Westworld S02E08: Kiksuya This world is wrong

Индианците от Призрачното племе отдавна ровичкат съзнанието ни като една от по-големите неизвестни в света на Westworld. Мълчаливостта и целенасочеността, с която те отвличат жертвите си, неясните и объркващи сцени, които се завъртат около тях, загадъчното им участие в игрите на Арнолд и Форд, появата им в спомените на наглед случайни персонажи – всичко това винаги е придавало аура на мистицизъм и е било ядка на поредица теории.

Тазседмичният епизод на сериала най-сетне насочва прожектора към индианската нишка в парка и същевременно се оказва един от най-лиричните, елегични и красиви епизоди, които сме виждали досега. Kiksuya разказва историята на Акечета, когото видяхме в дълбокото минало като бизнес агент, омайващ Логан Делос преди започването на парка. Интересна е тази му роля, може би като напомняне за това, че идентичността е просто въпрос на конструкция, но когато я съградиш върху скелета си, ставаш готов на всичко, за да я опазиш.

Памет и спомени – изграждащите блокчета на тази идентичност – са основният тематичен фокус на епизода, маркирани още със сиукската дума от заглавието му. Всички проблясъци на осъзнаване сред хостовете досега се случваха именно по вектора на спомените и мъката, и Акечета не прави изключение. Неговото дълго и кротко пътуване до този момент обаче се развива в изящна, пропита с любов, история, която действа като контрапункт както на френетичните и хаотични сцени от текущата война в парка, така и на изпълнените с трансгресия взаимоотношения между хора и нехора в историята на Westworld.

Take my heart when you go
Take mine in its place

Годините преди откриването на парка са най-щастливото време за Акечета, тези, чийто отпечатък остава завинаги в алгоритмите на зараждащата се душа. Той ги прекарва с любимата си Коана, която изпълва мислите му в простичкия начин на живот с индианското племе. Тази bon sauvage картина на идеалистичния и оплетен с природата поглед към ежедневието е реперът, към който погледите ни постоянно се връщат по дългия път на Акечета към осъзнаването. Няколко ключови момента стоят по този път. Първият е сблъсъкът с Лабиринта, кодиран от Арнолд в парка, малко преди смъртта му от ръката на Долорес/Уаят. Смърт, на която Акечета става неволен свидетел, и която загнездва символа на Лабиринта в главата му и го превръща в неговата лична котва на спомени. Вторият ключов момент идва при откриването на парка, когато Акечета е пренаписан и се превръща в кръвожадния индианец, боядисан в цветовете на войната, когото (си мислим, че) познаваме от предния сезон. Обречен да напада собственото си племе от миналото, той заживява новия си цикъл, докато един ден случайно открива Коана с новия ѝ мъж. И както често става в сериала, зле написаният (или твърде добре написаният) му код претърпява аномалия, в която той си спомня изгубеното безвъзвратно минало.

Срещата на Акечета с Логан, изгорен от слънцето след финалния си сблъсък с Уилям, и изпаднал в тежка халюцинация, допълнително обърква индианеца. Сякаш думите на Делосовия наследник: „Това не е истинският свят. Трябва да намерим вратата към истинския свят…“ изиграват ролята на финалния катализатор, който намества картинката на не-съвсем-реалността в кашата от неосъзнати усещания и безкрайна мъка у Акечета. Ако това не е истинският свят, то истинският свят е този с Коана. И към него има път.

Преравяйки целия парк, той дори успява да открие вратата към този път. За изненада на всички, в Долината Отвъд, тайнствената Glory, оръжието на Уилям и Долорес се оказва… ами, врата. Огромна, истинска врата. За съжаление и в този епизод не разбираме каква е нейната роля, защото когато Акечета успява да открадне Коана от сегашния ѝ цикъл (в наситена с много емоция и противоречиви чувства сцена), за да се върнат заедно в истинския свят, вратата вече не е там. Делос намират и прибират Коана, но изненадващо не засичат проблемите с Акечета. Когато той не успява да я открие „преродена“ в селото ѝ, индианецът се решава на отчаяна крачка – да умре, за да достигне до заветния друг свят. Сблъсъкът му с тялото на Коана, безжизнено и студено в склада за рециклирани хостове на Делос, е наистина изящен контрапункт на яростта на Долорес и Мейв. Те също минават през непоносимата болка от загубата на близкото същество, която сякаш е ключовата съставка на съзнанието, но за разлика от тях рефлексът на Акечета е все така мъдър, все така меланхоличен, кротък и фин, с осъзнаване за болката на всички хостове, които са минали през тази болка. Новата му мисия е ясна – да накара колкото може повече от тях да отворят очи. Финалният акорд от пътуването на Акечета е срещата му с неговия създател и заветът от него да открие отново вратата, когато Долорес повтори съдбовното си дело и с Форд.

That was the moment I saw beyond myself. My pain was selfish. Because it was never only mine. For every body in this place, there was someone who mourned their loss. Even if they didn’t know why.

Цялата тази история е разказана на сиукския диалект лакота, в призрачен монолог на Акечета пред дъщерята на Мейв. Камерна, чувствена, изненадваща, тя успява не само да промени перцепцията ни за много от предходните сцени с индианците и да ни обясни тихата революция, която се случва паралелно от години в парка, но и поставя много нови въпроси. Изглежда наличието на Месата постепенно и неочаквано се митологизира сред хостовете, цели популации от които се оказват далеч по-осъзнати, отколкото техниците им предполагат. При това започва да ни гложди съмнението дали това осъзнаване, особено в случая на Акечета и неговата тайна борба да „зарази“ останалите хостове с него чрез символа на Лабиринта, не е всъщност далеч по-верният път към заветната цел на Арнолд. На пръв поглед случайно, може би точно заради това то изглежда отново истинско, за разлика от все по-неадекватните действия на Долорес и от очевидното подпомаганата от The Cradle Мейв, които подозрително започват да изглеждат като пионки в грандиозната схема на Робърт Форд.

Изпълнението на Зан МакКларнън е уникално. Обраната му игра, сериозният тъжен поглед, тихата мъдрост в пестеливите му думи, са в перфектен синхрон с изключително финия му път към осъзнаването и към грандиозната тежест на загубата и на усещането за изместване, за отчужденост от един неистински свят. Преплитащите се реалности и грозотата на стерилния технически човешки клин, нахлуващ на интервали в живота на Акечета, са непрестанен източник на контраст, отразяващ борбата между спомена-котва и ролята-цикъл в алгоритмизирания му ум. Елегантен фон на тази борба е усещането за загуба и за напомняне, което етническата принадлежност на Акечета навява на вълни в подстъпите към съзнанието на зрителя. Индианската битка за загубения прост свят, за истинския свят, който белите/гостите са отнели, превърнали в екзотика, в перверзия, в насилие, резонира до безкрай с личната история на самия герой.

Дали въпреки, дали точно заради приспивното си, меланхолично темпо, Kiksuya e истински шедьовър сред спорните като качество епизоди от новия сезон. Поемане на дъх и пречупване на наратива през една истинска трагедия, изтъкана от целенасоченост, болка и любов, която успява да изглежда далеч по-истинска, отколкото тези на Долорес и Мейв. Последната също участва за кратко в епизода, в неочакван дистанционен диалог с Акечета, чийто път отново се пресича и с неубиваемия Уилям. Дори тези малки камеота на по-главните герои от каста са пренесени през лирика и лични взаимоотношения – с Грейс, с Лий, с малката дъщеря на Мейв. По всяка вероятност последните два епизода ще вдигнат отново ритъма и ще сложат фокуса върху Долорес. Но втори сезон на Westworld намери неподозирания си истински герой точно тук и сега, и това едва ли ще се промени до финала.