадим от филма, оставаме с тромав боксьор с тъпо изглеждащо яке, който не знае защо е в която и да е сцена от Възраждане, каква е мотивацията му и какво е нивото му на бруталност от сцена в сцена.

Този мързел в сценария се простира и до гениалния му план (така де, този на Талия), в който не само можем до секундата да изчислим в кой ден от кой месец ще се взриви атомна бомба, която току-що сме афиширали като „нестабилна“, но и живеем в някакъв постчовешки киберпънк, където буквално всеки главен герой явно има вграден брояч в главата си и е способен във всеки момент да изрецитира точния брой минути до избухването ѝ…

Разбира се, това все пак е филм на Кристофър Нолан и не-точно-епичен завършек на иначе наистина силна трилогия. Естествено, не всичко в него е зле изпълнено. Всъщност, в рамките на цялостния епос за Черния рицар, Възраждане работи доста по-добре. И ако гледате трите филма в бърза последователност, финалът на последния от тях има доста по-силно усещане за завършеност и добре затворени сюжетни линии.

В добавка, екшънът във финалните 10-15 минути е наистина много силен, благодарение на все така реалистичните, но като цяло доста фантастични превозни средства, използвани както от Батман и Селина, така и от главорезите на Бейн, докато всички се надпреварват из улиците на Готъм* да се доберат до бомбата. Самият град е изключително сюрреалистична гледка по време на окупацията на Бейн и филмът наистина успява да създаде усещането за срив на западната цивилизация, подпомагана от много силния саундтрак на Ханс Цимер.

Вместо финал, искам да ви оставя с мъдрото наблюдение, че Джоузеф Гордън Левит е рекордьор по брой филми, завършващи с плиткоумно разкритие на нечие име…

Като цяло, при все спънатия и разочароващ край, трилогията на Кристофър Нолан е неоспоримо постижение в комиксовото кино, което не просто върна Батман в сърцата на феновете, но го направи по начин, който все още отеква и от който немалко други творци до ден-днешен черпят вдъхновение. Без Черният рицар никога нямаше да получим филм като Завръщането на първия отмъстител (Captain America: The Winter Soldier, 2014), нито щяхме да се наслаждаваме на обединението на човешката раса в неистова ненавист към Жокера на Джаред Лето.

И нещо повече – макар и Дисни и Марвел в момента нагледно да демонстрират колко страхотен може да бъде един добре направен супергеройски филм, който не се срамува от колоритността и фантастичността, присъщи на жанра, Кристофър Нолан показа безапелационно, че този жанр може да бъде използван и за реализъм, бруталност и дълбок тематизъм. Той самосиндикално издигна част от поп-културата, на която много хора дотогава се подиграваха, до нещо, което целокупното човечество признава за достойно за уважение.

Батман в Снайдър вселената

Когато започнах този материал, планирах да изгледам всички филми за Батман наново, за да мога да пиша с пресни впечатления. Поради тази причина в първата част ви обещах да разгледам и версията на човека-прилеп във филмите на Зак Снайдър, изиграна от Бен Афлек (известна още като Батфлек).

За съжаление обаче двете истории с негово участие – Батман срещу Супермен: Зората на справедливостта (Batman v Superman: Dawn of Justice, 2012) и Лигата на справедливостта (Justice League, 2017) – извън съмнителните си качества, които не са тема на тази статия, всъщност поставят почти изцяло фокуса върху Супермен, както на ниво сюжет, така и откъм развитие на персонажи. Затова прецених, че на тази фаза на героя ще ѝ стигне и по-малка секция.

Първо, нека не се лъжем, Бен Афлек е едно от най-хубавите неща в тези филми. Неговият Брус Уейн има излъчването на наследствен милионер, по начин, по който на практика никой от предишните актьори в ролята не се е справял. И в същото време, типът атлетичност, който носи на образа, в добавка с костюма (и разбира се сюжета), всъщност го правят категорично най-комиксовият Батман, който сме виждали на голям екран.

Нещо повече – Батман срещу Супермен (защото Лигата е такъв импотентен провал, че оттам на практика няма какво да коментираме) всъщност дава на героя много повече чисто детективска роля, отколкото кой да е от самостоятелните филми преди него, което е неочаквана проява на уважение към първообраза. Това е също така Батман с дълга история, която зрителят не вижда – нещо, от което всеки комиксов франчайз, който използва вече познат образ, трябва да се поучи (и някои хора се поучиха, както е видно от настоящата версия на Спайдърмен). Доста по-сполучлив опит за възрастен и изтощен герой, отколкото Възраждане.

Разбира се, това не означава, че всичко е цветя и рози, защото ако беше, дори само за този един персонаж, Снайдър вселената нямаше да е нескопосаната манджа с грозде, която е. Ако сте чели и един мой материал за неговите филми, знаете какво е мнението ми – Зак Снайдър е режисьор с невероятен усет за моменти и слабо умение да ги развие в сцени или наратив.

Това важи с пълна сила за Батман срещу Супермен (отново – няма как да коментираме Лигата, предвид тъжните обстоятелства около заснемането ѝ). Филмът е пълен с кадри, които спират дъха като комбинация от визия и музика, но те не са подчинени на нищо повече от пубертетски мерак за готиност. Едва няколко години по-рано смъртта на Уейн Старши беше мощен катарзис за сина му в трилогията на Нолан. Тук бащата на Брус умира с името на майка му на уста, все едно изобщо е забравил, че има син. Защо? За да получим най-ужасяващия обрат в историята на киното, базиран на внезапния фетиш на Супермен да използва името на своята майка (нещо, което никога досега не е правил). Елементарно долнопробие, което едновременно пречи на развитието на образа на Брус Уейн, и е подчинено на гротескно слабо сценарно решение, което обръща въпросния образ на 180 градуса, до степен на почти пълна фанатичност.

Това е и, в крайна сметка, голямата трагедия на Батман във филмите на Зак Снайдър – той е интелигентният персонаж без суперсили, който компенсира с планировка, технология и ресурси. Но това му преимущество, което виждаме ясно и доста добре поднесено в продължение на почти цял филм, бива изчегъртано от сюжета, наред с двугодишната му ненавист към Супермен, при все че историята така и не му дава всъщност причина да променя позицията си, нито му демонстрира, че логиката и опасенията му са били погрешни.

Нищо не е по вина на Бен Афлек, който, в ръцете на по-добри сценаристи и режисьор, можеше да ни даде една от най-добрите версии на Батман, които сме виждали за три десетилетия. И при все посредствените филми, от които е част, той повече или по-малко остави следа в историята на героя като достойно попълнение в галерията от интерпретации.

С което мисля да приключа. Какво ни носи бъдещето? The Batman през 2021 г., режисиран от Мат Рийвс (познат ни от трилогията за Планетата на маймуните) и с Робърт Патинсън в главната роля, като все още млад и неопитен Батман. От малкото, което знаем за сценария, той ще е с фокус върху детективските аспекти на образа, за което – алилуя! Този герой блести на земята, с други обикновени хора, вместо да е заобиколен от неунищожими богове. Така че аз поне тръпна в очакване, но в крайна сметка времето ще покаже.

Междувременно, надявам се тези два материала да са ви били интересни. Кой е вашият любим филм за човека-прилеп? Кой актьор харесвате най-много в ролята? Кой е най-добрият Жокер? Кой злодей или история от комиксите искате да видите на големия екран? Пишете смело в коментарите!