Преди няколко дни интегрален клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ обяви резултатите от конкурса на името на големия български талант. Иван Попов наистина беше уникално явление както от литературна гледна точка, така и предвид размаха и дълбочината, с които разсъждаваше за бъдещето, настоящето и миналото. Липсата му ще се усеща дълго.

Поздравления за всички наградени, също така на авторите, чиито произведения ще бъдат включени в предстоящия сборник, и на всички участници като цяло. Поздравления и за организаторите – изглежда, че са провели един наистина успешен конкурс! Чакаме с нетърпение да прочетем най-високо оценените разкази, сред които са текстове на много наши познайници и сътрудници като Николай Теллалов, Калоян Захариев, Мартин Петков, Валентин Иванов. Специални поздравления и за колегата Георги Янакиев (известен на нашите страници като Couatl), чийто разказ също е сред високо класираните. Друг негов разказ в жанра на киберпънка – епичния екшън „Пантера“ – пък можете да прочете в ShadowDance #1: Киберпънк (можете да поръчате книжката онлайн оттук, или я потърсете из книжарниците)!

По-долу публикуваме съобщението от страна на клуб „Иван Ефремов“, а след него можете да прочете откъс от ShadowDance #1: Киберпънк, посветен на Иван Попов.

РЕЗУЛТАТИ ОТ КОНКУРСА ЗА ФАНТАСТИЧЕН РАЗКАЗ,

посветен на незабравимия Иван Попов, който днес, 28 май 2020 г., щеше да навърши 50 години. Срокът за изпращане на творбите беше от 27 декември 2019 г. до 31 март 2020 г. След анонимно оценяване на получените 75 разказа журито в състав Елена Борисова, Далия Ал-Халил, Григор Гачев, Васил Сивов, Юрий Илков и Дилян Благов присъжда следните награди:

Първа награда (500 лв.) – на Николай Христов Теллалов за разказа „Архив“
Втора награда (300 лв.) – на Владислав Димов Атанасов за разказа „Владимир“
Трета награда (200 лв.) – на Калоян Кирилов Захариев за разказа Keisatsu monogatari

Честито на победителите! За тях са подготвени и предметни награди, представляващи стъклени купи, авторска изработка от Надежда Лилова. Организаторите на конкурса ще се свържат с авторите, за да се уточни начина за получаването на наградите.

Финалната подборка с първите 20 разказа в подреждането, които ще бъдат издадени в сборник, включва още заглавията:

„Демон“ от Михаил Димитров
„Забравена от бога канонерка“ от Ивайло П. Иванов
„Истри“ от Георги Янакиев
„Ефикасен“ от Мария Вълчева
Les gitans от Мирослав Ангелов
„Книгата, която пишеш“ от Мартин Петков
„Тъжните хълмове“ от Боян Йорданов
„Аз, Рептилът“ от Николай Гешев
„Висока степен“ от Милена Крумова
„Ритъмът на Шеол“ от Николай Симеонов
„Светещи икони“ от Георги Кръстев
„Талос“ от Маргарита Стефанова
„Черният списък“ от Калина Александрова
„Да разбъркаме колодата“ от Кирил Гумнеров
„Изгубената цивилизация“ от Яница Христова
„И не си пиши писма“ от Камен Йорданов
„Майндстер“ от Валентин Д. Иванов

Най-хубавото от конкурса е, че участваха множество творби с високо качество. Доказателство за това е фактът, че извън подборката от двайсет заглавия останаха немалко хубави разкази, някои от които може да бъдат публикувани в сп. „Тера фантастика“ в съгласие с предварително обявените условия.
Екипът, организирал и провел конкурса, изказва сърдечни благодарности към всички участници и им пожелава здраве и бъдещи творчески успехи!

Откъс от статията „Източноевропейски киберпънк“, публикувана в ShadowDance #1 (автор: Александър Попов)

В лицето на Иван Попов, който за нещастие ни напусна по-рано тази година, България имаше своя киберпънк гуру, колкото и за кратко да беше активен като писател той и при все че най-вероятно не би искал който и да е да го нарича „гуру“. Но ако за Гибсън може да се говори така, то Иван Попов със сигурност също заслужава наименованието, защото е именно такъв – гуру в оригиналния смисъл на духовен учител. Душата във великия му кратък роман Хакери на човешките души е информационен феномен, едновременно неимоверно сложен и крайно уязвим от зловредно препрограмиране. Попов обединява многобройни влияния – от Пелевин, Гибсън, Стругацки, Радичков, Алеко Константинов и кой ли още не – и ги пречупва в текст, който все още, петнадесет години след първия прочит, продължава да е абсолютно уникален като идеи и смелост. Хакерите звучи напълно актуално и днес, дори още по-актуално – както от гледна точка на настоящата социология, така и от тази на съвременните технологии. Това е квинтесенциалният източноевропейски киберпънк, по-киберпънк от Гибсън и повече източноевропейски от почти цялата съвременна родна литература. 

Макар и под 200 страници, това е роман-библия. Или щеше да е, ако Хакерите имаха свещен текст (всъщност, доста хора от ранните 2000 изпитват най-малкото огромно уважение към него, както и към сайта на автора „Подкрушието“, който за съжаление вече е офлайн). Пелевинският Фронт за пълно и окончателно освобождение при Попов се трансформира в ОБОР – Организацията за борба с организираната реалност. Хакери на човешките души е история именно за холограмен фрагмент от тази борба. Първата част на книгата – „Блус за град Армадильо“ – ни хвърля в едноименния метрополис нейде из Америка, в който огромен медийно-технически индустриален комплекс е впрегнат да прави мониторинг на света и да осигурява добруването на световния пазар. В същото това уж най-просветено и напреднало общество на почти всеки на по-висока позиция му нареждат какво трябва да направи дистанционно, „през зъркелите“, а „автокефалните“, или онези, които мислят сами, са рядкост. Ботът на главния герой Джон Сидорчук си говори с бота на бившата му жена, защото все пак не е учтиво да не пратиш поздрави за рождения ден, нали така? („Човек за човека е бот. А бот за бота е човек. Но що за човек е ботът?“) Работниците в корпорациите минават през всеобща коктейлна повинност, където биват наблюдавани зорко от назначения им HR, и изобщо в Армадильо сити хуманитарните технологии, или хумтехът, са на гребена на развитието. 

Виж, в Подмандатната територия на злото, където се развива част 2, нещата стоят другояче. Местните аборигени са от трети функционален тип, ценностите им хич ги няма, а метафорите им имат нужда от саниране, защото медийният анализ нещо не дава добри показатели. Там няма закон за защита на усера, има само закон на джунглата и на хората им се налага да си варят домашен мироглед от подръчен идеологически материал, оставен да джибрясва… Даже някои, постепенно, от твърде много отваряне на капаци (или интерфейси), се превръщат във взломаджии на оргреалности и обобщени хакери. В Подмандатната територия на злото, където срещу парламента се издига паметник на Граф Освободител, а политиката се дели между Нашистите и Вашистите, властва ЦХАЗЪМ-а – част от тежкото наследство на Дракула. Или иначе казано, организираната реалност се разминава с реалната реалност, та затова и хората бързо се научават, че добро май няма, а всъщност доброто и злото се борят за званието добро, както бил казал древният хакер поп Теофил.

Сочните лафове са буквално на всяка страница от Хакери на човешките души и за щастие работят не просто като лафове, но и като материал, от който е изграден светът. Талантът на Попов за писане на диалози и сентенции е чутовен, а този жив и постоянно самоподриващ се език е засилен по улея на забързан и увличащ сюжет, изпълнен с кибернетични технологии, каквито няма да намерите и в десет американски киберпънк романа накуп. При излизането си през 2004 година книгата е била абсолютен bleeding edge от гледна точка на технологичната ѝ рамка и именно затова звучи толкова актуална и днес, когато невронните мрежи и езиковото инженерство са проникнали навсякъде, а медийният анализ е по-важен от всякога. Технологиите в Подмандатната територия всъщност са лъгии, защото хората там си дават добра сметка, че някой винаги нещо цели да излъже и усуче. На страниците се появяват социолъзи и политолъзи, някои от които с подозрително познати имена, мяркат се почти съществуващи в София IT фирми, посещаваме секцията по „Нечиста математика“, срещаме се с незабравимия Балабан – Алековия Бай Ганьо и Свръхчовека на Ницше в едно. 

Рядко си позволявам лични отклонения, но в случая ми се струва оправдано. Това е текст, който препрочитам на всеки няколко години, и всеки път установявам, че от последния прочит насам ми се е случило или съм научил нещо, което го има вътре в него. Роман, който буквално или е предсказал професионалното ми развитие, или ме е тикнал към него, без аз да го разбера. Който по същия начин е набелязал един куп от любимите ми автори и е пръснал имената им из себе си, така че години по-късно да мина отново през тях на страниците му и да си кажа „По дяволите!“. В едноименното с романа есе Попов цитира Александър Тюрин, който бил казал, че съвременният писател трябва да е като „коварен микроб или вирус, инфектиращ съзнанието на читателя“. Иван Попов определено беше такъв писател. Неговият „ментален“, или „хуманитарен“, киберпънк си остава мощен деинсталатор на реалности и до днес – не само Хакерите, но също така свързаната повест Нашите Марковски процеси, разказът Когато богомилите бяха вирусописачи, както и десетките му есета. Надявам се вирусите, написани от него, да продължат да ни инфектират и да ни учат как се отварят недокументирано капаци. 

„… И в този хаотичен, непонятен, рискован и интересен свят… единствен елемент на порядък внася тайнствената фигура на Хакера, странстващия магьосник на бъдещето.“

(С. Переслегин, цитиран и леко редактиран в Хакери на човешките души)