The Mandalorian, Season 1 This is the way

Star Wars не се намира на много добро място в момента. От противоречивите мнения за финала на новата трилогия (а и двата филма преди него), та до потрисащо слабото положение на литературния фронт, феновете са разединени в мненията си и за много хора тази вселена е изгубила очарованието, което някога имаше. На този фон, Disney+ стартира през ноември с няколко флагмана, един от които беше The Mandalorian. Както може би помните от ревюто ми на първите два епизода, аз останах приятно изненадан, но не знаех какво да очаквам от останалата част на сезона. Е, въпросният приключи и е време за равносметка.

След като спасява извънземното дете от имперския генерал, дал поръчката, безименният Мандалорианец се оказва с мишена на гърба, търсен от всички ловци на глави в сектора. В опита си да намери подходящо скривалище, докато реши какво да прави, той посещава различни места, сблъсквайки се както с нови лица, така и с такива от забуленото му в мистерия минало. Но бягството е само временен изход от проблема, в който се е набутал, и рано или късно той ще трябва да се изправи срещу преследвачите си веднъж завинаги. Въпросът е дали ще бъде сам, когато дойде моментът за това.

Още от самото начало става ясно, че The Mandalorian няма да следва типичната за модерната епоха структура на сериализирана история с едночасови сегменти, с която сме свикнали благодарение на HBO и Нетфликс. Това първоначално шокира доста зрители, но за много повече хора се оказа добре дошло завръщане към телевизионните традиции на типа истории за самураи и каубои, от които сериалът видимо черпи вдъхновение. Нещо повече – Дейв Фелони, създателят на Clone Wars и Rebels, има дейно участие в проекта, а той е страхотен в този тип епизодично разказвачество. Така, вместо да се пъне да бъде поредната могъществена епика (амбиция, която съсипа немалко сериали на Марвел например), The Mandalorian се оказва интимна история за самотен воин и детето под негова защита и за пътешествията им из различни забравени части от вселената на Star Wars, където те променят живота на срещнатите странници.

В добавка към страхотно високото ниво на всяка една от тези самостоятелни истории, сериалът с видимо удоволствие се потапя в някогашната разширена вселена (която, макар и деканонизирана от Дисни, е все още налична за копаене, когато нови творци искат да върнат нещо от нея в настоящия канон) – от информация за мандалорианците, която никога не е виждала живот в игрална форма, та до това в каква огромна степен джедаите са се превърнали в полузабравен мит само за две поколения под влияние на пропагандната машина на Империята.

Нещо повече – The Mandalorian умело успява да се придвижи по тънката линия между фенсървиса и доброто разказвачество, като в нито един момент не си позволява да изпадне във видимо натегачество по отношение на феновете. В цял епизод, посветен на Татуин например, където Мандо се приземява в Мос Айсли, получаваме кадри, директно взети от Нова надежда, но без сценографията да ни ги навира в носа. Дори когато стигаме до кантината, там няма никой (работен ден, най-вероятно) и сериалът даже не се опитва да ни пробута легендарната джаз-група на четиримата Битове и идиотските им инструменти.

Това уважение към феновете се пренася и в кастинга. Латийф Краудър и Брендън Уейн (внук на легендарния Джон Уейн) изнасят физическото изпълнение на Мандалорианеца на гърба си, а Педро Паскал го озвучава, и си личи, че създателите на сериала са търсели хора със силно невербално присъствие, защото главният герой във всяка сцена съумява да изразява силни емоции, при все наличието на вездесъщия си шлем. Гостуващите звезди също са коя от коя по-подходящи. Като начало, трябва да отбележа великолепната Джина Карано, която играе командоса Кара Дюн като чаровен и емоционално дълбок танк. Карл Уедърс отдавна е своя собствена пародия (Arrested Development, anyone?), но тук мелодраматичността му е само в плюс за образа на коварния, но все пак не напълно лишен от морални ценности агент на ловци на глави Грийф Карга.

Дори персонажите, появяващи се само за няколко сцени в даден епизод, са страхотно подбрани. Ейми Седарис като залюхан механик с прическа на Елън Рипли от първия Пришълец. Наталия Тена като психясал Туай‘Лек престъпник. Неунищожимата Минг-На Уен като наемен убиец (естествено). Дори Мат Лантър като случаен офицер на Новата Република (за незапознатите, той озвучава Анакин в Clone Wars). И разбира се гласовете на Тайка Уайтити като дроида IG-11 и Емили Суолоу като ковача на мандалорианците (там почит заслужава и дубльорката Лорън Мери Ким, поради причини, които ще станат ясни, ако гледате последния епизод).

Музиката е друга силна страна. The Mandalorian се отдалечава силно от естетиката на мащабните Епизоди и това е отразено в саундтрака на Лудвиг Гьорансон. Макар и не непременно инспириран от уестърн жанра по начина, по който е инспириран самият сериал, музикалният акомпанимент следва духа на този тип истории, използвайки темите си, за да изрази конкретна емоция или драматичен момент. Това контрастира рязко с епичните и богати теми, познати ни от творчеството на Джон Уилямс, но е според мен много по-подходящо за наратива на сериала. И докато си говорим за артистичната страна, не мога да не спомена феноменалните финални надписи на всеки епизод, пълни с консепт арт от отделните сцени. Всички те трябва да ми бъдат предоставени в хардкавър ВЕДНАГА.

Разбира се, The Mandalorian далеч не е перфектен. Дисни видимо са налели много пари в него, а интелигентната сценография и употреба на ефекти използват максимално възможностите на продукцията, вместо да се спъват и да демонстрират все пак неизбежните ограничения на бюджета (проблем, от който страда Тъмните му материи на HBO, например). При все това обаче, на моменти сериалът изглежда твърде камерен, дори предвид сравнително ограничената история, която разказва. Сцени, в които би трябвало да има повече статисти*, повече кораби, повече престрелки. Тези моменти са редки, но именно по тази причина изпъкват.

Друг спорен елемент е, разбира се, структурата. При все че лично на мен тя ми хареса много, си остава фактът, че съвременният зрител е дресиран да иска сериализирана история, а и самостоятелните епизоди са много по-зависими от качеството на индивидуалния сценарий и режисура. The Mandalorian няма истински слаби епизоди, а един-два са абсолютни шедьоври (например Chapter 6: The Prisoner), но дори за човек като мен, който харесва този формат, това, че получаваме само 8 серии за цяла година, кара самостоятелните истории да изглеждат като пълнеж. Clone Wars и Rebels могат да си позволят такъв тип разказвачество, защото те имат по 20+ епизода на сезон. Но предвид колко малка е дозата, напълно разбирам желанието на някои зрители за по-фокусиран сюжет.

Въпреки гореизброените критики, за мен The Mandalorian си остава може би най-добрият сериал, който гледах тази година, и нямам търпение за втори сезон догодина. Надявам се да оцените, че дори дума не отворих за Детето (Internet Alias: „Baby Yoda“), защото няма нужда. Ако сте гледали повече от един епизод от сериала, би следвало да сте влюбени в него, а ако не сте (влюбени), наистина не знам как да ви помогна и ми е много тъжно за вас. Първият сезон на този сериал е кратък и всеки епизод е между 30 и 40 минути. Какво точно имате в живота си, което да е толкова важно, че да ви държи настрана от най-удовлетворителното Star Wars произведение за последните три години?