Лигата на справедливостта Ох...

Както знаем, DC от години отказват да се поучат от грешките си, допуснати в жалните опити да имитират кино успеха на Marvel. При все злокобните ревюта на Човек от стомана и Батман срещу Супермен, Зак Снайдър беше оставен да си го развява в т.нар. „кулминация“ на т.нар. си „план“ за вселената. Докато Marvel търпеливо изградиха свят на супергерои, всеки от които получи собствена отправна точка в индивидуален филм, конкурентите им явно все още смятат, че любовта на гийковете към комиксовите персонажи е достатъчна, за да направи филмовата им вселена успешна. И предвид бокс офис успехите на боклуците им (тук, естествено, изключвам Жената Чудо, който е прелестна лента и не заслужава плужечната компания, в която е принуден да съществува), в тази позиция има немалка доза истина.

Фактът обаче си остава, че на DC филмите винаги им е липсвало нещо основно и незаменимо – охарактеризация. Диана Принц (Гал Гадот) се появи в Батман срещу Супермен без предупреждение, без да знаем коя е, защо има тези сили, какви всъщност са те и т.н. Филмът за произхода ѝ дойда впоследствие. Такъв филм за Батман на Бен Афлек пък така и не видяхме. А ТРЯБВАШЕ! Защото това не е Батман на Тим Бъртън, или този на Джоуел Шумахер, нито пък на Кристофър Нолан, и ОПРЕДЕЛЕНО не е този от комиксите. Повърхностният училищен бабаит, който ни предложи Зак Снайдър, макар и идеален партньор на нацупения и перманентно гневен Супермен на Хенри Кавил, е изцяло нов образ и това, че може да сме отраснали с предишни негови инкарнации, не е заместител на произход и изграждане на тази версия. Същият проблем имат буквално петдесет процента от героите в Лигата на справедливостта, но за това след малко.

Преди да започна да храня филма, трябва да отбележа смекчаващото вината обстоятелство на оттеглянето на Снайдър от проекта. След трагичното самоубийство на дъщеря му, той напусна режисьорския стол и на негово място дойде не кой да е, а Джос Уидън. При все че въпросният не е получил режисьорски кредит, а единствено сценарен (където е едно от буквално двадесет имена), лентата видимо е повлияна от неговия стил. Проблемът е, че това не са Отмъстителите. Тези персонажи не са предвидени за елегантната смесица от човешка дълбочина, героична епика и интелигентен хумор, типична за неговия стил. Те са еднопланови карикатури, които се взимат насeриозно във всяка секунда от съществуването си. И при все че почеркът му е видим и „Уидъновите“ моменти често са чудесни сами по себе си, резултатът е мешавица от кръпки, напълно лишена от хомогенност и вътрешна логика.

Светът е потънал в безнадеждност след смъртта на Супермен (опа, спойлер). По недоизяснени причини, при все безкрайно по-ужасните моменти в човешката история, този конкретен период е толкова мрачен, че действа като сигнал за космичния злодей Степенулф (озвучен от Киъран Хайндс), който пристига на Земята с цел да я – wait for it – унищожи! Слава богу, Брус Уейн е на своя пост, а всички други свръх-хора просто стоят с билетче в ръка и чакат ред. Лигата е сформирана, Супермен се завръща (което не е спойлер, предвид че неговото име е първо в кредитите) и филмът свършва. Сериозно, може би съм бил дресиран от десетилетието многочасови комиксови филми, но двата (по часовник) часа на Лигата на справедливостта ми се сториха като половин. Поредица малки винетки, някаква недоизпипана имитация на вдигане на залозите, финална конфронтация и au revoir.

Времетраенето обаче е най-малкият проблем на филма. На първо място, персонажите с две изключения са пълен боклук. Аквамен (Кал Дро… искам да кажа Джейсън Момоа) е някакъв неприятен катил, който освен да изглежда добре гол по татуировки, има единствено ролята да катилее и да удря неща. Произходът му е напълно неясен, но не защото е мистериозен, а защото филмът не смята за нужно да ни каже повече от две изречения по въпроса. Сайборг (Рей Фишър) е една идея по-добре изграден, защото е по-непосредствено свързан със сюжета, но персонаж отново липсва. Мотивацията му е никаква и понеже не знаем нищо за живота му преди да се превърне в кибернетичен супергерой, нищо не ни свързва с него. От вече познатите образи, Гал Гадот като Жената Чудо е може би най-умилителна в искрения си опит да предложи нещо човешко и истинско при все малоумния сценарий, който ѝ е даден. Афлек е във филма колкото да му се плати, и си личи. Хенри Кавил, доколкото изобщо го има, е някаква странна смесица между социопатичния ръб от предишните два филма и някакъв по-жизнерадостен, нахилен Супермен, който вероятно има повече място в напълно различен филм.

Едничката светлина в тази безрадостна картина, е Флаш. Езра Милър (познат ни от Фантастични животни и The Perks of Being a Wallflower) съумява да изглежда мрачен, емо и сериозен в първата си сцена, но веднага след това се превръща в плямпащ смотльо, който е толкова очарователен и не на място в тая епична дружина, че мигновено ми стана любимец. Комедийният усет на Милър е страхотен и си личи, че в образа на Флаш е отишло най-голямото количество пренаписване от страна на Уидън.

Което неизбежно ме води до втората най-слаба страна на Лигата на справедливостта – сценарият. Историята просто не работи. Ритъмът е погрешен, усещането е като за последните епизоди на сериал вместо единно, цялостно произведение, разказано в два часа. Тъй като половината персонажи са ни спуснати с парашут от нищото, сме напълно лишени от емоционална връзка с тях. За Бари ни пука, защото е весел симпатяга, не защото знаем каквото и да е за семейната му драма (с която започва първата му сцена) или защото образът израства по време на филма. За Аквамен не ни пука изобщо, той е просто отвратителен. Въпреки напъните на лентата да ни убеди в противното, нито един от героите не завършва историята си на различно място (емоционално, психологическо, каквото и да е) от това, на което я започва. Това са непознати герои, лишени от дълбочина, вътрешен конфликт или дори спойка помежду си, и в резултат т. нар. „катарзис“ накрая просто не се случва, колкото и кадри на епични пози да ни предлага Лигата на справедливостта.

А най-непростимото е, че филмът не предлага достатъчно епични пози!!! Едновременно най-силната и най-слаба страна на Снайдър – епичните *моменти* за сметка на реални сцени и сюжетно развитие – тук просто липсва. Не мога да си спомня дори една сцена, която да разкъртва от епика (а колкото и да мразя повечето му предишни филми, всеки от тях има минимум пет такива). Злодеят е епицентър на апокалиптично безличие (да не говорим, че е изцяло дигитален и прилича на леден гигант от Тор) и на практика всички герои са в една или друга степен неуязвими, което прави екшъна скучен. Кинематографията е хаос от неподходящи ъгли на заснемане и слаба хореография. Има буквално една наистина удовлетворяваща битка (hint: несвързана с „лошите“) и тя също страда от всички тези проблеми, просто в по-малка степен.Специалните ефекти са скучни и което е по-неприятното – личат си. Сайборг можеше да е половин лице, плуващо на зелен екран, и нямаше да изгуби кой знае колко от убедителността си. Джаджите на Батман са безформен боклук. Светкавиците на Флаш може би щяха да кефят, ако не бяха просто зле осветен забавен каданс… Музиката на Дани Елфман е същата слаба ракия като досегашните саундтраци на DC и, също както в Rogue One, и тук имаме моменти на класически теми, които аха-аха да се появят и развият цялостно и изчезват в етера. Което повече дразни, отколкото да носи носталгия, но уви, композиторите явно ги е страх, че безличната им плява няма да бъде дооценена, ако се сложи редом до истинска музика като оригиналната Батман тема на Елфман от 80-те или марша на Супермен на Джон Уилямс.

Вкратце, Лигата на справедливостта е провал. Филмът дори не ме ядоса, ако трябва да съм честен. Всичко в него е толкова недоизведено, инертно и недоизпипано, че той е много повече забравим, отколкото разочароващ. Аз не очаквах много, но пак останах изненадан, защото вместо да получа силните и слаби страни, които очаквах, не получих нищо. Едничката ми надежда – хуморът на Уидън – стои като закърпена върху тотално неподходяща картина, където шегите падат във вакуум от драматична псевдоепика, която се взима прекалено насериозно. Единственото, което наистина искрено ми хареса, беше интерпретацията на Езра Милър на Флаш, който заслужава и се надявам да получи собствен филм, понеже е крайно време да видим куиър актьор в главна роля в супергеройска лента. Дотогава ви оставям сами да решите дали ви се гледа това недоразумение. Честно, Лигата на справедливостта е толкова посредствен, че дори е твърде кратък, за да се класира за загуба на време…