Arrested Development

This is the story of a wealthy family who lost everything, and the one son who had no choice, but to keep them all together. It’s Arrested Development.

Интересно е колко различни могат да са стандартите за „готиност“ в различните култури. Аз, например, като човек сравнително ерудиран в сферата на телевизионните сериали, не бях дори чувал за Arrested Development, докато живеех в България. Meждувременно, в Америка това е Сериалът с главно С, който гледаш, ако имаш каквито и да било претенции за чувство за хумор и интелект. Сериалът с главно С, който ВСЕКИ е гледал, който ВСЕКИ може да цитира дословно. И най-голямата изненада? Тази слава е напълно заслужена.

Arrested Development ни запознава със семейство Блут – новобогаташи, почиващи на лаврите на Джордж Блут Старши (Джефри Тамбор). Патриархът на семейството е започнал от малък бизнес, продавайки замразени банани, който постепенно се е развил до компания, която строи къщи. Всички членове на семейството живеят екстравагантно, смучейки пари от компанията. Всички, освен Майкъл (Джейсън Бейтман), който работи всеотдайно за баща си, с надеждата, че един ден ще бъде избран за новия президент на компанията. Но когато Джордж Старши се пенсионира и назначава за свой наместник съпругата си Лусил (Джесика Уолтър), Майкъл решава да напусне семейството и да се премести във Финикс със сина си Джордж Майкъл (Майкъл Сера). Точно когато взема това решение обаче, баща му е арестуван за злоупотреба с финансите на компанията, и всичко се променя. Внезапно Майкъл се оказва единственият член на тотално сбърканото си семейство, който има някаква представа какво е реална работа, и това го принуждава да поеме юздите на компанията преди побърканите му роднини да я съсипят.

Arrested Development е толкова невъобразимо интелигентен сериал, че човек може да се удави измежду слоевете му. И не става дума дори само за пародийните елементи и тънките нюанси на хумора, но и за подтекста, който блика от всяка сцена, и референциите както към политически събития (сериалът е заснет по времето на Джордж Буш и осмива републиканското правителство под път и над път), така и други телевизионни сериали, често на ниво, което човек може да схване само ако има енциклопедични познания за американската телевизионна и кино култура. Самото заглавие е игра на думи, отразяваща както това, че става дума за ареста на шефа на development company, така и факта, че всички герои (да, дори и Майкъл, макар и при него това да е по-нюансирано) са със забавено развитие и отношенията им са замръзнали в изключителна незрялост. Всеки от тях е посвоему неадекватен и обречен на провал. Историята е дълбоко сатирична, което означава, че образите са повече карикатури, отколкото реални личности, способни да се поучат от грешките си. И в класическите Shadowdance традиции, мисля, че в този случай всеки от тях заслужава да бъде споменат поотделно:

Джордж Оскар Блут Старши е странна смесица от велик глава на династия и патологичен алъж-верижаджия, който вечно се опитва да се измъкне с измекярстване, вместо да се изправи пред проблемите си и да ги разреши челно. При все множеството му епични схващания за родителски подход, децата му до едно са израснали като загубеняци, неспособни да се справят сами с живота и напълно зависими от чужда помощ и връзкарство. Естествено, Джордж е и системно неверен на жена си, която въпреки това обича до дъното на душата си.

Майкъл Блут привидно е жертва на невменяемото си семейство, но това е само на пръв поглед, докато не си дадем сметка, че той е също толкова продукт на Джордж Старши, колкото и всички останали. Само дето в неговия случай пълната неадекватност е покрита от патологично чувство за морално превъзходство, което бива компрометирано в първия момент, в който ситуацията не му изнася. Майкъл прави всички грешки, които правят роднините му, но за разлика от тях, той знае, че това е нередно, и при все, че знанието не му пречи да ги повтаря отново и отново, самочувствието му на По-Добър От Тях не му позволява да се примири със статуквото и той нон-стоп решава, че край – тук, сега и завинаги се взима решението повече да Не Правим Така. До следващия път, когато ситуацията не му изнася и Майкъл отново прави по-лесния и неправомерен избор.

Лусил Блут е кралицата-майка на семейството. Ултимативният образ на новозабогатяла републиканска буржоа, Лусил е интригантка, която винаги прави необходимото децата й да се карат едни с други, за да не се съюзят срещу нея, вярва в могъщата сила на членството в престижни кънтри клубове, изпитва единствено пренебрежение към малцинствените групи и винаги има чаша с някакъв алкохол в ръката си. Жена, която на въпроса „plate or platter?“ отговаря с „I don’t understand the question and I won’t respond to it“, Лусил е може би най-силният сред плеядата силни персонажи, и като цяло любимка на повечето зрители. Невъобразимата й наглост, сплетниченето, карикатурният елитаризъм и нездравата й полу-симбиотична, полу-отровна връзка с децата й са смесица, която човек няма правото да не обожава.

Линдзи Блут Фюнке (Порша де Роси) е близначка на Майкъл и самонарочилата се либерална активистка в семейството. Естествено, и нейните каузи са точно толкова значими, колкото морала на Майкъл, но това не й пречи да скача от една на друга и вечно да подкрепя произволни хипи-схващания за отглеждане на деца, природозащитни програми и т.н…. стига да може да си купува скъпи дрехи и каузите й да са свързани с екстравагантен лайфстайл, разбира се. Порша де Роси (съпругата на Елън Дедженеръс впрочем) е разкошна в ролята на завеяната използвачка Линдзи, винаги готова да чете морал на всички около себе си, само за да ги измуфти за пари в следващия момент. Както първи епизод на сериала ни съобщава, в пристъп на бунтовност, тя се е омъжила за…

Тобаяс Фюнке (Дейвид Крос) е бивш психоаналитик (измислил ключовата професия, смесваща аналитик и терапевт в едно – analrapist), който след като изгубва лиценза си за работа, внезапно е осенен от гениалната мисъл да стане актьор. Тобаяс, също като Линдзи, всъщност е винаги готов да смуче от семейеството, и е невъобразимо бездарен и смотан във всичко, с което се захване, освен актьорското майсторство, в което липсата му на талант е с олимпийски пропорции. Той е, също така, непреодолимо хомосексуален, макар в нито един момент да не го признава пред когото и да е (вкл. себе си), но това не го спира нон-стоп да се оказва в ужасно смущаващи гей-ситуации и всяка втора дума, която излиза от устата му да е двусмислена. Забавното в образа му обаче е, че той си остава официално хетеро, при все очевидната неправомерност на подобно твърдение.

Джордж Оскар „Джоб“ Блут II (Уил Арнет) е най-възрастният от децата на Джордж Старши, което не му пречи да е най-инфантилният (а това, както ще видите след малко, е постижение). Вманиачен по фокусите („Illusion, Michael. A trick is something a whore does for money…“ [вижда децата, които го зяпат ужасено] „…or cocaine!“), Джоб – това е единственото име, което се използва за него – е дълбоко комплексиран и винаги иска да му бъде предложена по-голяма роля в управлението на компанията и делата на семейството, която той разбира се ще откаже, защото страда от патологичен мързел. Желанието му да е велик и епичен се проявява във факта, че всеки от фокусите му се извършва на фона на The Final Countdown и включва странна танцова интродукция, която е доста болезнена за зрителя… Интересен факт – Джоб е подигравка с по-големия брат на Джордж Буш – Джон Елис „Джеб“ Буш.

Байрън „Бъстър“ Блут (Тони Хейл) е бебето в семейството. Което е доста смущаващо, предвид, че е над тридесетгодишен. Бъстър живее с Лусил и е тотално зависим от нея във всеки аспект от живота си. Страда от паник-атаки и като цяло е практически неспособен да оцелее сам, което го прави един всъщност доста трагичен образ. Същевременно обаче Бъстър демонстрира доста по-силни когнитивни умения от Джоб и Линдзи и от време на време се оказва гласът на разума в най-неочаквани моменти. През останалото време е леко странно болнаво дете в тялото на тридесетгодишен мъж.

Джордж Майкъл Блут (Майкъл Сера) е синът на Майкъл, чиято съпруга е починала преди години от рак на яйчниците. Джордж Майкъл всъщност е един от малкото адекватни герои в сериала, отчасти благодарение и отчасти въпреки родителските качества на баща му, който се опитва да не повтаря безбройните грешки, които собствените му родители са допуснали в отглеждането му. Джордж Майкъл е смутителен тийнейджър (едва тринадесет-годишен в началото на сериала), който е обсебен от желанието да не разочарова баща си, да изкарва само отлични оценки и да работи здраво. Което означава, че е драматично неспособен на дори минимално количество готиност и макар това да важи за всички отрочета на фамилията Блут (но не и – изненадващо – за Джордж и Лусил), при него е особено болезнено. Джордж Майкъл също така, е трагично влюбен в братовчедка си…

Мей „Мейби“ Фюнке (Алия Шаукат) е дъщерята на Линдзи и Тобаяс. Също като майка си, и тя е взела много насериозно ролята на бунтовната дъщеря, и прави всичко възможно да е навъпреки на родителите си по всеки възможен начин. За разлика от Линдзи, при нея го няма елементът на двуличие, защото тя знае, че все някой ще се погрижи за нуждите й, и няма нужда да се подмазва за целта. Ролята й става по-сериозна в четвърти сезон, но дотогава тя е обект на обожание от страна на смотания й братовчед, без изобщо да го забелязва.

Горният списък естествено не изчерпва персонажите в Arrested Development. Образи като некадърния адвокат (и най-вероятно педофил) Бари (Хенри Уинклър), супер богатата съседка на Лусил… Лусил 2 (Лайза Минели) или брата-близнак на Джордж, Оскар Джордж Блут (Джефри Тамбор естествено, в тотално противоположна роля) допринасят за идиотския колорит на сериала. Сценарият изгражда множество сложни ситуации, въртящи се най-вече около излизането на Джордж Старши от затвора, делото срещу него и семейството и опитите на Майкъл да върне компанията на краката й, но всеки епизод фокусира основно върху междуличностните отношения и стремленията на героите, които разбира се най-често са обречени на провал.

Вече споменах, че хуморът е силно сатиричен и пълен с референции. Истината е, че ямата е буквално бездънна. За да схване всички бъзици, човек трябва да познава не само огромно количество сериали и филми, не само да е наясно с политическата ситуация по времето на заснемане, но често и да знае какви са отношенията на актьорите, играещи в сериала, зад камера. Или какво са играли преди, като в случая с адвоката Бари, който невинно прескача една прясно уловена акула на път за колата си – лесен за пропускане момент, ако човек не знае, че Хенри Уинклър е бил детето, което през 1977 г. прескача акула с водните си ски в американската сапунка Happy Days, давайки на света термина „jumping the shark“, означаващ „да вкараш абсурдна екстремна ситуация с цел рейтинги“. Разбира се, повечето бъзици в Arrested Development не са ЧАК толкова мета, но е факт, че сериалът разкрива още и още бисери с всяко следващо гледане и след четири пълни прочита аз все още не съм сигурен, че съм хванал всичко в него.

Но както често се случва – особено когато става дума за Fox – сериали, които са твърде интелигентни, често не постигат рейтингите, които са им нужни, за да оцелеят. Такава е и историята на Arrested Development, чийто трети сезон е бил началото на края, и създателят му Майкъл Хъруиц е бил наясно с това още от премиерния епизод. Някои серии си позволяват директна гавра с тази неприятна ситуация („Well, I don’t think the Home Builders Organization is gonna be supporting us.“, „Yeah, the HBO’s not gonna want us. What do we do now?“, „Well, I think it’s „Show Time.““) и цялостният тон на сезона е подчертано абсурдистичен, което не е малко постижение в сериал, който без друго е на прага на пълния абсурд. И въпреки занижения брой епизоди, историята всъщност приключва успешно, и то по плана на създателя си.

Само че това не е краят. Почти десет години по-късно, през 2013 г., кастът се събра за нов сезон, защото някои неща не бива да потъват в забвение. Този път медиумът е не кабелна телевизия, а американската компания Netflix, абонаментът за която дава достъп до огромно количество филми и сериали срещу скромна месечна такса. През последните година-две те започнаха да се занимават и с финансиране на оригинални продукции (сред най-нашумелите са House of Cards и Orange is the New Black) и благодарение на тях Хъруиц съумя да събере каста си отново (че и да добави Сет Роугън и Кристин Уиг като младите Джордж и Лусил Блут в няколко флашбек сцени). Разбира се, това са много хора, всеки от които със свои ангажименти, което означава, че схемата на сериала трябваше да се промени. Съответно структурата на четвърти сезон е уникална в това, че цялото действие се развива в рамките на едва десетина сцени, като всеки епизод е фокусиран върху един единствен герой и неговата гледна точка върху онези от тях с негово участие. Това означава, че научаваме повече за ситуацията с всеки следващ епизод и всяко ново късче информация променя кардинално това, което си мислим, че сме видели досега. Лекият недостатък на подобна структура е, че първите два-три епизода са доста бедни на първо гледане. Разбира се, на второ – след като вече знаем каква е цялата картина – сезонът носи невъобразим кеф. А най-хуабвата част е, че рано или късно ще има и следващ сезон (или може би филм), който да разреши събитията от финала на четвърти.

Всъщност това е и едно от основните достойнства на Arrested Development. Да, идиотският хумор, разказвачът зад кадър, кратките клипчета в стил Family Guy и епичното количество цитируеми реплики са основният двигател на сериала, но истинската му сила идва в практически безкрайния му потенциал за повторно гледане. Това е произведение, което не омръзва, което може да си пуснеш за фон, докато чистиш къщата, или за разтуха преди лягане, ИЛИ на което да отдадеш цялото си внимание в търсене на нови детайли (кой е забелязал, че Тобаяс всъщност е…?), нови взаимовръзки, намеци за сюжетни линии, които така и не са били изведени, и прочее, и прочее. Смело мога да заявя, че Arrested Development е в топ три на най-зашеметяващите, забавни и интелигентни сериали, които аз поне някога съм гледал, и една от онези гениални творби, които просто остават с теб, независимо колко време минава. Да кажа, че е задължителен, е, струва ми се, излишно на този етап, но аз все пак ще го кажа – Arrested Development е задължителен. Сега. Веднага. И после пак.