Блейд Рънър 2049

Забележка: Първата рецензия (на Вивиан) е лишена от спойлери за сюжета на филма, докато на втора (Интери) и особено трета страница (Рандъм) ще откриете повече подробности за историята. Четете на своя отговорност.

„След като го видях, светът за мен вече не бе същият.“ Това са думите, които режисьорът Гийермо дел Торо казва за Блейд Рънър в едно свое интервю. Класиката на Ридли Скот от 1982 г. така и не успява да бъде изгледана в завършения ѝ вид от създателя на Мечтаят ли роботите за електроовце?, която Хемптън Фенчър и Дейвид Пийпълс ползват за гръбнак на сценария си. Филип К. Дик умира на 53-годишна възраст, силно несъгласен с концептуалната посока, която произведението на Скот поема, и със свободите, които си позволява с героите. Изначално Дик желае да изгради образ на човек, започващ да губи хуманността си вследствие на недотам хуманното си професионално занятие. Докато Скот и екипът му улавят превъзходно това, то те добавят силен акцент върху човечността у репликантите, които при автора си създател имат за цел да персонифицират психопат в чист вид. Говори се, че въпреки творческите разногласия, на Дик му допада доста от видения заснет материал, който Скот му показва. Не на съвсем на сходно мнение са критиците през далечната 1982-ра, когато е премиерата на Блейд Рънър. Огромна част от тях мрънкат и се оплакват относно темпото, емоционалния заряд (или по-скоро липсата му), грандоманските режисьорски хрумвания.

Първата огромна разлика между Блейд Рънър и Блейд Рънър 2049, биеща веднага на очи, е съотношението възхваляващи ревюта/негативни мнения. 2049 беше изстрелян на небосклона на „Шедьоврите на годината“ само час след като Уорнър и Сони свалиха ембаргото върху мненията на филмовите критици. Доколко подобна реакция е обективно оправдана е предмет на дебат. Във всеки случай тя е лесно обяснима. Все пак бъдейки част 2, всеки зрител подхожда към заглавието с определени очаквания, плод на реакциите към част 1. А тук говорим за част 1, която е синоним на иновативност. Съответно – очакваме (и се надяваме) 2049 да достави адекватно високо ниво на смайване и очарование, съпоставимо с това, което предшественикът му ни е показал.

2049 не разочарова. Той съзнава задачата си и предлага хипнотични три часа. Малка, интимна детективска история за изчезнало дете, опакована и представена като фантастичен блокбастър, новият Блейд Рънър е по-малко нео-ноар от стария, но все така ангажиран с морално мъгляви въпроси и отговори. Под повърхността на ослепителния неон, пластмасовост, дъжд и мъгла, централният въпрос, с който зрителят бива занимаван, е: Какво значи да бъдеш човек? Кое е онова неуловимо нещо, което превръща душата в душа? Въпреки че в типичния си стил не се наема да даде конкретен отговор, 2049 се заиграва с няколко възможни отговора. Аспирацията, копнежът да бъдеш човечен. Желанието да си специален. А разбира се и емпатията. В частност –емпатията, диктувана от собствена воля. Този мотив се прокрадва едва забележимо на няколко пъти във филма и кулминира във финалното решение на главния герой Кей, изигран ненадминато от Райън Гослинг. Кей не е изпълнение, което ще донесе Оскар на Гослинг, но е роля, чудесно съчетаваща дискретен стоицизъм и недоизказана емоционалност – качества, недотам лесни за естествено показване, но нещо, с което той се справя с лекота. Приятна изненада е изпълнението на Харисън Форд, чиито съвместни сцени с Гослинг са неповторими не само в актьорско отношение, а и в чисто визуално. Отрязъкът, развиващ се в Лас Вегас, е нещо, което тотално спря дъха ми.

За визуалния аспект на 2049 може да се изпише много. Препоръката ми към всеки е да изгледа филма на максимално голям екран, за да се наслади напълно на грандиозните гледки. Тук не визирам просто, че лентата е пълна с безумно красиви кадри, дело на маестрото Роджър Дийкинс. От сцените на 2049 лъха плътност и голяма доза истинност – всичко, което виждате, изглежда и се усеща максимално реално, колкото и налудничаво да звучи. Техническият екип е така безпогрешен, че откровено футуристични кадри се възприемат като полудокументални и достоверни. Сякаш за момент надниквате в бъдещето. Разбира се, това се дължи и на хитро вмъкнати носталгични нотки под формата на картини, звуци и препратки към литературни произведения като Блед огън, Макбет, Процесът – неща, за които зрителите са свикнали да са част от заобикалящия ги свят. По този начин се постига добре премерена амалгама между реално и измислено, фантастично и ежедневно.

Режисьорът Денис Вилньов вкарва също така завоалирани препратки към превърнали се вече в класика отминали научнофантастични филми. Заглавия, които навремето са правели сходни намигания към титулярния Блейд Рънър. Специален доклад, Децата на хората, Изкуствен интелект. Своеобразно, Вилньов маркира важността им, отдавайки почит и поемайки щафетата. Предполагам доста хора биха поставили редом до филма скорошни успешни продължения като Mad Max: Fury Road и Междузвездни войни. Да – и двете заглавия показаха, че е възможно да бъде направено задоволително продължение на култов филм/поредица, но реално двата не са съпоставими с 2049. И Max, и Войните в крайна сметка разчитат на носталгия по произведението, чието продължение се явяват. И двата, въпреки техническите си постижения са филми, използващи максимално централните сюжетни, артистични и концептуални отправни точки на предшественика си. За разлика от тях 2049 е самостоятелен филм, който при все употребата на сходни стилистични похвати от оригинала е много повече от продължение. При 2049 говорим за филм, който може да застане до Блейд Рънър не само в качеството си на продължение, а по-скоро като пълноправен наследник в редица от научнофантастични продукции от висок ранг.

Развиващ се три десетилетия след предшественика си, новият Блейд Рънър е малко или много все същата история за ченге, търсещо репликанти с цел премахването им.  Моралният заряд на филма остава същият. Темата, че съществува нещо повече от това, което можем да докоснем и видим – също се запазва. Така се оказва, че 2049 носи цялата душевност и стилистичен изказ на първия филм, без да му подражава или да се явява негов дериват. Въпреки сходната стилистика, 2049 в никакъв случай не желае да бъде филм на Ридли Скот. Във всеки един кадър, във всяко режисьорско решение из доста дългата лента прозира Денис Вилньов. Още с обявяването на избора му знаех, че ще се справи с филм като Блейд Рънър. Той създава силно въздействаща атмосфера, не изпитва необходимост от показност или пищност. Знае кога да спре, как да загатне, къде да остави недоизказаност. Вилньов съумява да направи силно от жанров филм режисьорска творба, изпъстрена с множество пластове и тематично богати моменти. Или казано иначе – Блейд Рънър 2049 има аспирации да съдържа в себе си и късче висше изкуство, доколкото то може да се проявява в комерсиална индустрия като киното.

За да съм и обективна – биещ на очи недостатък се явява изпълнението на Джаред Лето. Въпреки че ролята няма дълго екранно присъствие, не спирах да си мисля колко по-добре щеше да направи с нея Дейвид Боуи, за когото е била предназначена. На Лето просто му липсва монументалното внушително екранно присъствие, от което да лъха мания за величие, за да се справи с образа, и в крайна сметка не съумява да е особено убедителен. Това може би е и моето единствено оплакване, което е достатъчно дребно, за да бъде засенчено от всички плюсове в продукцията.

За да бъда субективна – филмът ме спечели напълно. От съвсем първия си кадър, през вълшебното изпълнение на Робин Райт като лейтенанта началник на Кей, през играта на светлосенки и тоновете мъгла, с които Дийкинс засипва зрителите, през музиката на Ханс Цимър, който успява за втори път след Дюнкерк тази година да направи музика-пулс за произведението, за което е предназначена, през появата на Форд, който успява да изгради пълнокръвен образ в рамките на 6 реплики, обменени с Гослинг, до сценарното решение относно образа на Декард.  За всеки, изгледал оригинала в която и да е от версиите му, въпросът дали Декард е репликант или не, е една от очакваните теми в 2049. Мисля, че идеята да запазят в известна степен мистерията и да не разкриват експлицитно отговора, е иключително удачна. В крайна сметка, говорейки за морални стойности, обсъждайки етични въпроси, това дали Декард е андроид или не, не носи никакво значение. Не носеше нито за Блейд Рънър, нито тук. Както за филма от 1982-ра, за 2049 важното е, че да си роден човек или репликант е нещо недотам значимо. Независимо дали говорим за Декард на Форд, Бати на Рутгер Хауър или Кей на Гослинг, крайният резултат от лични избори и решения е това, което дефинира наличието на душа.

2049 е претенциозен и не го крие. Играе си с тази собствена характеристика така, както версията на Скот го правеше. Със същата сдържаност, частично високомерие и хладна пресметливост. Това е продукт на екип, наясно с високото качество на работата, която е вложена, продукт на добре съзнаван талант. Което на свой ред вероятно би отчуждило голяма част от средностатистическите зрители – факт, демонстриран от колебливия бокс-офис в стартовата седмица. Истината е обаче, че 2049 е и достатъчно харизматичен филм, който с лекота създава магия – нещо, което хората обичащи кино, няма да подминат. Дали ще го регистрират сега или ще са нужни години, както при оригинала – времето ще покаже. Ако мога да оприлича филма на друго произведение (освен първата част), то вероятно бих се върнала обратно към Дейвид Боуи и неговите албуми. Нека кажем, че в много отношения 2049 напомня на Low в неговата дискография. С всички позитивни, и негативни аспекти, които подобно сравнение носи със себе си.

Превъзходен, елегантен наследник на оригинала, новият Блейд Рънър е изумително красив, идеално дозиран, безупречно поднесен и интелигентен. Филм, който подобно на предшественика си ще даде тласък на вълна от имитации, които няма да секнат през идните няколко десетилетия. Това превръща вселената на Блейд Рънър в силно уникална: всяко произведение, занимаващо се с нея – роман, първи и втори филм, – е съвършено, но и автономно. Така също се постига рядката хармония отделните звена не само да се дообогатяват взаимно, но и да нямат нужда едно от друго, за да бъдат харесани и оценени.  Основната заслуга 2049 да бъде така въздействащ е разбира се режисурата на Денис Вилньов, който съумя да направи титан в сферата на научнофантастичното кино и шедьовър, съизмерим със заглавия от филмографията на Кубрик и Тарковски. За разлика от Дюнкерк, Блейд Рънър 2049 не е кино-преживяването на годината. То е кино-преживяването на изминалото десетилетие.