Мрежа: HBO

Създател: Джонатан Нолан и Лиса Джой

Сезони: 3

Формат: 8 епизода по 50 минути

В ролите: Джефри Райт, Венсан Касел, Танди Нютън, Люк Хемсуърт, Саймън Куортърман, Родриго Санторо и др.

Добре дошли във вероятно най-силния епизод на Westworld в целия сериал досега! Окей, може би преувеличавам. Не, всъщност никак не го правя. Творението на Денис Те е абсолютен шедьовър, който (с две малки изключения, за които ще мърморя накрая) затвърждава автентичния и действително тотално различен дух и усет на третия сезон, същевременно завързвайки развързани нишки и хвърляйки нова светлина върху предишните. Това е всичко, което някога сме искали от Западния свят, и дума да няма, че тук го получаваме с пълната дигитална мощ на бъдещето. Епично е!

Absence of Field започва необичайно. Флашбеци и откъси от сцени ни показват първо странен запис със съобщение към сина ѝ от истинската Шарлот Хейл малко преди убийството ѝ в предния сезон, а после създаването на ново нейно копие от Долорес. Ще си припомним, че самата Долорес в тялото на Хейл измъкна няколко перли от парка в края на предния сезон и в този очевидно ги използва, за да имплантира максимално полезни агенти по пътя към голямата си цел, формулирана бляскаво към края на епизода: да срине системата и да покаже този свят на хората в истинския му вид. В сцената Долорес вече носи истинското си тяло и следователно (дали?) нечия друга перла стои в тялото на Шарлот. Вниманието към детайла, с което HBO подхожда към подобни задаващи завръзката сцени досега в сериала не може да бъде подценявано. Сцената очевидно се развива в миналото спрямо настоящето на сезона. Бернар още не е пресъздаден, а наблюдателни зрители веднага отбелязаха, че неговата перла има червените отблясъци на човешките перли от експериментите на Делос с клонирането на човешки съзнания, т.е. може би това копие на Бернар пази малко повече от Арнолд, който живее в спомените на Долорес и чийто глас я доведе до сърцето на лабиринта в първия сезон. Арнолд е бащинска фигура за Долорес и между тях има специална връзка. Което ни отваря към наистина красивата ирония на този момент, в който тя казва на Хейл, че те трябва да могат да контролират Делос. Хостовете са проектът на живота на Арнолд, неговата обсесия и вяра в тяхното самоосъзнаване бележи не само неговата съдба, но и тази на Форд и на целия парк. Сега неговите деца измъкват обратно Западния свят от ръцете на корпорацията, която Арнолд отчаяно не иска да пуска като инвеститор в проекта си преди много години.

Големият въпрос от тази сцена обаче остава самоличността – тук и сега – на Шарлот Хейл, която очевидно изпитва силен стрес от липсата на спомени и недоволства от новото си тяло. Дали създаването на тялото е по времето на същата сцена, или още когато Бернард го създава за първи път във втори сезон? Дали цялата сцена е всъщност отпреди края на него сезон? Не знаем. Повече за този въпрос някъде в карето наблизо.

Междувременно аз не мога да не изразя отново абсолютния си възторг от начина, по който няколкото тематични ядра са преплетени в сюжетната въртележка на този епизод. Шарлот и Долорес/Кейлъб стоят като два гравитационни центъра, които притеглят нишки от миналото и настоящето (че и бъдещето) и постоянно се отразяват една друга по невероятно красив начин. Реплики, символи и сцени се повтарят, развиват една друга и накрая докосват взривно, придвижвайки лентата напред до следващата загадка. Далеч от финото и кротко трупане на история, което представляваше писането на другия ми любим епизод в сериала, Absence of Field вдига сценарния залог до наистина шедьовърни нива.

Събитията накратко. Шарлот, или по-точно нейното хост-копие, се разкъсва психически между ролята си на къртица-директор в Делос и новооткритото си семейство, което тя всъщност не помни. Ситуационният конфликт не е единствен. Далеч по-сериозен е психическият ѝ дисонанс, който води до тежка телесна дисфория. Шарлот не може да живее в тялото си и постоянно се бори както с него, така и с идентичността на човешкия си оригинал, който напира през мозъка ѝ. Тя се самонаранява постоянно и дълбае сложни резки по ръцете си и очевидно не може да се справи със задачата, дадена ѝ от Долорес. Това е доста силен контраст спрямо всичко, което досега сме виждали от хостовете, които като цяло приемат всяка самоличност без особени драми и имат конфликти основно със собствената си такава, която е дефинирана през техните цикли. Ако тялото на Хейл е създадено от ДНК на оригинала, то идентичността ѝ не би трябвало да присъства изобщо, а ако е някак клонирано отпреди убийството ѝ и действително носи нейната самоличност в невронните си връзки, то…. как и кога точно е станало това? Технологията на Западния свят засега не е показала такъв вариант. Сцената, в която Шарлот се буди в леглото си, силно напомня буденето на Долорес всяка сутрин в парка, но също събуждането на Мейв в леглото на Серак в истинския свят, както и на Бернар в предишни епизоди. Освен че играе с идеята за отраженията на предишни сцени, което маркира стилистично целия епизод, това събуждане досега носеше конотацията на бавно пробуждане на истинската самоличност. При Шарлот обаче сякаш става обратното, тя губи домакинската си такава.

#Who the Hale is she?

Чие съзнание приютява в този сезон тялото на Шарлот, остава един от най-горещите въпроси след неделя и вероятно ще маркира някой голям сюжетен обрат в рамките на оставащите епизоди. Накратко минаваме през вариантите, а ако сме пропуснали някой, коментарите са на ваше разположение!

  • Теди, Клементайн, Анджела, Питър Абърнати – всички те биха могли да са евентуални кандидати, но всички страдат от сериозен недостатък: не са достатъчно интересни. Ако се окаже някой от тях, реакцията на зрителите би била едно доста пасивно „аха“. Теди е в Долината отвъд, скрийнсейвъра-рай от предния сезон, и засега не изглежда сигурно, че перлите-съзнания могат да имат повече от едно копие, въпреки че нищо не пречи и да може. Ембрионалната поза, в която Долорес прегръща Шарлот в епизода, силно напомня начина, по който прегърна Теди на земята, след като му видя сметката. Но дали може да му вярва след това? Е, той не беше напълно осъзнат. Долорес би спасила баща си от Ковачницата, но би ли избрала точно него и би ли му казвала, че ѝ принадлежи? Нещо ми казва, че не. Анджела е добър вариант за довереник, но не е добро съвпадение с крехката психика на Шарлот – ако тя е сред спасените, по-вероятно Долорес да я ползва за чиляка, който контролираше младия наследник. Клементайн беше нежна и милозлива, „създание на красота“, и донякъде може би най-много пасва. Но не беше сред най-доверените на Долорес и определено би била доста скучен вариант.

  • Уилям – едва ли. Уилям участва в собственото си тяло в промото на следващия епизод, а освен това в началната сцена Долорес казва на Шарлот, че може да ѝ/им се наложи да се срещнат с „него“. Няма много други варианти кой да е този „него“. Феновете, които предлагат този вариант, определено не са били от най-наблюдателните.
  • Долорес – горното всъщност е доста сериозен аргумент, че в тялото на Шарлот все пак е друго копие на Долорес – затова и споменаването на Уилям, който прекара десетилетия да изнасилва и унижава Долорес, след като на младини е влюбен в нея, е натоварено с толкова много емоция. Нещо повече, репликите „той (Бернар) се опита да ни спре“ и „ти ми принадлежиш“ и „никой не ме познава по-добре от теб“ определено навяват мисли в тази посока, да не говорим за факта, че Долорес носеше тялото на Шарлот в предния сезон, а е напълно възможно тази сцена изобщо да се случва преди това (иначе защо Долорес би правила две такива тела).
  • Уайът – може би най-интересната и достоверна теория е, че Долорес е намерила начин да отдели старата си самоличност – убиеца-ренегат Уайът, отговорен за масовото клане в Ескаланте, който всъщност беше самата тя и беше ключов елемент от самоосъзнаването ѝ. Ако това е така, по-вероятно е Уайът да не е в тялото на Шарлот, което очевидно се обитава от доста чувствителен домакин, а да е в тялото на самата Долорес, която е изцяло хладнокръвна и супер badass в целия сезон. Подсказка в тази посока реддит открива в сцената, когато те се качват в хотела една до друга – Долорес в черно, Хейл в бяло. Но е възможно Уайът да е и (поне част от) Шарлот. Символите, които тя драска с кръв по ръцете си и които подозрително напомнят (смислово, ако не визуално) скритите следи по индианския череп във формата на Лабиринта (водещ именно към Уайът). Репликата ѝ, че започва да си припомня коя е, докато убива педофила, ни подканя да си мислим за оригиналната Шарлот, но както изяснихме по-нагоре, не е никак ясно как и защо нещо от оригиналната Шарлот съществува у нея и може би това, което тя усеща, е именно жестоката и хладнокръвна Уайът-част от Долорес, която си пробива път в идентичността ѝ, точно както това стана с оригиналната Долорес в първи сезон. В този вариант Шарлот е „невинната“ версия на Долорес, която в рамките на епизода бавно се приближава към идентичността на създателката си.
  • Кейлъб (?!) – това противоречиво предположение почива върху различните паралели (вж. по-долу из текста), които епизодът гради между историята на Кейлъб, като дете, изоставено от майка си, и историята на Шарлот, като майка, редовно изоставяща детето си. Това би обяснило нейната чувствителност по този въпрос, а би се вписало доста силно с идеята, че Кейлъб не е истински и е бил вече убит в миналото. Основният плюс би била изненадата, която знаем, че е силно търсена от създателите на шоуто. Все пак е доста трудно да провидим пътека, по която този сценарий да е възможен и нищо досега не говори в посока на това, че Кейлъб е домакин. Дори контролирането му от таблет в този епизод е специално обяснено през военния имплант. Само че… в сцената ние не виждаме цвета на перлата, която е в главата на Шарлот, нали… ?

По всичко личи, че Хейл е убедила семейството си, че е преживяла нещо ужасно в парка, защото те приемат нейната амнезия. Но докато при партньора ѝ това е по-скоро рационализирано и омесено с гняв към истинската Шарлот, която очевидно не е била образцова майка и съпруга (отблясъци от това са очевидни още от първи сезон), то при малкия ѝ син репликите: „ти не си моята майка“ и „искам старото ти аз“ придобиват доста по-притеснително и откровено звучене. Неловките им отношения са красиво маркирани с няколко интересни намигвания*, но също така бележат тематичната връзка с историята на Кейлъб и Долорес.

Кейлъб спаси черната нинджа в края на последния епизод от нещо като интересен случай на домакинска смърт извън парка и сега се опитва да я закара в болница, демонстрирайки щури медицински умения пред объркания от показателите на Долорес екип на линейката. Военният му тренинг помага не само за това, а и за да разкрие фалшивите ченгетата, които се опитват да я отвлекат неправомерно. Хепиендът на сцената взима известни жертви във и без това антипатичните санитари, но в крайна сметка Долорес отпрашва нанякъде с полицейската кола, а Кейлъб отива при майка си. Малко по-късно други две дебеловрати момчета успяват да го затруднят далеч повече, убивайки много тъжно симпатичния му куче-робот и настройвайки всички зрители срещу себе си, докато в крайна сметка Долорес, която е успяла да проучи историята на спасителя си, го спасява на свой ред и след няколко драматични сцени, дълбаещи в миналото и в бъдещето на Кейлъб, му разкрива основната сюжетна нишка на целия сезон – борбата с преднаписания от алгоритми свят на Рехобоам.

Но да се върнем стъпка назад. Отношенията между Кейлъб и майка му са… интересни. От епизода разбираме, че поради шизофренията си тя го е изоставила като дете, с което е посяла първите зрънца на тежката му депресия, която виждаме в наши дни. Това състояние явно продължава и досега, защото тя очевидно не го разпознава вече. Или поне… така изглежда. Но репликата „ти не си моят син“ от предния епизод крайно подозрително прилича на репликата „ти не си моята майка„, която огледалната сцена малко по-рано е поставила между Шарлот и Нейтън. Дали наистина Кейлъб е „просто“ изоставен син на шизофренична майка, или всъщност наистина някак не е себе си? Тук няма как да не се сетим за странното му признание, че вече веднъж е бил застрелван в главата – събитие, което се вижда и на таблета, свързан с Рехобоам, който Долорес му показва. Неговият приятел от армията е мъртъв и идентичността му населява зле програмиран психиатър-чат-бот, но дали не е мъртъв и самият Кейлъб?

Долорес несъмнено печели симпатиите на зрителя в този сезон. Тя е доста по-осъзната, хладнокръвна и сякаш мъдра спрямо обзетата от (не)праведен гняв персона, в която предният сезон я беше набутал. Но не бива да взимаме всичко, което идва от нея, за чиста монета. За Долорес целта продължава да оправдава всякакви средства. Тя помага на Кейлъб и отношенията им са действително илюстрация на борбата ѝ за свободна воля по целия свят, която маркира нейната арка от сърцето на Лабиринта досега. Но същевременно пак тя подчинява Хейл на собствената си воля и я вкарва в цикли, които самата не-Шарлот не желае и срещу които се бунтува. Да, Долорес извървява дълъг път от онази жертва на всички най-скверни човешки импулси в синята си рокля до сегашния облечен в черно супергерой-отмъстител от името на хора и домакини едновременно. Красива илюстрация на този път е признанието на Кейлъб, че тя, изкуственият човек, е „най-истинското“ нещо, което му се е случвало. Сякаш единствения агент извън всепоглъщащата воля на Рехобоам. В много отношения тя е негов антипод – докато огромната сфера е еманация на алгоритмите, които са ефективни до безкрай, без да имат нужда да са осъзнати, Долорес е диаметрално противоположния изкуствен интелект, „развален“ от своето осъзнаване и именно така по-близо до изконно човешкото и до автентичната свободна воля, откопчена от устройства, допамин и алгоритми. Но в страданието, което се налага да причини на Шарлот, въпреки че не го иска, виждаме, че дори тя все още е зависима от необходимостите, които дистопичната реалност, изваяна от Нолан и Лиза Джой, поставя пред нея. Да видим как ще се развие това нататък.

Междувременно в битието на Шарлот в парка не всичко е както трябва. Делос постепенно се е оказал под контрола на група от свързани фантомни акционери, които всъщност са в ръцете на нашия стар познайник Серак. Бордът е в паника. Не само че контролът над корпорацията се изплъзва, но и липсват домакини – Хейл знае за собственото си битие на къртица, но не и за приключенията на Стъбс и Бернар. Хаосът в компанията доразбива и без това разклатената ѝ от двойната идентичност психика и сред поредица от – трябва да признаем – доста нагласени криптични съобщения на телефона ѝ, тя успява да се срещне със самия Серак.

Само за да разбере, че човешкото ѝ амплоа на свой ред е било къртица, продавайки на Рехобоам профилите на гостите, основното богатство на Делос. Това затваря чуденията от края на първи сезон, в които тази нишка се появи за първи път, и доразвива историята с изпращането на данните към сателит с ключ у Долорес от втори сезон. Което – отново трябва да признаем – е доста брилянтно навързване на плочките от привидно хаотичната и зарязана история с тези данни, която ни беше оставила нещастни. Срещата на Шарлот и Серак отново е огледало, този път на тази с Мейв от предния епизод. Елегантният колониален (естествено!) тропически рай на французина предоставя същата сцена на събитията, но той е облечен в черно, където преди беше в бяло, и всъщност е холограма, работеща в очилата за добавена реалност на Шарлот. Мейв блокира в „уж истинския“ свят, без дори да е ясно откъде Серак има тялото ѝ в домакински вид, но ако тогава беше симулация, то защо му трябваше бутон? Бялото, черното и кой свят всъщност е истинският играят доста сериозна роля във фенските теории за „огледалния свят“, за който ви оставям да прочетете в карето ми по-надолу. Но те са поне частично свързани и с това кой всъщност е Серак? Истински човек ли е той, или само „проекция“ на Рехобоам, и има ли неговата машина реална самоличност, достигната по различен начин от този на хостовете – през двукамерния ум на Арнолд-Форд-Долорес и необходимостта от страдание.

Огледални светове

Несъмнено най-интересната теория дотук и особено след този епизод е, че трети сезон всъщност ни представя различни светове, така както първи и втори сезон ни представяха различни времеви линии, които си приличаха безобразно и ни заблуждаваха. Податки за това има много, като минимум от репликите на Долорес е очевидно, че Рехобоам строи паралелни реалности, в които симулира случващото се. Една такава реалност прозира около Мейв в предишния епизод и тя успява да я осъзнае като такава, с което може би насочва мисловната ни рамка към това да търсим други такива симулации. Не е ясно дали и последващата сцена, уж „в истинския свят“, на Мейв и Серак не е също симулация (вж. по-долу в текста). Подозрителна е историята с видеозаписа на истинската Шарлот, който виждаме два пъти в епизода, като вторият път има повече фрази от първия. Разбира се, тъй като първият път е просто серия от флашбеци, възможно е това да е просто съзнателно сценарно решение, което да изгражда градация в усещанията на не-Шарлот за Нейтън, но също толкова възможно е да е податка, че всъщност гледаме две различни реалности. В първото видео емоционалните реплики са изрязани, сякаш Шарлот е симулираната си версия, която Рехобоам създава от предишното ѝ поведение. Подобно нещо наблюдаваме и при Лий Сайзмор, когото симулацията мотивира като влюбен в Мейв, сякаш той не може наистина да е станал по-добър – отново на база предните данни. В някакъв смисъл симулациите на Рехобоам са несъвършени, както доразвивам по-надолу из текста, и именно затова Серак търси данните от Делос, които по-добре описват поведението на хората.

Друг маркер са цветовете на дрехите – много герои носят алтернативно светли/бели и тъмни/черни дрехи, ефективно разделяйки сцените на два отделни потока от действия, с умерено различни версии на Шарлот. В една от тези сцени Шарлот ляга до Нейтън, чиято бяла възглавница носи същите стрели, които виждаме по черното тяло на Рехобоам в опънинга. Този аспект на двойственост, какъвто и смисъл да му придадем, изпълва и срещата на Шарлот с Долорес в хотела (където едната е в черно, а друга в бяло), маркирайки „външната за системата“ природа на Долорес, която се изплъзва на симулациите. Цялата идея напомня донякъде тестването за „достоверност“, което самите Делос правят с опитите си за човешки клонинги, и би било никак не лишено от вероятност сюжетната линия на Кейлъб изцяло да се развива в симулация (обяснявайки странностите покрай неговия персонаж).

Ако това е така, то може би наистина Серак е манифестация на Рехобоам, подобна на Архитекта в Матрицата, на която впрочем Нолан нарича този епизод „low-fi версия“. Само казвам.

Серак изглежда искрено вярващ в идеята, че „пресметнатата“ реалност е по-добрият свят. Че хаосът на човешкото общество може да бъде елиминиран към едно по-добро и продуктивно бъдеще чрез алгоритмите в неговия огромен симулакрум. Не трябва огромно замисляне, за да направим паралелите с нашата собствена реалност, която все по-бързо се предава на данните. Ние, разбира се, на теория вече имаме „закона за личните данни от 2039“ от реалността на сериала, но и при нас той действа също толкова никак, колкото е подействал там. Нолан и Джой неколкократно са казвали по интервюта, че бъдещето в Westworld е, може би иронично, проекция на нашето собствено бъдеще, в което неравенството е засилено до абсурдни нива, а алгоритмите отдавна управляват цялата реалност по изцяло неразбираем и непрозрачен за човечеството начин – те решават какво ще работиш, докъде ще стигнеш, дори в кого ще се влюбиш. Паралелите с дистопията от Black Mirror и по-специално епизодите Nosedive и Hang the DJ са повече от очевидни. И ако съм прекалил с препратките към думичката „огледало“, ето ви и тази свръх фина (не) податка от сайта на HBO GO, която красиво реферира сцената с Шарлот и огледалото от началото на епизода:

If you don’t like what you see in the mirror, don’t blame the mirror

Рехобоам е песимистична машина. И това, в което той очевидно не се справя, е да предвиди изкуплението. Кейлъб е обречен от системата на самоубийство и депресия, но Долорес вижда в него „добрия човек“ и му показва, че той може да бъде нещо много повече, отколкото симулацията може да екстраполира от наличните данни. Шарлот е била ужасна майка, но както истинската ѝ личност от записа, така и фалшивата домакинка се превръща в любяща майка. „Перфектният“ свят на Серак не само не е по-добър… той всъщност унищожава възможността за по-добър свят, която трябва да избуи от естествения хаос на човешкото общество. Около това се корени по всяка вероятност посланието на целия сезон. А съдейки по промото на четвъртия епизод, в който малко дете гледа ядрена експлозия, докато на кръга (перфектна фигура!) на Рехобоам се вижда как е имало такъв инцидент в миналото в Париж, може би ще разберем малко повече за мотивацията на този най-мистичен досега персонаж в сериала. Може би на него самия му предстои… изкупление?

When I walk, I part the air

Няколко думи и за заглавието на епизода, което идва от едноименната поема на Майкъл Странд. С този избор сценаристите определено са надминали себе си, защото стиховете се преплитат с десетки интерпретации и значения за поведението и мотивацията на героите:

In a field
I am the absence of field.
This is always the case.
Wherever I am
I am what is missing.

When I walk
I part the air
and always the air moves in
to fill the spaces where my body’s been.*

Лирическият герой в поемата е посвоему еманация на „разрушителната“ сила, на външния елемент, който едновременно допълва, осмисля и разрушава съществуващото. И прави това именно чрез физическото си тяло, „разделящо на две въздуха, който се събира обратно след него“. Точно както Долорес стъпва „физически“ в истинския свят, за да донесе новото начало и да запълни липсата. На свобода.

Паралелите не свършват дотук. Серак е описан в епизода като „черна дупка“, като „отсъствие“, което е доловимо само по разместените от него пионки на дъската. Кейлъб усеща постоянна липса, сякаш не принадлежи на света. Хейл се усеща сякаш не принадлежи на ролята, дадена ѝ от Долорес. Сякаш спомените и старият живот на оригиналa ѝ „идват обратно, за да заемат мястото“. Красиво е.

П.П. А, да. Нали си спомняте където в първия абзац ви казах, че все пак две дребни неща дразнят. Едното е абсурдното ползване на таблети за всичко възможно в тоя свят, заедно с не по-малко абсурдния супер изпипан до най-случайни и неупотребими в реалния живот опцийки интерфейс, чиято основна задача е да дава хинтове на редит юзърите, които паузират епизода, за да гледат какво пише. Второто е Долорес, която дава гласови команди на някакъв мрежов софтуер, когото очевидно може да контролира с ума си, и пак Долорес, дето кара случайния чиляк на Инсайт да ѝ търси информация, която очевидно сама може да си потърси за пикосекунди. Искам да кажа, хайде по-сериозно!

Оценка: 10/10