Момичето от Дания
Режисьор: Том Хупър
Сценарий: Лусинда Коксън, Дейвид Ебершоф
В ролите: Еди Редмейн, Алисия Викандер, Бен Уишоу, Матиас Шонартс
Преди да гледам Момичето от Дания, усилено си напомнях две неща: 1) не е продуктивно да критикуваш една биографична художествена творба заради изкривяване на реалните факти, и 2) дори и едно произведение да има политически натоварена тематика, не би трябвало да е проблем да не казва каквото и да било по политически смислен начин. Филмът успя да ме подразни въпреки това предварително старание да потисна негативността си.
Вместо да преразказвам историята, за която така или иначе вече вероятно знаете повече от достатъчно, ще кажа без никакви спойлери с какво завършва филмът, така че да си го спестите, ако и на вас подобен род неща трудно ви понасят. В последната сцена камерата следи сигурно половин минута как фин шал, отвил се по крайно нереалистичен начин от шията на една дама, се рее из небесата над скалист бряг. Допълнено с диалог, чиято роля е да не допусне на зрителя да му убегне Дълбокия Символизъм в реенето на шала. Следват крайните надписи, уведомяващи за статута на главната [citation needed] героиня, Лили Елбе, като вдъхновител на движението за права на трансполови хора, въпреки че филмът се занимава повече със съпругата на Елбе, отколкото със самата Лили. Тези два елемента за мен са показателни за най-големите ми проблеми с Момичето от Дания – неубедителната му драматичност и неразбирането му какво наистина си струва разказването в тази история.
Всъщност дори не съм сигурна дали „неубедителна драматичност“ е правилното словосъчетание за случващото се в лентата. В първия ѝ акт изобилства от сцени, в които Лили/Ейнар (Еди Редмейн) и Герда (Алисия Викандер) си говорят закачливо и се смеят. В думите им няма абсолютно нищо забавно. Единственият признак, че конкретната размяна на реплики се предполага да бъде смешна, е смехът на актьорите. Викандер много се старае, но надали съществува актьорски талант, който да може да произведе естествено звучащ смях от точно този диалог.
Ако някак успее човек да се абстрахира от съдържанието на разговорите, тези сцени – а и голяма част от филма – са наистина визуално великолепни. Красиви хора, облечени в изтънчени дрехи, крачат из разкошни градове, седят в обзаведени с много вкус стаи и бавно докосват предмети, притежаващи привидно сюблимна текстура. Всъщност докато гледах колко впечатляващо са заснети тези докосвания и какво внимание се отделя на сетивността, си мислех как Том Хупър трябва да престане да прави драматични филми за семейни ценности и да започне да прави безсюжетни филми като Коянискатси, само че с близки планове на известни актьори вместо с кадри на индустриалност или природа. Така ще бъдат запазени всички предимства на Момичето от Дания и Речта на краля и ще бъдат избегнати недостатъците им, които те карат да се дразниш на сюжета вместо да се радваш на костюмите и на красивите талантливи хора. Или хайде, понеже явно акцентът на актьорите е много важен, може да им се дава да говорят, но само утвърдена поезия или текстове на песни от Röyksopp.
А актьорите тук си заслужават похвалите, ако и за мен това да не е достатъчно, за да си струва филмът. Редмейн е безкрайно чаровен и като срамежливата Лили, която се учи на кокетничество, и като паникьосаната Лили, попаднала в безизходица. Викандер има повече екранно време и по-малко интересни възможности да покаже способностите си, но извън насиления смях в началото е винаги много убедителна.
Сцените, в които филмът е най-малко изкуствен, са тези, в които и двамата страдат много дълбоко, но любовта им си проличава в несекващото желание да се подкрепят една друга – възхитително постижение на Редмейн и Викандер, което е още по-впечатляващо, ако успееш да не се почувстваш сякаш някой много те убеждава във важността и свещеността на моногамния брак.
Централният въпрос, който Момичето от Дания ме накара да си задавам, е: има ли всъщност хора, които наистина много да харесват филми като него и Речта на краля? Или всички ги гледаме, мислейки си в най-добрия случай колко добра е актьорската игра, колко красива е сценографията или – в частта с Речта на краля – колко по-малко скучни са, отколкото би могло да се очаква при тези сюжетни предпоставки?
Всеки път, когато започне да се вдига шум за британски биографичен филм, ме обзема същото чувство, както когато гледам Марвеловите петилетки за кино вселената им: още и още безопасни и често калъпови филми, които колективно ще трябва да гледаме, за да можем да участваме в обсъждането им, и – в британския случай – за да видим актьорската игра, а в марвелския – за да сме в час с развитието на спагетената вселена. Всичко това с предварителното знание, че надали в който и да е момент ще се почувстваме сякаш гледаме нещо различно и страхотно.
P.S. Вместо това, гледайте Мандарина.
Оценка: 5/10
Хмммм… И аз чух подобни отзиви за „Момичето от Дания“ – че е много красив, но тотално безопасен и общо взето не казва нищо чак толкова важно. И все пак ще го гледам по-натам. Наистина много харесвам актьорите, пък и съм от хората, които с удоволствие гледат филми само заради актьорите и добрата игра.
Но, колкото до въпроса в края на статията – да, има хора, които много харесват Речта на краля. Аз 😀 Обожавам го – наистина ми е интересен и вдъгновяващ, и смислен, и пълнещ душата. Много се вълнувах, докато го гледах, и много мислех за него след това.
Но иначе най-любимите ми неща на Том Хупър са, разбира се, КЛЕТНИЦИТЕ (!!!!!!!!!) и мини-сериалът Елизабет I с Хелън Мирън. Там в най-голяма степен е успял да постигне съчетение между качествен сюжет и прекрасното си умение да извлича най-доброто от актьорите и декора. И заради тези му заглавия си го обичам.
А настоящата петилетка на Марвел съдържа такива заглавия, че наистина ми се иска да ме замразят за пет години, после да се събудя, една седмица да гледам денонощно всичко и после да мога да напусна този свят, познал най-голямото блаженство!
То и аз щях да го харесам, ако имаше само актьори и добра игра – проблемът беше, че също така имаше сюжетни решения да се драматизира, от които се гърчех на седалката или въртях очи – в смисъл сериозно, реещ се шал?
Сещах се за теб, докато пишех това за „Речта на краля“, ама не знаех дали наистина ти е бил пълнещ душата :). Вероятно харесвам любимия си филм със същото количество емоция, с което ти харесваш филма на 80-то място от личната си класация – със сигурност си почувствал повече от мен покрай „Речта на краля“, но е ли от любимите ти филми наистина?
Много несъгласен с коментара „толкова безопасен, че не заслужава да съществува“ 🙂 Мисля, че оценката за „безопасност“ е силно зависима от близост към тематиката. Следователно за неизкушен или дори враждебен на тематиката зрител, колкото по-леко и недидактично се стъпва, толкова по-добре, от гледна точка на голямата картина с посяването на семена в социалното възприятие на проблема. Казвам това, без да съм гледал филма, и изцяло на база логически съждения, произхождащи от този текст 🙂
По някаква причина очаквах точно такава оценка и подобно ревю за този филм тук. Така или иначе, реших изобщо да не го гледам – най-малкото защото в трейлъра е разказан абсолютно целият, стъпка по стъпка. Просто не се прави така.
Амииии…. зависи какво разбираш под любими 😀 В пръвите 80 филма е, несъмнено!
Не ми е от най-най-любимите, но все пак ми е от любимите. Не го обичам колкото Клетниците, Елизабет или Winter Soldier, но все пак го обичам много.
За мен той е прекрасен образец за това как трябва да се прави кино или по-точно какво може да бъде киното. Изпипан, обмислен, красив – няма нито един грешен кадър в него, всичко абсолютно е съвършено. При това красотата му е елегантна и деликатна, с много пастелни тонове, няма нищо претрупано или крещящо. Много фин е. Не знам дали съм го гледал скоро след The Girl with the Dragon Tattoo, но в съзнанието ми са някак свързани. Защото първият също е образец за професионално и качествено заснемане, но едновременно с това беше отвратителен, гнусен, изпълнен с гадости и през по-голямата част от времето, докато го гледах, искрено ми се повдигаше и чувствах нуждата да си затворя очите. А „Речта на краля“ е толкова спокоен и така изящен. Той няма нужда от гадости, за да покаже професинализма си. Създава ми прекрасно чувство, сякаш съм в много изискана галерия, разглеждам класически картини, около мен има културни и любезни хора с мили, благородни лица. Напълно се потапям тази атмосфера, чувствам се много хубаво, забравям за лошите неща от ежедневието си…
И историята също ми харесва много, допада ми ироничността на ситуацията. Не го считам за филм за силата на човешката воля и за непоклатимия човешки дух, който може да превъзмогне всичко. Дори напротив – допада ми, че проблемът на героя реално е така простичък – той заеква. И ми допада идеята, че за почти всеки друг човек това не би било особен проблем – и за този конкретен герой също нямаше да е особен проблем, ако заради сложно и непредвидено стечение на обстоятелствата не се беше случило така, че този човек да заеме определена позиция, която позиция изисква произнасянето на определена реч. Харесва ми как звучи речта накрая – не е перфектна, съвсем обикновена си е, има си недостатъци, но все пак върши работа. Този човек никога няма да стане велик оратор, това му е непосилно, но все пак успя, криво-ляво, да се справи с поставената му задача. Харесва ми тази идея, харесва ми като замисъл и особено силно ми харесва като реализация. И актьорите бяха впечатляващи, и кадрите бяха запомнящи се…
Въобще, обичам си го филма, не мога да си кривя душата 😀
@Moridin, въздъх 🙂
Всъщност филмът никак не стъпва леко и недидактично, напротив – безопасен е именно със стандартното си развитие на невинен персонаж, когото другите не разбират, бият и в един момент институционализират, и това си е представено като ужасно.
Иначе разбирам по-общия ти аргумент и считам, че има немалка вероятност да си прав и това да е най-ефективният път към прогреса откъм репрезентация в популярна култура – малки, инкрементални побутвания на враждебните или незапознатите под формата на творби за масов вкус, докато не се стигне до широкоразпространена подкрепа. Зад това виждане има поредица презумпции относно влиянието на популярната култура върху възприемащите я, които отвреме-навреме споделям и отвреме-навреме решавам, че са напълно разведени от реалността :).
Не ми се искаше да влизам в политическото за това ревю, защото ShadowDance за мен не е най-подходящото място за този поглед, но ето ни.
Настоящите ми виждания за поп културната репрезентация, които вероятно ще бъдат различни след два месеца:
Удрянето с поукова/емоционална бухалка по главата на враждебния/незаинтересования зрител/читател не работи. Това, което работи, са или автентични (ненавиждам това понятие) творби, на които въобще не им пука за незаинтересованите, или цял куп произведения, които успяват да си вмъкнат дидактиката съвсем тънко и междудругото, почти като 25-ти кадър, така че да не усетиш въпросната практика/идентичност като нещо необичайно.
Източник: абсолютно никакъв, освен онзи път, когато научих за съществуването на националисти, които много харесват „Американска история Х“ (освен, там, последната част, където е бозаво и тъпо).
В случая с „Момичето от Дания“ има толкова много и разнообразни избори, с които не съм съгласна. Първия път, когато чух нещо бегло за него, реших, че ще е за Christine Jorgensen. Нейната история има толкова страхотен холивудски потенциал – извършва прехода си след армейската си служба и става сексапилна бляскава звезда. Много, много пред-преходни транс жени в САЩ виждат статията за нея в New York Daily News (където има нейни снимки и като войник пред-преходно, и като красивица след-преходно) и изведнъж откриват, че всъщност имат шанс да бъдат красиви жени, не жени с жалка, гротескна външност (тези изповеди ги четох или в How Sex Changed, или в Transgender History). Такъв филм би разказал за общността, за житейско вдъхновение в чист вид, за достигането на прословутото щастие. Не би бил фин в посланието си, разбира се, но поне би бил, по дяволите, интересен и би показал различни, реалистични транс наративи
Историята в „Момичето от Дания“ вместо това е изцяло необщностна. Филмът се справя с това като се концентрира върху това как сисполовият персонаж преживява трансполовостта на съпруга си. Което е чудесно, ако работим в парадигмата на масовата насоченост и липсата на радикалност, но всъщност двете героини са написани по такъв начин, че сисполовата е многократно по-симпатична. Не знам дали и други зрители са се почувствали така, но аз докато гледах стисках палци Герда да напусне Лили и да си заживее с милия внимателен куратор, който не беше егоцентричен и я подкрепяше в изкуството ѝ. Може би това е гамбит от страна на всъщност много финия и радикален политически замисъл зад лентата и аз не съм достатъчно емоционално интелигентна, за да го почувствам по правилния начин.
Така че – към кого всъщност е насочен този филм, ако му повярваме, че има политическа/морална мисия (каквато за мен крайните надписи доста не на място заявяват)? Очевидно не е към транс общността с кастинга на Редмейн (и други особености от наратива, които не искам да ти спойлвам). Ако е към незапознатите, може би не е трябвало да написва уж главния си персонаж по този начин. Дори ако просто идеята му е да запознае не се справя особено добре – ясно, че не можеш да репрезентираш всички транс хора с един персонаж, но преживяването на Лили е много специфично, дори отделно от някои исторически данни за евентуална вродена интерполовост. Спътникът ми за прожекцията, който покрай мен се е наслушал за транс митове, каза как за него в поведението на Лили наистина има елементи на шизофрения и трябва да призная, че го разбирам (във филма има монтаж с ужасните доктори, които не разбират Лили и си мислят, че е болна и шизофренична и с присъщата за сюжета изкусност я третират с електроконвулсна терапия) .
А враждебния на тематиката зрител ми е много невероятно изобщо да гледа този филм след трейлъра му.
Крайната сметка за незапознатите зрители: в най-добрия случай ще излязат с виждането на онзи биоетицист, за който се спомена на последната сбирка, според който транс хората са объркани и нещастни и трябва да им се помогне по християнски и жертвоготовно като Герда.
А аз всъщност дори не искам филмите с елементи на политики на идентичност да бъдат някакви радикални или нещо такова :Д. Много харесах Pride :). Просто „Момичето от Дания“ не направи нищо и в допълнение беше свръх-драматизиран.
@Dr. Horrible, напълно съгласна за елегантността, деликатността и професионалния вид на Речта на краля :). Съвсем точно си го описал. Вероятно и „Момичето от Дания“ ще ти хареса по този параграф :).
А и двата филма имат тези аспекти на драматизиране, които може би мен ме дразнят непропорционално силно, но теб не те, както мен не ме дразнят разни визуални неща, които на теб са ти неприятни.
Но като казваш за изпипаното, обмисленото и красивото и съвършените кадри и простичката ситуация и прекрасната актьорска игра – КАК Е ВЪЗМОЖНО „A Single Man“ ДА НЕ ТИ Е ХАРЕСАЛ, КАК?!
Хах, за първи път осъзнавам, че A Single Man и Речта на краля са с един и същ главен актьор 😀
A Single Man не че не ми хареса, но просто ми беше… скучен. Няма да коментирам сюжета, това сме го говорили. Но визията… хич не ми се стори толкова добра. Да, изчистена е, елегантна е. Но е много хладна, много студена, от целия филм се усеща една дистанцираност. И аз се дистанцирах от него 😀 Освен това на моменти беше малко размазан, като сън, и бяха попрекалили с цветовите филтри, особено с жълтия.
Нека си обогатя метафората с галерията! Речта на краля, както казах, ми създава усещането, че съм в изискана галерия с любезни, елегантни хора с мили лица. A Single Man – пак може да остави усещане за галерия, но доста различно – картините там са хладни и студени, изобразяват хора в застинали пози, подът и стените не са покрити с дърво или мрамор, а със стъкло, хората не са мили и любезни, а мълчаливи и вглъбени – разхождат се край мен с безизразни лица. Гримът на някои е прекалено тежък, кожата им е отпусната, косите им сякаш са изпръскани с прекалено много лак за коса. Не е уютно, не е приканващо, а е хладно. И всъщност филмът не дава чувството, че съм в истинска галерия, а по-скоро, че сънувам, че съм в галерия. Ето това са разликите 😀
И все пак не си мисля, че на тоя свят няма хора, на които да не им харесва истински A Single man. Просто не е за мен. Други хора много удоволствие намират в гледането му. И затова ми е странно как натика под ножа не само „Речта на краля“, но целия му жанр, а барабар с него и (напълно невинните в случая!!!) марвелски филми (клетите ми те. Обичам ги.) 😛
Ох, съжалявам много :Д
Аз, таковата, само се питах; не съм казвала, че е невъзможно на други да им харесват!
Но пък ето, благодарение на това сега имаме коментарна секция с най-добрата галерийна метафора <3
Ами, безопасен си е филма! Книгата по която е правен Карол (The Price of Salt) е написана 50-те или 60-те, а авторката пише под псевдоним. Тогава книгата е била скандална. Филмът е заснет след повече от половин век, когато вече обществото е много по-толерантно към темата. Момичето от Дания е писана преди около 15 години и вече е много по-добре приета от широката публика. Филмът идва на една утъпкана почва. За какъв риск говорим тук? Още повече, че Ейнар бе изкаран шизофреник, което на мен ми звучи като оправдание, за избора който прави. Във ерата на джендър мейнстрийминга, този филм е доста плах.
Относно актьорската игра – ми, тя е най-силното във филма. И все пак, не мисля, че Редмейн е на нивото от миналата година. Може и да грешка на режисьора, но Лили бе плаха и срамежлива от начало до край. Промяната не бе някак плавна, а се случи изведнъж и хайде. Аз лично, бях много по-впечатлен от Алисия Викандер. Много по-реалистичен образи извади. Не само имаше повече екранно време, но и по-голямо актьорско присъствия. Но пак казвам, че това е лично мое мнение.
Иначе и Карол и Момичето от Дания не са нищо особено. Целия социален аспект на бедните творци от следвоенна Америка в Карол е даден някак като фон. Руни Мара щракна два-три пъти с фотоапарата, дадоха няколко пъти разхвърляния и апартамент и толкоз. Момичето от Дания е малко по-интересен, но не много.
@Икар Хидалго, хубаво сравнение 🙂
А как ти се стори Викандер тук спрямо в Ex Machina?
Ами, доста различни роли. И в двата филма си свърши работата, но ролята и в Ex Machina ми се струва, че изисква по-малко актьорски заложби. Мисля, че в замисъла на филма е заложено да е така. Сякаш нарочно е някак неизразителна и студена, че да може и зрителя да се чуди до края, дали тя е изкуствен интелект или машина.
Иначе, като филм, Ex Machina ми хареса в пъти повече.
Впрочем, интересно е и, че Майкал Фасбендър играеше подобна роля в Прометей. Когато гледах Ex Machina, може би заради писанията в медиите относно личния им живот, но неизбежно направих сравнението. И там се създаде впечатлението, че героя на Фасбендър е нещо повече от просто ИИ. Всъщност, горе съм бил малко неточен, в Ex machina Викандер си беше изкуствен интелект, но в мига, в който прецака героя на Домнал Глийсън, за собствената си свобода, показа чисто човешки качества.
От друга страна, когато гледах Момичето от Дания, въобще не правех асоциации с ролята и в Ex Machina. Много различни роли, наистина. Иначе, ще се повторя, но според мен, Ex Machina е по-добрия филм, но Викандър ме впечатли повече в Момичето от Дания.
Викандер мен в Ex Machina ме впечатли повече, може би защото там ролята ѝ е много по-нестандартна, или защото не съм могла да се абстрахирам от общото си впечатление от двата филма.
Не се бях замисляла за паралелите с Фасбендър в Прометей, но наистина са много любопитни – едновременно сродни и различни 🙂
Викандер беше брутална в Ex Machina, просто ми напълни душата. И като Габи в The Man from U.N.C.L.E. беше много сладичка, зарадва си ме.
Но най-любимата ми нейна роля определено си е в „En kongelig affære“, все пак там играе КРАЛИЦА!
Въобще, като се замисля, много добра млада актриса. Много! Дори в Seventh Son ми беше симпатична, макар филмът да беше дъното.
Dr. Harrible
Напълно съм съгласен с теб. Много добра актриса е. Но не е само тя. Преди време ми направи силно впечатление солидното женско присъствие в програмата на Sundance Film Festival и от тогава ми се струва, че се наблюдава вълна от талантливи млади актриси в последно време.
Интересно ми е кой некадърник ги пише тези статии и налага мнението си на другите? Филмът е великолепен,но не е за емоционално неинтелигентни хора.
@Diana
Интересно ми е къде видя налагане на мнението? Аз като четох видях личното мнение на автора на ревюто, който изтъква прекрасната актьорска игра, но отбелязва, че за него това не е достатъчно.
За мен това е най-силния филм на тазгодишните Оскари. Актьорската игра е безупречна, но може да бъде оценена само от читател с широк литературен хоризонт, емоционална интелигентност и талант да вниква в междуредията. За съжаление социалната нотка е твърде лошо усвоена от мнозина.
Драго ми е, че има хора, за които този филм е цялостно ценен и силен.