Батман е може би най-легендарният комиксов герой в историята на жанра. Независимо дали човек харесва Marvel, DC, Image, по-малки издатели, изобщо не го вълнуват супергерои или дори комиксите като медия, факт е, че малко хора на този свят не знаят кой е Тъмния рицар и не са гледали/чели някаква версия на неговата история през живота си. Това беше и първият супергерой, с който аз се запознах като дете, благодарение на изключителния филм на Тим Бъртън от 89 г.

Тази година, на 23 юни, беше 30-ата годишнина от излизането на Батман и това ме мотивира да изгледам наново всички филмови адаптации на героя, които сме виждали оттогава насам*, за да проследя как се е променил образът през трите десетилетия откакто видяхме Майкъл Кийтън в ролята. За целите на този материал разделих филмите в четири групи: на режисьорите Тим Бъртън, Джоел Шумахер и Кристофър Нолан, както и отделна група с двата филма от модерната Worlds of DC епоха, където в ролята е Бен Афлек. Това са за мен основните периоди във филмовата история на героя* – беше ми изключително интересно да видя разликите помежду им.

Тим Бъртън

Бъртън е един от малкото творци в Холивуд, които все още имат лесно разпознаваем визуален и тематичен стил. Каквото и да мислим за настоящата му кариера, той ни е дал някои от най-запомнящите се герои и светове в историята на киното. В наши дни  кино вселената на Marvel и „конкуренцията“ от DC са ни създали доста конкретна идея за това какво представлява супергеройският комиксов филм като жанр и повечето ленти на големия екран не се опитват да се разграничават от нея. Масивен блокбъстър или екшън-комедия, всяко ново предложение от големите студиа се радва минимум на първоначален силен интерес, прави се с големи суми пари и се подчинява на определени правила.

Светът на 1989 г. е напълно различен. Това е свят, в който с изключение на Супермен и все по-слабите му продължения комиксовите герои все още са откриваеми основно на хартия и на нискобюджетния телевизионен екран. Те не са масово познати на средностатистическия зрител и дори хората, които ги обичат, не очакват кой знае какво от филмовите им адаптации. Това според мен е и единственият свят, в който сериозно студио от ранга на Уорнър би позволило на ексцентричен творец като Тим Бъртън да се приближи на километър до първата кино интерпретация на най-емблематичния комиксов образ в човешката история, особено предвид че на този етап единствените му филми са Pee-wee’s Big Adventure и Бийтълджус. Разбира се, решението е много по-разбираемо сега, когато всички знаем колко голям феномен се оказва Батман, но през 89-а подобно решение демонстрира по-скоро ниските очаквания за това какво може да постигне един комиксов филм, отколкото далновидна визия.

Феновете на първата дуалогия до ден-днешен спорят кой от двата филма на Бъртън е по-добрият. Хората, които не харесват Батман, го считат за твърде ранна част от творчеството на режисьора, лишен от демоничното въображение на по-късните му произведения. Но истината е, че лентата е абсолютно пропита с тематизма на Бъртън, ако и поукротена от нуждата да се съобразява със студийния контрол. Антисоциален странен тип, към когото красивата блондинка е непреодолимо привлечена? Да. Липсващ баща? Определено. Клоуни и странни фетиши, свързани с усти? Твърдо налични. Есенни гори и анахронистична готика? Reporting for duty. При все сравнително стандартния си сюжет, Батман всъщност бъка от любимите теми на Бъртън, подковани от впечатляващата визия на (нарисувания на ръка) Готъм и легендарната отваряща тема на Дани Елфман.

Тук е моментът да обърна внимание на Майкъл Кийтън. Нека не се лъжем – няма актьор в историята на Батман, който да не е бил предварително мразен*. Кийтън не е изключение. По негово време, разбира се, липсва Туитър и културата на моменталните реакции и интензивния онлайн гняв, но съм сигурен, че от Уорнър са получили не едно и две писма на тема „КАК МОЖЕ ДА КАСТВАТЕ “MR. MOM” ЗА БАТМАН, БРУС УЕЙН Е НАД ДВА МЕТРА, НА КАКВО ПРИЛИЧА ТОВА?!“

Кийтън, както добре знаем днес, е абсолютна епика. Неговият Брус Уейн е може би любимата ми интерпретация на героя. Винаги излъчващ едновременно самоувереността на мултимилионер, но и странно усещане, че се чувства неспокоен, сякаш дрехите не му пасват добре, сякаш иска да бъде някъде другаде. Нюансираната интерпретация на двойната природа на Уейн/Батман до ден-днешен е основа, на която актьорите след Майкъл Кийтън строят изпълненията си.

Що се отнася до самия Батман… Няма какво да се лъжем, 1989 г. не е 21-ви век, бюджетът на този филм не е бюджетът на Отмъстителите, а Тим Бъртън не се вълнува от реализъм. Съответно костюмът бие на гума и Кийтън често изглежда доста нелепо в него – като се почне с ръста му и ненужното веене на наметалото, та до легендарното „Кийтън-фу“, в което той стои в поза пишман-боксьор и може да си вдигне крака горе-долу до нивото на коляното. Всички джаджи, които използва, са със ситуационен характер, доведен до степен на абсурдизъм, на практика използваеми единствено в сцената, в която ги виждаме. Въобще това е образ по-подходящ за някаква постмодерна театрална постановка, отколкото голям студиен филм.

Но това е без значение, защото Батман не се цели в супергеройския екшън, а в разказването на история. И в центъра на тази история е милионерът, завърнал се наскоро в Готъм*, изправен пред град, който не вярва в съществуването на неговото алтер его, а ако вярва, не е сигурен на чия страна е човекът прилеп. На тази сцена се появява Жокерът. Изпълнението на Джак Никълсън е легенда, за която едва ли мога да кажа нещо ново. Еталон, по който и до днес всеки нов актьор в ролята трябва да се мери*. Ако има герой в Батман митоса, който да подлежи на тотално различни интерпретации, то това е Жокерът, но ако и вие скоро не сте гледали филма, може би като мен сте забравили колко зловещ е Никълсън в ролята. Неговият клоун не се смее, защото ужасът, който твори около себе си, му се струва смешен, а заради вътрешна паника и истерия, които постоянно напират да избликнат. Той е женкар по особено гнусен начин (който на моменти никак не е остарял добре, но какво да правим, 80-те бяха друга епоха…) и изнасилваческите нотки на образа постоянно бълбукат под повърхността.

Независимо дали харесвате Батман или не, това е началото на съвременния комиксов филм. Успехът му (и този на продълженията) позволиха на неща като Блейд и Спайдърмен на Сам Рейми да просъществуват, което пък доведе до модерната „реалистична“ епоха, започната от оригиналния Х-мен. На практика, ако не обичате комиксови филми, можете да се сърдите на Тим Бъртън.

Това ни води до Батман се завръща от 92 г. Ако първият опит на Бъртън е в някои отношения умерен и резервиран, доста по-„стандартен“, отколкото сме свикнали от режисьора, то продължението е тотален водевил, в който той прегръща „бъртъновостта“ си до такава степен, че от Макдоналдс да се оплачат на Уорнър, задето не могат да продават играчки от този филм. Тук виждаме творец, който е доказал, че е способен да произведе мега хит – чиито ръце са развързани и натопени в бяла телесна боя, за да дирижира по-добре бароковия детски хор. Още в самото си начало лентата ясно и категорично заявява какво възнамерява да бъде. Мрачната коледна приказка за раждането на гротескното бебе, родителите, които го изхвърлят в канала, и Дани Елфман, който излива цялата си креативност, докато усмирителната бронирана кошница плава сред зимна готика и подземни тунели, като че ли излезли от пещерата на зъл магьосник, а началните надписи текат на заден фон.

Нова сцена. Тълпата насред бетонния, индустриален централен площад на Готъм, излязъл като че ли от 1984, е на път да се наслади на запалването на светлините на голяма елха от милионера Макс Шрек (Кристофър Уокън с безумния грим на мъртъв мим и перуката на булката на Франкенщайн), когато банда моторизирани циркаджии нападат тържеството, привидно с едничката цел да мразят Коледа. Прожекторът блесва и запраща Бат-сигнала към облаците (защото в Готъм винаги е облачно). Светлината е пренасочена от огромни огледала-прилепи на върховете на кулите на замъка Уейн*, за да озарят неосветената библиотека, където Брус седи сам в мрака, потънал в екзистенциален размисъл. Тя блесва и той се изправя, отправил поглед към облаците, като че призован свише.

Позволих си това дълго описание, защото нивото на готически камп в Батман се завръща е абсолютен феномен. Това е филм, който в нито един момент не се опитва да бъде реалистичен или да третира героите си като реални хора. Дори самият град Готъм е променен спрямо първата част. Докато в Батман виждаме грандиозните небостъргачи на фон, а на земята усещането е за странно анахронистичен, но все пак нормален метрополис, тук действието е концентрирано в клаустрофобични улици с индустриален дизайн, измежду сгради с неопределена височина или в пещери и запуснати стаи. Дори имението на Брус Уейн е потънало в мрак и изоставено (доста силен контраст с първия филм, в който първата сцена там е по времето на парти и замъкът е пълен с хора).

Но този анти-реализъм позволява на Бъртън да разкаже история, която е доста по-силна на ниво тематичен резонанс. В основата си Батман се завръща е филм за травмата и начините, по които различните хора се справят с нея. Всеки от тримата основни герои – Батман, Пингвина и Жената-котка – представлява някаква форма на травма и линиите помежду им се пресичат постоянно. Пингвина и Батман нямат родители. Пингвина и Жената-котка са изоставени и отритнати от обществото. Батман и Жената котка са разкъсвани от вътрешния конфликт между две личности, които си противоречат взаимно. Тези връзки се трупат през цялото време, създавайки може би най-интересната динамика между прилепа и противниците му, която аз поне съм виждал на голям екран.

За това естествено огромна роля имат актьорите. Кийтън е все така прекрасен, но в Батман се завръща той играе почти второстепенен образ. Централните изпълнения тук са на Дани Де Вито в ролята на Пингвина и Мишел Пфайфър като Жената-котка. Де Вито е убийствен и макар и неговият Пингвин да има малко общо с комиксовия първообраз, той се отдава страстно на ролята си и създава чудовище, което е толкова противно и агресивно в гнева си, че е лесно човек да забрави причината за това – той е жертва на ужасяваща неправда. Де Вито е едновременно гнусен, зловещ и жалък, и до ден-днешен е сред най-любимите ми филмови образи.

Истинският диамант в Батман се завръща обаче е Мишел Пфайфър. Ще започна с шок-изказване, за да знаете какво е положението: за мен нейната Жена-котка е най-добрият комиксов злодей в историята на киното. Да, знам, знам, Хийт Леджър, ааа-уу, ще стигнем и дотам. Но в този филм Пфайфър ни дава не едно, а две пълнокръвни изпълнения. Селина Кайл във всичките версии на пропадането ѝ, и самата Жена-котка в смъртоносния ѝ садо-мазо сексапил. Това е многопластов и уникален образ и Мишел Пфайфър го използва, за да ни даде изпълнение, което, ако се беше появило тази година, щеше да накара всички анти-феминисти на света да получат инсулт. Отгоре на това сценарият е толкова щедър, че на практика всяка втора нейна реплика – от „Life is a bitch. Now so am I.”, та до “Oh my god. Does that mean we have to start fighting now?” – е бисер и цитируема до безкрайност.

В крайна сметка, Батман се завръща си остава любимият ми филм за прилепа. Всеки герой, всяка сцена, всеки диалог са подчинени на зловещ театрален камп и всичко, което работи половинчато или е само загатнато в първата част, тук е изведено до край, надуто като балон, и превърнато в странно животно, което не би трябвало да работи, но което геният на Тим Бъртън превръща в произведение на изкуството.

Джоел Шумахер

Втората кино-фаза на прилепа започва едва три години след мрачната коледна феерия на Батман се завръща, но създава усещането за много по-дълга пауза. Джоуел Шумахер е начело, Вал Килмър поема черния костюм, а Бъртън е продуцент. И при все че днес всички помним Бат-зърната и Бат-чаталите от странните хомоеротични монтажи на преобличане, истината е, че Батман завинаги всъщност е страхотен наследник на франчайза и заслужава да бъде разглеждан отделно от последвалото го недоразумение.

Шумахер не е творец със специфичен визуален или тематичен стил, или поне не по начина, по който е Бъртън, но третият филм за човека-прилеп има собствена индивидуалност, която едновременно отдава почит на зловещата феерия на предишните два филма, но и я модифицира, за да пасне по-добре на естетиката на деветдесетте. Честно казано, бях забравил колко силно Батман завинаги всъщност се потапя във водевила, познат ни от лентите на Бъртън. Същевременно обаче този естетически елемент не е подчинен на готически камп, а на неон и черни светлини, шокиращи цветови комбинации и Готъм, който е наполовина съвременен Ню Йорк и наполовина смущаващо зле анимиран кошмар на Айн Ранд. Сериозно, толкова много неон! Главорезите са неонови! ДОРИ КАРТЕЧНИЦИТЕ ИМАТ НЕОНОВИ СВЕТЛИНИ ПО ТЯХ!

Насред това стъпва Вал Килмър. Както вече отбелязах, всеки нов актьор, играещ Батман, трябва да мине през цикъла на омразата, но Килмър всъщност е сред по-малко противоречивите кастинги. И макар лично за мен да е по-слаб Брус Уейн от Кийтън (липсва това напрежение, чувството за дискомфорт, намекът, че не Батман, а Уейн е маската), като супергерой той има по-силно присъствие. В това е подпомогнат и от различния фокус на Шумахер. Докато Бъртън се вълнува повече от естетиката и тематизма, Батман завинаги е доста по-директна трактовка на комиксов екшън и в този контекст екшънът получава много повече внимание.

В добрите традиции на франчайза, един злодей не е достатъчен и съответно филмът започва с Двуликия (Томи Лий Джоунс, който определено е наясно в какъв филм е и се кефи неистово на ролята си) – противник, третиран от сценария като вече познат на героите, което аз винаги предпочитам, вместо да ме занимават с произход на персонажи, по-стари от родителите ми. Джоунс е герой на камп-труда, видимо черпещ вдъхновение от Жокера на Джак Никълсън, но водевилът тук е на такова ниво, че бандата му буквално включва ангел (Дрю Баримор, впрочем) и дявол, както и леговище, разделено по средата между „добър“ и „зъл“ дизайн.

Но за да не остане назад от Батман се завръща, Шумахер представя и нов злодей. Едва година след Маската, Джим Кери нахлузва зеления комбинезон и ни дава… горе-долу същия непоносимо преигран герой, но с по-малко специални ефекти и повече куиър-кодировка. Гатанката е един от любимите злодеи на много зрители, но за мен това е доста опропастен герой, който в нито един момент не оправдава концепцията си със… сещате се… ГАТАНКИ, нито демонстрира особено сериозен интелект.

Какво е Батман без любовен интерес, представен по некомфортно сексистки начин, питате? Батман завинаги дава отговор, който би бил непростим в повечето съвременни филми, но който – благодарение на безумната смесица от комедийна театралност и псевдосериозност – тук работи перфектно. Никол Кидмън е доктор Чейс Меридиан – психолог с поведение на най-разкрепостената фатална жена на света, която е толкова заета постоянно да се хвърля в ръцете на Батман и да му пуска недвусмислени намеци, че не знам кога намира време да си практикува професията. Същевременно обаче Кидмън, също като Томи Лий Джоунс, е пределно наясно в какъв филм се намира. Тя стреля смъртоносни реплики като „Животът ми е отворена книга. Обичаш ли да четеш?“ със сериозността на порно-актриса и всяка сцена с нея е неистово удоволствие. Ако обаче човек търси каквато и да е сила в образа ѝ, ще остане неприятно разочарован, защото в типичен за франчайза стил (Жената-котка е едничкото изключение) ролята ѝ е вечно да чака спасителя си.

Въпреки безумната степен на водевилност*, Батман завинаги се справя по-добре с чисто човешките емоционални моменти. При Тим Бъртън всичко е извисено до нивото на древногръцка трагедия, емоциите и психологията са подчинени на специфична екстремна естетика и в резултат не е лесно човек да почувства истинска емпатия към героите и съдбите им. Шумахер обаче борави с доста по-заземен сценарий, затова емоционалният заряд на сцени като тази със смъртта на родителите на Дик Грейсън е реален и използван по начин, който придава добър баланс на иначе комичната атмосфера на лентата.

Не мога да не отчета и музиката. Дани Елфман е отстъпил мястото си на Елиът Голдентал (потенциално познат ни от Пришълецът 3 и Интервю с вампир), като единствено началната тема е запазена от първите два филма. Голдентал обаче успява да демонстрира собствен стил, превръщайки саундтрака в част от самата тъкан на света. Всяка сцена, в която някой изпълнява музика*, тя е буквално вариация на фоновите теми. Гатанката също е активно подпомаган от драматично лигавеща се тъжна цигулка в почти всяка сцена с него, което определено повишава качеството на иначе доста тъпия му образ. В добавка, този филм ни дава и великолепната “Kiss From a Rose” на Сийл (чийто клип също е режисиран от Шумахер).

Независимо дали е сред любимите ви интерпретации на Батман или не, Батман завинаги е филм, който знае точно какво иска да постигне, и го прави от начало до край. Той притежава индивидуален облик, каст, който играе в перфектен синхрон, и сценарий, който дава на актьорите всичко, от което се нуждаят. Джоел Шумахер не е титан на добрия вкус и ме съмнява, че кой да е себеуважаващ се критик би защитавал тази лента като голямо изкуство (за разлика от първите два филма), но като самостоятелно допълнение към Бат-франчайза, тя е повече от стабилна.

Уви, две години по-късно и с нов актьор под маската на прилепа, излиза Батман и Робин. Искам да сме наясно с това, че аз съм напълно способен да се наслаждавам на филм, който е толкова слаб, че става забавен, но това… нещо… е твърде скопено на ниво сценарий и му липсва самоувереността да достигне шедьоври като The Room или Alone in the Dark. Тъй като не бях го гледал от много години, очаквах филм, който до такава степен е натиснал камп-педала, че е станал непоносим за масова публика. Но истината е друга и доста по-разочароваща.

Не мога да преценя къде точно е вината (макар че тук вероятно има някаква интересна история), но по някакъв начин хората, отговорни за проекта – от продуценти, през сценаристи, та до самия Шумахер, – са си взели изцяло грешни поуки от противоречивите отзиви на публиката спрямо Батман завинаги. На всяко възможно ниво този филм е едновременно твърде много, и недостатъчен. Водевилът е все така налице, но дори в чисто визуален аспект кохерентната визия на Готъм от предходната част е заменена от нещо, което в 90% от случаите стои като среднобюджетен увеселителен парк. Съответно човек не може да се потопи в атмосферата на лентата, защото през половината време имаш чувството, че гледаш документалка за заснемането на филма, преди да е минала пост-продукцията.

Но най-голяма болка причинява сценарият. От триото сценаристи от Батман завинаги единственият оцелял тук е Акива Голдсман (отговорен за „шедьоври“ като Изгубени в космоса, Трансформърс: Последният рицар и Тъмната кула) и нивото на писане е такава болка, че и най-вдъхновеният актьор не може да го спаси. От историята до диалозите, всичко е спънато и недодялано. Повечето герои ръсят тъпи шеги, като най-дразнещи са Мистър Фрийз (Арнолд Шварценегер) и Отровната Айви (Ума Търман), които не могат да кажат едно изречение, без в него да има малоумна игра на думи, включваща съответно студ или растения.

Като отворих дума, не мога да не отбележа двамата злодеи в Батман и Робин*. Те са вял опит за имитация на динамиката от предишния филм – лентата отваря с престъпление на Фрийз, после виждаме произхода на Айви, – но сценарият е толкова мързелив, че и двата образа са де факто дразнеща автопародия. Арни е единственият в този каст, който осъзнава в какво се е забъркал, и се лигави като Шекспиров актьор, щедро почерпен с психеделични гъби. Съответно Фрийз е може би единственият герой, който донякъде се издига до нивото на Батман завинаги, но уви, всичките му планове са ненужно сложни и винаги има много по-лесен начин за постигане на целите му, което разваля кефа. Да не говорим, че е толкова абсурдно брутален и нелоялен към подчинените си, че човек се пита как някой изобщо решава да работи за него.

Ума Търман… не знае в какъв филм се намира. Тя се опитва да имитира Мишел Пфайфър, но за разлика от Жената-котка в Батман се завръща Отровната Айви е напълно лишена от реални човешки черти и пластове (плиткоумната комедийност при нея започва преди дори да се е превърнала в Айви), а сценарият е заместил нюансираното изграждане на персонаж с дебилни монолози, в които тя е принудена да ни разказва целите и плановете си. Отново – автопародия, но твърде неумишлена, за да е наистина забавна. Търман демонстрира най-слабата актьорска игра в кариерата си, където всяка нейна реплика има една и съща интонация и където образът на Айви остава абсолютно плосък, лишен от каквато и да е привлекателност или реален интелект.

Уви, нуждата всеки да обяснява мотивацията си, вместо зрителят сам да я разбира, метастазира върху всички герои. Батман и Робин до такава степен няма вяра в сценария си, че всичко, което виждаме на екрана, бива обяснено от който там льольо в момента се мотае из сцената. Ще забележите, че още не съм споменал Джордж Клуни. Причината за това е, че този Батман е напълно безсмислен образ. Той няма фокус, емоционално или психологическо ядро. Вместо това има Бат-кредитна карта (“Never leave home without it”), Робин, в ролята на слабоумен тинейджър-бунтовник, и по някаква причина Алисия Силвърстоун, чийто образ е напълно лишен от логика, мотивация и реплики, от които да не ти идва да си пръснеш мозъка. Клуни, също като Ума Търман, е дошъл тук, за да си получи чека, и не прави и бегъл опит да допринесе по някакъв начин за легендарния комиксов образ, поради което за мен си остава и най-слабото комбо Уейн/Батман до момента.

Батман и Робин прави плах опит да демонстрира, че си дава сметка какво представлява. Тук-таме комичните елементи са засилени до крайност, което няма как да не е нарочно. Робин блъсва мотора си в дървена порта, оставяйки дупка във формата на собствения си знак. Няколко екшън сцени буквално имат анимационни звукови ефекти, ала Looney Tunes. Но за съжаление, ако не е подкован от артистична визия, кичът е просто кич, а в този филм няма грам артистичен усет. Както знаем, това беше достатъчно, за да погребе франчайза за почти десетилетие.

И понеже не мога да не спомена – какво, в името на Шива, има предвид Фрийз накрая, като казва на Айви, че ще бъде неин съквартирант в килията и ще направи живота ѝ ад?! Внезапният изнасилвачески вайб идва отникъде и само допринася за тежкия лош вкус, който Батман и Робин оставя в устата на зрителя.

Край на Част 1

В следващата част: Кристофър Нолан и Worlds of DC