Режисьор: Райън Джонсън

Сценарий: Райън Джонсън

В ролите: Даниъл Крейг, Ана де Армас, Крис Евънс, Кристофър Плъмър, Джейми Лий Къртис, Тони Колет, Катрин Лангфорд

Класическите детективски истории винаги са ми били на сърце и голяма част от тийнейджърските си години прекарах, четейки романите на Агата Кристи. В някакъв момент те стават предвидими и сам разрешаваш случая още преди края на книгата, но винаги имаше някакво удоволствие в решаването на загадката. Подобни истории обаче трудно стигат до големия екран, защото са малко по-мудни, изискват внимание, а и нямат куп сложни екшън акробатики, които толкова се харесват от сценаристи, режисьори и публика. През 2017-а година видяхме екранизация на Убийство в Ориент Експрес, а сега излезе Вади ножовете, който също е в духа на класическите детективски истории. Трябва да си призная, че го очаквах с истинско нетърпение и определено ми хареса.

Прочутият и доста заможен автор на криминални романи Харлан Тромби (Кристофър Плъмър) е открит мъртъв в имението си след края на тържеството за 85-ия му рожден ден. На пръв поглед става въпрос за самоубийство, но детективът на свободна практика Беноа Блан (Даниъл Крейг) е мистериозно поканен да разследва случая. Всички лъжат, всички имат тайни, а медицинската сестра Марта Кабрера (Ана де Армас) се оказва в центъра на водовъртежа от събития.

Свикнахме да виждаме Даниъл Крейг (Скайфол, Спектър) като агент 007, но с ролята на Беноа Блан той се справя отлично. Даже бих казала, че повече му отива и с удоволствие бих изгледала още 2-3 филма с детектива със странен акцент. Кристофър Плъмър (Всички пари на света) е просто прелестен и съумява да убеди зрителя, че героят му Харлан Тромби дърпа конците, всичко е организирано и всяко действие се случва по план. Крис Евънс (Капитан Америка: Завръщането на първия Отмъстител) си го знаем като Капитан Америка и трудно бихме го асоциирали с нещо друго, но ролята на Хю Рансъм му дава свободата да изиграе разглезено лайненце, което никой не харесва и изглежда, че Евънс се забавлява доста в тази роля. Ана де Армас (Блейд Рънър 2049) страхотно изиграва сърцатата и работлива медицинска сестра Марта Кабрера и осигурява свежия полъх, който прави филма наистина вълнуващ. Други големи имена са Джейми Лий Къртис (Хелоуин, Шантав петък), Тони Колет (Hereditary) и Катрин Лангфорд (13 причини защо, С обич, Саймън). Силният актьорски състав обаче невинаги е гаранция за добър филм. Та какво му има и му няма на Вади ножовете?

Преди всичко имаме класическа детективска история от типа “whodunit”. Престъплението е пъзел, чиито парченца се подхвърлят едно по едно на детектива. Зрителят вижда малко повече неща и разполага с повече елементи, които да разкрият цялата картина. Това прави Вади ножовете приятна кино главоблъсканица, която те ангажира в разгадаването на мистерията. Става въпрос за бавно, почти уютно разгръщане на случая и неговото разрешаване. Тази мудност може да не допадне на зрители, които твърде много обичат действието, екшъна и каскадите.

Друго, което бих отбелязала като плюс, е умелото опиране на класически детективски тропи, без да звучат банално, като някои дори са донякъде осъвременени. Голямото имение, нефункционалното семейство, мъртвият богаташ, завещанието и чудатият детектив са все фигури, които можеш да срещнеш из страниците на златните крими-романи в библиотеката на дядо ти. Героите обаче са осъвременени – силната и независима жена със собствен бизнес, студентката поетеса и социален воин, инстаграм инфлуенсърката, която живее на чужди пари, радикализираното тийнейджърче, което се проявява като интернет трол, съпругът прелюбодеец, който не е постигнал много в живота. Те са извадени от „живия живот“ и са вкарани в историята не само за да звучи по-достоверно, но и донякъде за да осмеят съществуването ни. Хората са си хора и те реагират по съвсем човешки начин, който доста често е комичен за зрителя, а сатирата е тънка, изящна. Сред героите обаче изпъква образът на Марта, която е твърде добра и твърде честна, физически неспособна на лъжа. Тя е идеалът, към който трябва да се стремим, ако искаме да победим в играта.

Тъмните кътчета, поскърцващите стълби и тайните скривалища хем се закачат с публиката, хем се оказват от значение за историята. За това помага и доброто заснемане, което обръща внимание на героите, на реквизита и на сцената, върху която се разиграва действието. Чеховите пушки са там, просто не ги осмисляш, докато не гръмнат. По много умен начин сценарият се заиграва с думите на героите и техните действия. Краят не изненадва чак дотолкова, но със сигурност останах удовлетворена от развоя на събитията.

Всичко звучи супер, но Вади ножовете все пак успя малко да ме разочарова с последната си сцена. В опита си завършекът да бъде по-драматичен и емоционален, е монтиран откъс, на който се виждат почти всички герои, включително и престъпникът, а само няколко момента по-рано виждаме как той е задържан и отведен. Тази на вид малка грешчица накара приятелката, с която гледах да филма, да попита: „Тоя колко пъти ще го отвеждат?“. Подобен филм не би трябвало да завършва с такива чудения от страна на зрителя.

Оставам със силно положително мнение за Вади ножовете. Страхотен актьорски състав, интересна история, майсторско заснемане и добра доза сатира. Препоръчвам го на всеки, който има нужда от добра “whodunit” история в момента.

Random мисли:

 

  • С известна доза артистична свобода, бихме могли да кажем, че имението на Харлан Тромби само по себе си е сред главните герои на Вади ножовете. Претворяването му на лента е било сложен процес, съдейки по интервютата с художествения директор на продукцията, Дейвид Кранк. Всъщност за направата на този декор са използвани цели три отделни физически пространства. Отвън виждаме нео-готическо имение от покрайнините на Бостън, построено през 1890 г., а за вътрешността на къщата е използвано друго масачузетско имение – което между другото вече сме виждали в Злокобен остров (2010) на Скорсезе. За офиса на Харлан Тромби пък е била построена специална стая в условия на звукова сцена, заедно с коридорите, водещи до стаята, така че звуковите техници да могат правилно да пресъздадат движенията на героите. Многобройните предмети – книги, автоматични механизми, диорами и пр., – подредени из имението, са до голяма степен вдъхновени от жанровата класика Sleuth (1972), с участието на Лорънс Оливие и Майкъл Кейн.
  • Като при повечето детективски филми, работата с камерата е изключително важна за емоционалното и интелектуалното преживяване на филма. Редуването на ниски и високи ъгли с хоризонтално насочване на камерата създава напрегната и многозначна динамика на отношенията между героите, както и между истината и лъжата. Освен това кореспондира много добре с вертикалната ориентация на действието, съобразена с плана на имението. Внимателното наблюдение именно на този аспект от филма може би дава най-голям шанс да ви отведе до добро предположение относно извършителя на престъплението.
  • Ключова за сюжета се оказва физиологичната особеност на главната героиня Марта, на която съвсем буквално започва да ѝ се гади, ако изрече лъжа. Този елемент от сценария подсказва от самото начало, че Вади ножовете, освен жанров поклон, е и леко иронична интерпретация на същия този жанр, тоест би било разумно зрителите да не очакват стандартно разплитане на мистерията. От друга страна той е силно свързан алегорично и с политическата окраска на сценария – Марта уж е „част от семейството“, но някои от неговите членове са едва (или никак не) прикрити расисти, не могат да запомнят от коя страна в Южна Америка произхожда тя, и като цяло живеят обградили се със (само)заблуди. Политизирането от страна на Райън Джонсън не е изненадващо (особено предвид Последните джедаи), но на доста места тук то стои по-скоро като притурка. Все пак политическото послание е силно – доверявайте се само на онези, които не умеят да лъжат, както прави и Беноа Блан. Разрешаването на една от основните мистерии във филма стъпва много сериозно върху тази идея за „чистия ум“, който до такава степен е отдаден на това да помага, че се превръща в перфектният детективски инструмент.
  • Играта на думи с whodunit/donut е капчица гениалност.
  • Чудя се, дали Даниъл Крейг и Кевин Спейси използват един и същ треньор диалектолог? Беноа Блан звучи като един леко преиграващ Франк Ъндърууд – макар и southern drawl тук да е използван за изграждането на толкова различен персонаж. Интересно е в този ред на мисли колко настойчиво филмът представя Блан почти като измислена личност в самия художествен свят – младшият детектив го третира като герой от роман, героинята на Джейми Лий Къртис е чела профил за него в „Ню Йоркър“, а тази на Тони Колет – туита за профила. Разбира се, силното авторско присъствие на самия Харлан Тромби допълнително засилва усещането за конструираност и възможност за мета-интерпретация.

Оценка: 8.5/10 (Vinoka)