Блейд Рънър 2049

Блейд Рънър 2049 създава усещането едновременно за продължение на Блейд Рънър от 1982 г. и за съвсем различен по атмосфера филм. Разбира се, двете произведения споделят един и същи свят – не твърде далечното бъдеще; производство на андроиди („репликанти“) със сложна връзка с философското понятие за човешко; дистопично ежедневие, – но докато оригиналният Блейд Рънър беше съсредоточен върху преживяването на един ноар герой в западнал град, настоящият му наследник действа с много по-голям размах в изграждането на един огромен, пуст свят. Атмосферата на БР2049 извиква в съзнанието думите на Бъз Олдрин по адрес на лунния пейзаж – magnificent desolation.

Протагонистът на филма е полицаят Кей (Раян Гослинг), чиято работа в рамките на лос-анджелиската полиция е да ликвидира старите модели репликанти, които в предния филм се бунтуваха и отказваха да се подчиняват на хората. Очарователен е начинът, по който лентата затвърждава интуицията, че самият Кей е репликант – не с диалог или обозначение по тялото му, а с това, че в една от началните сцени изяжда невероятно количество бой от Дейв Батиста, след който успява да се изправи без особени трудности. Свръхчовешките сили и издръжливост на репликантите присъстват в много сцени, без да бъдат техен фокус, така че да изпитваш едновременно страхопочитание към тези същества и чудесно да разбираш защо за човечеството е толкова важно да ги държи в подчинение.

Това, което често попада във фокуса, е изграждането на представа за света, в който се развива действието. Кей пътува със своя летящ автомобил (далеч не единственият омаж, който БР2049 прави към ерата на предшественика си) над структури, чийто тип не е веднага различим – руини? Гето?, – докато не се изясни, че са покривите на плътно застроено пространство, разграфено от идеално прави улици. Защо летящите коли са толкова малко? Къде са всички хора? По-късно ще видим някои от тях в коридорите на жилищен блок, водещи безрадостни животи в този вечно мъглив град; ще ни бъде напомнено за колониите из слънчевата система, на които са избягали заможните; ще дочуем за екологични и ядрени катастрофи, но няма да получим разказ за това какво точно правят по цял ден хората, които живеят в тези огромни обеми от сгради. Бегло разхвърляните трохи, които наблюдаваме през прозорците на Кей и чрез неговото приготвяне на храна, изпълняват ролята си да създават впечатление за безцелност и липса на причини да излизаш от кутийката си, да общуваш, да живееш.

Съществуването на главния герой изглежда също толкова безнадеждно, но не и безрадостно, просто защото Кей има много константно ниво на емоционалност („Ти дори не се усмихваш“, казват му в един момент) и оттам – на радост. Доколко репликантите изпитват чувства е сред основните нееднозначно отговорени въпроси от книгата на Филип Дик Мечтаят ли роботите за електроовце?, както и на нейната адаптация от 1982 г. В БР2049 емоционалността на повечето репликанти не е под въпрос, но се среща рядко у самия Кей и друг ключов репликант на име Любов. Което прави редките им прояви на чувства толкова по-стряскащи.

Изпълнението на Раян Гослинг тук неминуемо напомня на мълчаливата му роля в Drive. Като Шофьорът обаче у него винаги имаше нещо застрашително, докато тук е приветлив и абсолютно овладян, поне до момента, в който хладнокръвието му зрелищно започва да се пропуква под влиянието на разкрития за миналото му. Арката на протагониста тук, едно много оригинално преобръщане на изградените очаквания, е изключително въвличаща и затрогваща, не само заради начина, по който е написана, но и благодарение на способността на Гослинг да преминава естествено от непоклатимост към емоционален разпад.

Кей, както и много други в това самотно и безцелно време и място, споделя малкия си апартамент с Джой, нещо като изкуствен интелект с формата на холограмна/добавено-реална жена, продукт на дежурната за киберпънк жанра вездесъща корпорация, „Уолъс“, производител също така и на синтетични ферми за храна, и, разбира се, репликанти. Рекламите на Джой из метрополиса обещават „Всичко, което искаш да чуеш/видиш“, което често явно е полупрозрачна жена с вид на американска домакиня от 1950-те, която да ти сервира вечеря и да те пита как е минал денят ти. Наличието ѝ в сюжета освен да внася допълнителна депресия, има функцията и да допълва философските разсъждения на филма за значението на реалното – Джой не е „истинска“ в повечето значения на думата, и когато каже на Кей колко е щастлива с него, той ще ѝ отвърне благо: „Не е нужно да казваш това.“, сякаш ситуацията представлява продажба на сексуален труд. Кей пък е репликант, тоест не истински човек, и стойността на живота и свободната воля на тези като него е сред най-настоятелно разглежданите от филма въпроси. „Всички търсим нещо истинско“, казва носителката на, в ретроспекция, огромна пропорция от важните за сюжета реплики лейтенант Джоши (Робин Райт) към подчинения си Кей, малко преди да отбележи как душите са нещо надценявано.

Споменавайки Джоши, трябва да бъде обърнато внимание на визията за бъдещето, изразена през костюмите: доловимо фантастични, но по-близки до нашето настояще, отколкото тези от 1982 г., и създаващи много издължени силуети. Подходено е консервативно към това колко би се променила модата през подобен период от време, въпреки избора да бъдат оставени препратки към вече невалидната визия на миналото за бъдещето, като произведени в СССР стоки и неонови реклами на фалиралата в нашия времеви поток PanAm. Продуктовото позициониране във филма е преднамерено тежко и набиващо се на очи, така че съвсем да си дадеш сметка как едни други представи на миналото за бъдещето съвсем са се сбъднали, и ти, зрителят, живееш в тези вече осъществени опасения.

Всичко това е подчинено на другото основно занимание на лентата, извън поставянето на екзистенциални въпроси и щриховането на ежедневието, а именно изграждането на този дистопичен почти пост-апокалиптичен свят и разкриването му чрез епични широки гледки, подчертаващи неговата бездушност, нечовешкост, неприродност, необхватност, застрашителност, безсмисленост; все с помощта на кънтящото, тътнещо озвучаване и редуването му с пълна тишина, както постъпваше Вилньов и в Първи контакт, дори и композиторите да са различни.

БР2049, също като миналогодишния Първи контакт, е образцова фантастика, с кохерентно изграден свят и философия, която независимо от медията си би била въвличаща по време на гледането или четенето си, и предизвикваща оживени дискусии относно устоите на своята – трябва да признаем, донякъде рехава – вътрешна логика впоследствие. Но наистина впечатляващото нещо тук е начинът, по който филмът използва медията, и по-специално върха на понастоящем масово разпространената технология за кино – IMAX. Действието през по-голямата част от почти трите часа се развива бавно; камерата се движи още по-бавно; монтажът оставя дълги сцени и кадри на пътуване непрекъснати, така че да имаш възможността и дори потребността да разглеждаш всички кътчета на огромния екран и да попиеш цялата пустота, която се излъчва от този свят, форматиран и през смразяващото озвучаване.

Размерът на екрана е ключов и за друг аспект на БР2049 – употребата на женски тела. Тук почти всички от тях са толкова съвършени, че са отвъд сексуалното, или толкова гигантски, че са много далеч отвъд подобието на човешкост. И все пак това концентриране върху женски тела, без еквивалентно показване на мъжките такива, не създава никакво усещане за експлоатация или опити за създаване на възбуда от страна на филма. Има само затвърждаване на този свят като напълно неестествен и комерсиален, извел докрай рекламната логика на XX век в лицето на гола холограмна жена с размерите на сграда, която се обръща лично към теб и ти казва, че изглеждаш самотен. В колективната ни кино памет задълго ще се отпечатат и напомнящите изкуството на фестивала Burning Man необятни скулптури на жени в пост-апокалиптичната пустиня, поразителни в своята разруха.

В хода си БР2049 многократно създава усещането, че ей сега ще приключи, без никаква развръзка, без да отговори на нищо, без да те остави с нещо различно от самотната си безнадеждна атмосфера. Но в крайна сметка въпреки отворения си край и крещящите податки за следващо продължение, филмът всъщност извървява пътя, по който се е отправил, докрай – в развитието на протагониста си. Първият Блейд Рънър умишлено оставя Декард далечен на публиката си, а Блейд Рънър 2049 приближава Кей максимално близко до зрителите. Това дълбоко развитие на неговия образ е последното, което очаквах в този филм на грамадното, епичното и далечното, особено предвид предшественика му. Наличието именно на този елемент в сърцевината на филма му позволява да надскочи на второ гледане лишените от логика елементи на сюжета си и да запази възхитата ми от него непокътната дори и след приключването на ненадминатото му сетивно преживяване.