Берлински Вавилон, сезон 3

Определени философи на историята подържат тезата, че за да е обективен един историк, тоест за да запълни адекватно празнотите на историческото битие, което той (ре)конструира, той не бива да спазва дистанция. Напротив, историкът трябва да „захвърли ръкавиците“ и да се „потопи“ в Историята, да се вживее в нея и да я разбере интуитивно, отвътре-навън, в целостта ѝ. Естествено, вживяването може да е само съгласно правилно разтълкуваните извори. А те, от своя страна, са така разтълкувани от чистотата на дистанцията, която историческият процес носи със себе си.

Но тук липсват порочните кръгове на парадокса. Тази чистота е само едната страна на монетата в хвърлянето на жребия, който историкът прави, тълкувайки. И когато тя падне на другата – сенчестата, му се налага да използва гореспоменатия способ. При все детинската си наивност, с помощта на този способ и присъщите му изобилие от информационен и друг ресурс, ясна творческа визия и дисциплина, е възможно да се реконструират сравнително успешно близките периоди на човешката история.

Берлински Вавилон предлага едно такова вживяване, защото документалността му е само фон, на който се движат героите и с който понякога се съгласуват събитията в животите им. В един друг смисъл, той съвсем не е исторически, доколкото не се занимава с популярната история (и страна), а се интересува от предпоставките ѝ. Той флиртува с бедствието във всеки свой кадър и логично, френетичността му в този сезон е засилена.

Това е изкомуникирано в голяма степен още в стилното интро, придържането към което е несъмнен плюс. Споменатата френетичност обаче създава парадокс. Макар и сюжетно обогатен, този път Берлински Вавилон изглежда някак обеднял. „Болестта“, която изпълваше атмосферата му преди, сякаш е в ремисия… а точно тя по свой характерен начин създаваше чаровете му. Навярно скелетът на творбите, които сериалът адаптира, сега вече прозира твърде силно. Тоест, ако предните два сезона бяха достатъчно „филмирани“, за този сякаш времето не е достигнало и е останал доста „книжен“. Но не смея да отправя това твърдение/обвинение с категоричност, тъй като все още не съм докосвал новелите на Фолкер Кучер.

В синхрон с „обедняването му“ е и атипичната прогресия на характерите. Тя е напълно естествена, предвид обратите на предходната история, но за зрителя, свикнал да става по-близък на героите с напредването на времето, прекарано с тях, трети сезон идва като удар под пояса. От една страна, главните действащи лица, Рат и Ритер, нямат толкова време на екрана заради новите сюжетни линии и герои. От друга, техните части са така написани, че да ги държат изолирани от зрителя. Тази атипична прогресия може да се разглежда като минус само от по-чувствителните зрители, защото страданието на героите е изправено като стена между тях и нас повече от всякога. Но на фона на естествеността ѝ, за мен тя е по-скоро плюс. Това се дължи и на факта, че Берлински Вавилон се числи към немското angst кино, което не носи добре на „захаросване“ и чиято безпощадност е характерна.

Както вече казахме, историята отново флиртува с книгите на Фолкер Кучер, този път по-конкретно с Der Strumme Tod  (The Silent Death). Филмова актриса е убита на снимачната площадка от падащ прожектор, но това не е инцидент. Берлинската полиция започва разследване, а паралелно с нея работят и други сили, които са замесени в продукцията на филма. На този фон нацисткото движение е във възход и тяхната символика краси все повече от кадрите в сериала, а личните драми на героите продължават да се задълбочават. Гереон вече е излекувал треперенето си и не взема морфин, но отношенията му с друг човек го парализират по-здраво отвсякога. Шарлоте вече работи на чисто и нищетата не я преследва, но семейството ѝ намира нови начини да я подлага на изпитания.

Прогресът отново става тема на сериала, както технологично, така и нравствено (като не е задължително да е с позитивен знак при второто) и ако предходните два сезона само загатваха за падение, то в този то е неминуемо. Цялостното икономическо състояние на света е като на раздуващ се балон. Въпросът е единствено колко остава до спукването, а всеки епизод е поредното вдишване във вътрешността му. По някакъв незнаен космически закон общото състояние на нещата отново съвпада страхотно с частните състояния на героите. Но ако предните сезони опъваха струната, то този свири на нея непосилна мелодия. През цялото това време профилът на Ваймарската република продължава да се изписва все по-ясно и по-ясно се вижда как една силно прогресивна демокрация може да потъне във фашизъм.

Залитанията по окултното също са илюстрирани в този сезон на Берлински Вавилон. Безспорно една от характеристиките на тогавашното общество, но с какъв знак? На упадък или на прогрес? На разкрепостяване на нравите или на редукцията им към примитивно пра-състояние? А защо не: логична реакция на духа към предходната война и инерцията на задаващата се следваща? Алтернативно търсене на ценности за онези които са ги видели потъпкани. Възможностите на вживяването са неограничени.

Но всъщност фокусът на историческите илюстрации този път пада върху киното – върху трудностите пред седмото изкуство по онова време и върху скелета на филмовия процес, докато предният сякаш изследваше джаз музиката. Въпреки това във всичките тези начинания фокусът остава плитък и от зрелището на този свят виждаме само съществените откъси, защото в крайна сметка Берлински Вавилон се ограничава до личната, а не толкова до всеобщата история. Макар едното да е път към другото.

Да, на трети сезон му отнема известно време да се вживее в собствената си история при все динамиката на събитията, нижещи се на екрана. Но макар и така разфокусиран, той със сигурност продължава да предлага достатъчно тръпка.