Режисьор: Травис Найт

Сценарий: Марк Хаймс

В ролите: Чарлийз Терон, Матю МакКонахи, Арт Паркинсън, Рейф Файнс, Рууни Мара

Дори без да ви е попадало каквото и да е за този филм, само отваряйки тази страница вече знаете нещо за него – той е невероятно красив! Ефирната анимация вдъхновява, води, разказва, сипе спомени и тъче меланхолия в сърцата по ненадминат, ненадминат начин! Онзи един, едничък, конкретен момент в лентата, в който слънцето залязва над океана, екранът се изпълва с топла оранжево-златна светлина, която оцветява и вълните, и душите в уют, докато героите кротко говорят за миналото, за бъдещето, за радостта и после всичко това прелива в разлюляна буря от хартиено цунами, а безжизнената студена, сурова, бяла маска на лунната дъщеря остава запечатана в зениците ви – ето това остава да се повтаря отново и отново в ума, отдавна след като финалните надписи са изтекли…

Да, Кубо и пътят на самурая няма как да ви остави безразлични. Дело на богоподобните Студио LAIKA, които ни дадоха и екранизацията по любимия Coraline, лентата разтърсва с неочаквана визуалност, с острието на фина източна сдържаност, която пробожда надълбоко, вляво и точно под гърдите. Историята е простичка, чак камерна, но въпреки това (или точно заради това) успява да развълнува и да докосне сериозни теми, част от които обичаме да затваряме в подсъзнанието си и да гоним надалеч (и навътре). Кубо е малко момче с превръзка на окото, което живее с болната си майка на върха на планината. Всяка сутрин той я оставя на входа на пещерата им да се топли на слънцето и поема своя път към градчето в подножието. Кубо е разказвач на истории – дълги и сложни приказки, в които „не трябва да мигаш, за да не изпуснеш нищо“. Освен със своя верен шамисен, той си помага в разказването с купчина магически оригами фигурки, които се сгъват и разгъват, преобразяват се една в друга и танцуват за радост и очарование на всички зрители от селцето.

Като опитен разказвач, Кубо никога не довършва своите приказки, ала си има и добро извинение – всеки ден той трябва да се върне преди залез слънце и да прибере майка си на сигурно вътре. Защото в редките си моменти на просветление тя винаги го заклева никога да не замръква навън – навън, в нощта, където Лунният крал, неговият дядо, го дебне и иска да вземе и другото му око. Кубо води труден живот и му липсва баща му, когото познава само като герой от своите приказки. Затова и един ден той се залисва в опити да поговори за малко с духа му по време на Обон – големия японски празник, когато се почитат предците, – и тъй остава в селото и след залез слънце….

Оттам започва дългият и изпълнен с тъга и решителност път на Кубо, неговото приключение през широкия свят, в търсене на спасение от зловещите му преследвачи. Неговите спътници са Маймуната и Бръмбара – оживяла дървена фигурка-талисман и самурай, превърнат в огромна буболечка*, която постоянно забравя. Тримата прекосяват снегове, гори и океани, но най-подир прекосяват пространствата помежду си, за да се превърнат в струните от оригиналното заглавие. Маймуната (Чарлийз Терон), сурова, винаги предпазлива, цапната в устата, бавно се разтапя в своята грижовност. Бръмбарът (Матю МакКонъхи), обзет от трескавото желание да е полезен, на свой ред трябва да намери истинското си аз в поне един спомен. А на Кубо (Арт Паркинсън) се налага да порасне и да осъзнае смисъла на това да можеш да виждаш, да бъдеш свидетел на човешкото страдание.

Техните приключения преливат от драматични обрати, но ние ги виждаме сякаш през парченце замъглено стъкло, през голямата призма на меланхолията. Страхотната мрачнокрасива визия и ненатрапчивият, съноподобен саундтрак играят голяма роля за това. Кубо е истински празник на класическата анимация и подчинява модерната технология на ръката на аниматора. Това е най-съвършеният стоп-моушън, който сте виждали, като дори голямото чудовище-скелет, от което Кубо открадва Меча неразрушим, е всъщност механично, макар и движено от компютър и обработено с ефекти. Точно този подход на уважение към занаята, на близост между човек и анимация, прави Laika толкова специални. Призрачното изпълнение на “While my guitar gently weeps” на надписите накрая е финалният акорд на меланхолията, която обхваща цялата лента.

Кубо се гледа като едно голямо, разгърнато, модерно укийо-е, като сдържан сумрак, избухващ във феерия от цветове, като носталгична разходка из снежната пустош, в която внезапно полузаровената глава на будистко божество изпълва целия екран и сърцето ви потъва още по-надолу в горчивата сладост на тишината. Кубо е пиршество на дзен визуалност, но същевременно е мощен и тих контрапункт на будисткия свят на вечно спокойствие, обраната естетика на фигурите му е като стъклената повърхност на бурен океан от чувства – чувствата, които Лунният крал не може и не иска да види, които мрази и преследва. В някакъв смисъл, Кубо е нещо много силно японско, не толкова с брилянтните си вплитания на традиции, изкуства и митология, колкото точно с тази емоционална сдържаност, която и до наши дни изрисува японското общество.

Само добри думи имам и за крайно оригиналната употреба на оригами в Кубо. Ако четете ShadowDance от по-отдавна, може би знаете, че квадратните листчета и аз сме здраво свързани от над десетилетие. Да, това ме прави идеалният таргет на пръснати шегички като: „не мисля, че това е оригами… сигурно е ползвана ножица*, но и без да бях такъв, бих се възхитил на страхотното кликване на една до болка позната японска културогема в контекста на сюжета като пресечна точка на темата за магическата сила на историите и тази за прераждането и същността под формата, която е винаги изменчива, винаги преходна.

Тези две теми се преплитат и проявяват навсякъде из историята и това е едно от нещата, които правят филма толкова впечатляващ, защото това не са теми, които обичайно присъстват в детските анимации. Особено приятно е наблюдението, че за разлика от други иначе много силни попадения в този жанр, Кубо нито за момент не се изкушава да набива послания с черпака. Дори в най-сладникавата част на края на историята, той успява да изненада и да приглуши дидактичното, да го вплете в структурата на приказката.

Това му позволява да изгради ансамбъл от внушения, които вярвам, че успяват да пленят и малки, и възрастни. В сърцето на този ансамбъл, Кубо е преди всичко история за тъгата и за загубата, за това как да се справяме с нея, как да живеем в мир със себе си, дори когато трябва да оставим миналото да се оттече от сърцата ни, да превърнем спомените в извор на щастие за изживяното, да не им позволим да остават черните дупки на мъката по това, което вече не е. Брилянтното вплитане на цялата история в метафоричната рамка на японския празник Обон (за който можете да прочетете в карето) се осъзнава плавно, може би едва на второ четене. Но посява заслужена тъжна усмивка на лицето.

Killua

Среща с предците

Японската култура е много силно застъпена в Кубо, като особено важно е да се  отбележи времето, по което се развива историята – японската „задушница“ Обон (お盆). Това е летен тридневен будистки празник за почитане на мъртвите, който се чества на различни дати, в зависимост от региона и календара, но най-често е в средата на юли или август. Празникът е символ на семейния уют и сплотяване – това е един от малкото поводи хората да се върнат по родните си места и да се съберат със своите роднини (живи или мъртви).

В първия ден на Обон японците палят „посрещащ огън“ (мукаеби, 迎え火) край праговете на домовете си или окачват хартиени фенери и така напътстват духовете на своите мъртви към дома. Все пак, ако даден дух се завръща у дома, особено ако ще му е за първи път, трябва да му бъде показан верният път, за да не се загуби. В Кубо виждаме и един друг, по-рядко срещан вариант на традицията – фенерите се палят на гробищата пред съответния гроб на починалия близък и след това се отнасят, заедно със завърналия се дух, към дома.

Както и във филма се вижда, по време на Обон празненствата японците танцуват традиционни танци за приветстване на духовете – бон одори. Има най-различни видове танци, конкретно представените в Кубо са леко омешани и като период, и като регион, но пък успешно изграждат атмосферата на празника.

В последния ден на Обон се палят „изпращащи огньове“ (окуриби, 送り火), с които живите изпращат мъртвите си обратно в света на духовете. В Кубо конкретно е представен красивият ритуал Торо нагаши (灯篭流し), при който мъртвите отпътуват, насочвани от запалени хартиени фенери, плаващи по водата. За мен лично най-любимият начин на изпращане на мъртвите обаче е Гозан-Окуриби (五山送り火) – гигантски огньове във формата на стилизирани изображения и йероглифи се палят по планините, заобикалящи старата столица Киото.

Винаги съм вярвал, че най-силното изкуство е това, което създава и задържа у човек усещането за отвъдност, за нещо, което не можеш съвсем да обясниш и не можеш да напипаш, но знаеш, че както тъмната материя в космическите дебри, обхваща въображението и емоциите ти и е просто там, ефирно, огромно, но винаги на границата на вътрешното ти око. Кубо е пример за такова изкуство – нещо в комбинацията от естетиката, меланхолията и силата на приказното в лентата се оказва повече от съставните си части, подобно триъгълника на Каниша то извлича от теб самия и рисува това, което не е. Позволете му.

Оценка: 9/10