Destiny: Year One

Отлагах този материал кажи-речи откак започнах да играя Destiny. Не защото нямам какво да кажа, а защото имам твърде много за казване, и подозирам, че не съм способен да го напиша без да стана непоправимо досаден. За което се извинявам предварително, но след около 750 часа в невероятния свят на тази игра, ми е трудно да съм безпристрастен. С предстоящото излизане на първия отделен голям експанжън и официалното навлизане във втората година на Destiny, моментът изглежда удачен. И като всяко начало, може би най-доброто място си остава… началото.

Welcome to the Last City, Guardian.

Светът на Destiny е великолепна амалгама от пост-човешка технология, митологична епика, пост-апокалипсис и спейс опера. В недалечното бъдеще, мистичен пътешественик пристига в слънчевата система. Никой не знае какво се крие в колосалната сфера, но тя дарява човешката раса със знание и технология, които отключват нова Златна епоха. Луната, Меркурий, Венера и Марс са колонизирани, изследователски мисии напускат границите на системата, докато на Земята човечеството най-накрая надвива болестите, глада и войната…

Няколко века по-късно древният враг на Пътешественика – сила, известна единствено като Тъмнината, – най-накрая го догонва. Последвалият катаклизъм унищожава всичко, което хората са построили, и довежда до почти пълното ни изтребление. Пътешественикът отблъсква атаката и потъва в кататоничен сън, увиснал над Последния Град – единственото място на Земята, където силите на Тъмнината все още не са способни да влязат. С последния си „дъх“, той създава Призраците – роботи, способни да идентифицират хора (живи или мъртви), които могат да използват енергията му, наричана просто „светлина“. Тези индивиди, наричани Пазители, се борят срещу четирите извънземни раси, окупирали Слънчевата система след колапса, предизвикан от Тъмнината.

Destiny не страда от липса на Главни Букви и това е мързелив, но ефективен похват за изграждане на епична атмосфера. Герои и противници, които са толкова мащабни, че имената им са маловажни в сравнение с Ролите им. Естествено, това няма да се понрави на всеки, но за мен сработи идеално от първия момент. В качеството си на Пазител, можеш да избереш между три раси, които са напълно козметични, и три класа, които са драматично различни един от друг и стават още по-различни с развитието на двата си подкласа. В типичен ММОРПГ стил, уменията ти (включително гранатите) са неограничени и не използват ресурс, но имат cooldown. Всеки подклас има super-умение, което е офанзивно или дефанзивно, но почти винаги от огромно стратегическо значение, независимо дали в PvЕ, или PvP. Defender-версията на Титана например може да призовава силово поле около себе си, което от своя страна носи различни бонуси на всички съотборници. Уорлокът, Sunsinger, има умението Radiance, което ускорява неколкократно зареждането на другите умения, но по-важно – може да бъде използвано пост-мортем, като буквално те връща обратно от мъртвите. Това разбира се е само върхът на айсберга, защото Destiny е сериозно заглавие, което при все малкия брой класове и умения, е подчинено на съвършен баланс между всичките си елементи. Нито един от трите класа не е по-добър от другите два, макар и всеки да има своите силни и слаби страни. Уорлокът блести в PvE, Ловецът е тотална нинджа в PvP, Титанът е идеален съпорт във всеки отбор, и т.н. Но тъй като става дума за хибрид между RPG и FPS (все пак това са хората, които вече десет години ни давят в Halo), рефлексите играят немалка роля независимо от класа, с който играеш.

Играта ни запознава с четири извънземни раси, които са се нанесли нагло в Слънчевата система след колапса. The Fallen обитават територии на Земята, Луната и Венера. Тези космически пирати някога са били раса на горди войни, но Тъмнината ги е превърнала в мършояди, които крадат технологиите на Златната епоха и са постоянен трън в петата на оцелелите жители на Земята. За сметка на това, The Hive сякаш са създадени от тъмнина. Орди от демонични изчадия, направлявани от божества, обитаващи алтернативни реалности, които са издълбали огромни храмове и катакомби под повърхността на Луната и сега бавно насочват вниманието си към планетата под тях. The Cabal е милитаристична раса, окупирала Марс с неясна цел. И последни, но не и по важност – The Vex. Легион от пост-исторически машини убийци, управлявани от свръхразум и способни да се пренасят мигновено във всяка точка от времето и пространството. Те са превърнали Меркурий в суперкомпютър за броени дни по времето на колапса, и единствената причина да не са асимилирали останалата част от слънчевата система в мрежата си, е че Пътешественика е запечатал тази част от времепространствения континуум и те не са в състояние да пробият бариерата.

The Vex са и основният враг в първата част на Destiny сагата. Кампанията на оригиналната игра е фокусирана върху тях, както и първият рейд. И именно там геният на Bungie се проявява за първи път. Докато останалата част от PvE компонента на Destiny е повече или по-малко индивидуален, то рейдовете са по необходимост групово преживяване. И за разлика от кампанията, страйковете (мисии, завършващи с особено гаден бос) и останалите формати, които позволяват до трима играчи, тук екипът ти се състои от шестима, всеки от които е необходим за победа. The Vault of Glass представлява извънсюжетна поредица от сложни пъзели и вълни от противници, чиято кулминация е създание, способно да запрати половината екип в далечното минало или бъдеще. На този етап този рейд е по-скоро сантиментално изживяване, отколкото практично, защото оръжията и бронята, които можеш да спечелиш в него, са твърде слаби за настоящото ниво на играта, но при все това той остава може би най-комплексното и интересно постижение на Bungie в Destiny към днешна дата.

Вероятно ви е направило впечатление, че говорих доста за света и расите в играта, но не и за сюжета. Е, проблемът е, че такъв почти няма. И не защото Destiny не се дави в история, а защото въпросната е разпръсната ИЗВЪН самата игра. Ако искате да изпитате особена форма на корпоративен дискомфорт, изгледайте всички трейлъри на Destiny от първото й обявяване до излизането й, и ще видите колко брутално Activision са окастрили очевидно комплексния сюжет, който Bungie са искали да вкарат в нея. Дори и във финалния й вид, историята (и светът) е видимо повлияна от множество качествени фантасти, включително Хану Раяниеми и Иън Банкс. За съжаление обаче, за да разкриете голяма част от нея, ще се наложи да намерите множеството скрити Призраци, които отключват т.нар. „grimoire cards“ – карти с информация за дадена раса, враг, оръжие, събитие и т.н., които можете да четете на сайта на Bungie и които носят дълбочина, за която самата игра дори не намеква.

Но ако трябва да сме честни, от самото си зараждане, Destiny е процес, а не фиксирано преживяване, и това важи както за историята, така и за всеки останал елемент в нея. Играта излезе с немалко дефекти (макар и все така огромен кеф-фактор), но през изминалите единадесет месеца, поредица от пачове и ъпдейти я превърнаха в нещо много по-динамично и качествено от първоначалната й форма. Bungie следят внимателно неизброимите мрънкания на феновете и се стремят да подобряват продукта си с всеки нов пач. Дали успяват или не, е въпрос на множество спорове, като в момента основното оплакване на феновете е, че вместо да „балансират“ оръжията в the Crucible (PvP платформата на Destiny, където можеш да избиваш други играчи в множество различни формати), всеки следващ ъпдейт ги осакатява, и към момента никое не е особено забавно за игра.

Като споменах ъпдейти, към момента има два официални DLC експанжъна. Първият – The Dark Below – излезе три месеца след оригиналната игра и отвежда Пазителите дълбоко в лунната крепост на The Hive, където те се опитват да събудят един от своите принцове. Крота, син на Орикс, е демон, който по времето на колапса е завзел собственоръчно Луната, и ако се събуди, Земята няма добри изгледи за оцеляване. Три нови мисии, два нови страйка (ако играеш на Playstation 3/4, защото Bungie и Sony имат ексклузивен договор за допълнително съдържание), Crucible карти, множество оръжия и броня, и най-важното – нов рейд, носещ издайническото заглавие „Crota’s End“. Също като the Vault of Glass, този рейд се базира на пъзели и вълни от противници, но за съжаление Bungie си позволиха да пуснат в обращение доста бъгав продукт. Практически всяка фаза от рейда можеше да се преодолее с експлоатирането на определен бъг, и дори сега, след поредица пачове, Крота е доста лесен за преодоляване.

Вторият експанжън – House of Wolves – разви малко позната част от Destiny митоса. По времето на колапса, множество кораби са напуснали Земята в опит да избегнат катаклизма. Но това само е отложило края, защото флотата е унищожена отвъд границите на Марс и сега това механично гробище е наричано the Reef и е дом на нов вид – the Awoken. Хора, които живеят на ръба на Тъмнината, които се раждат и умират с песента на бездната около тях.

…или вкратце – космически елфи.

Кралицата на Събудените призовава всички Пазители да се притекат на помощ на кралството й, защото Домът на Вълците – Fallen клан, приютен от нея след войната, която почти е изтребила извънземните нашественици – се е обърнал срещу й и е отвърнал на гостоприемството с предателство. Сега Вълците са плячка и кралицата предлага богатствата на своя народ за награда. House of Wolves не предложи нов рейд, но вместо това добави втори social hub (място, където можеш да срещнеш други Пазители, да посетиш търговци, да поемеш нови мисии и т.н.), пет великолепни мисии, множество екипировка и нов формат на игра – The Prison of Elders. Макар и далеч не толкова забавен, колкото рейдовете, Затворът сблъсква играчите с вълни от противници от всички раси, като всяка вълна има собствен modifier: гранатите ти се зареждат бързо, или щитът ти не се зарежда, или нанасяш повече поражения, ако си във въздуха, или определен вид damage е по-силен. За финал, след победата над боса получаваш достъп до трезора на Кралицата, където можеш да получиш големи награди, ако разполагаш с нужния за отварянето им ключ. В добавка, експанжънът донесе нов PvP формат, наречен The Trials of Osiris, където два отбора от трима играчи се сблъскват на фиксирана карта всеки уикенд и целта е елиминация. Изключително интензивен формат, в който опитът и уменията са от огромно значение, както и нивата на играчите.

Което ме води до PvP елемента. Destiny предлага идеалното извинение играчите да се млатят до припадък. Пазителите са неунищожими, защото техният Призрак е в състояние да ги възкреси, използвайки Светлината, която им дава сила. Съответно, те могат да тренират уменията си един срещу друг без страх от нараняване. The Crucible се отключва почти в самото начало на играта и предлага множество карти и редица формати, някои от които са отворени само в определени моменти. Стилът на игра е драматично различен в сравнение с PvE, не само защото различни умения работят по различен начин, но и защото с няколко изключения, нивото ти е без значение. Дори да си максимално ниво, с всички ъпгрейди на оръжията и бронята си, пак можеш да бъдеш очарователно изнасилен от някой Lvl 6 Kinderguardian, който току що е почнал да играе, но за сметка на това има огромен опит в Call of Duty и знае как да се прицелва с геймпад.

Всичко, което споменах до момента, са много общи щрихи, върху всеки от които мога да заора в допълнителна статия, вероятно по-голяма от тази. Но истината е, че Destiny е игра, която трябва да бъде играна, и то дълго, преди човек да може да си изгради реално мнение за нея. Като всяко ММО, тя доведе до доста различни мнения, и като всяко ММО, е невъзможно човек да си изгради сериозна позиция, преди да е потопил няколко десетки часа в нея. При все стартовите си дефекти, заглавието на Bungie има огромни качества и още по-огромен потенциал, и година по-късно, с приближаването на новия експанжън – The Taken King – бъдещето изглежда обещаващо.