The Poet and The Muse

Киното е поетически инструмент, доколкото поезията загатва усещане за свобода, за подриване на реалността, за достигане до прага пред чудния свят на подсъзнателното, за неконформизъм в ограниченото общество, в което живеем.
Луис Бунюел

Дейвид Линч създава безгранична, жива и дишаща вселена, пиршество за сетивата, обитавана от множество главни и второстепенни герои, чиято пълнокръвност им позволява сами да теглят в собствена посока на развитие, така както един истински автор би им позволил да сторят. Една митология на съвременния американски живот, подобно произведенията на Фокнър и Стайнбек, на Бредбъри, Филип Рот и Джон Дос Пасос, и същевременно коренно различаваща се от тях, защото не е типичната подробна и изчерпателна извадка на обществото, а една тясна визия на отломък от това население (чудато, мрачно, ужасяващо, абсурдно, състрадателно и добро), чиято сила е метафорична, символична и митическа, защото това е Америка на Дейвид Линч.

Your favorite haircut is coming back in style.

Глупаво е да се говори как Линч не е съумял адекватно да завърши историята си, как изцяло се била изплъзнала от ръцете му и от немощ запълвал „дупките“ с дълги, протяжни и безсмислени кадри и сцени, видеоклипове и редица никому ненужни персонажи, които наподобявали визитни картички и упражнение по носталгия, само и само да оправдае ненужно дългия „сериал“; сюжетът му можел да се вмести в много по-малко количество епизоди и Линч да го направи по-адекватен, но не бил пожелал, заради алчност и безсилие. Няма по-обидно нещо за един творец от това да се твърди, че е потъпкал и, едва ли не, не разбирал света, който толкова грижливо и прецизно е създал, с цялата любов на съществуването си.

Кайл Маклоклан казва за Линч, че е от най-прецизните хора, с които е работил; на комуто са нужни само няколко преснимания на дадена сцена (заради различните ъгли), за да премине към друга, защото винаги има ясна визия как да изглежда всичко. Показателно за това, че е знаел как ще завърши The Return, е фактът, че финалната сцена е една от първите заснети.

За тези, които имат нужда от „всички“ отговори, Линч ни показва раждането на космическото зло, дава му лице, име и причина за създаване. Показва и сътворението на доброто. Получаваме и приказен завършек на главния сюжет, в който Доброто надделява над Злото по един хем сладникав, хем безцеремонен начин, с deus ex machina похват, включващ един от най Туинпийксовите персонажи (похват, който в контекста изглежда адски правдоподобен и на място), събиране с „дамата на сърцето“ и всеобща радост. И въпреки че знам как звучи, в самата хармония на този сюжет този финал е изящен и страшно уверен в себе си.

Имаме край, който като тон и цялостно усещане най-много се доближава до пулса и естетиката на Lost Highway. Имаме усещане и за нещо близко до An Occurrence at Owl Creek Bridge* от Амброуз Биърс и до филма Jacob’s Leader. Имаме и завършек на сюжета на Одри, колкото и несъвпадащ с очакванията да изглежда. Красивото на тази вселена е, че няма грешна интерпретация.

Ще използвам фиаското около цялата одисея на търсенето на Били като метафора, за да онагледя „нереалните“ очаквания на зрителите: Били беше на най-очевидното място, където можеше да бъде, но където никой не го потърси. А той, по папагалски повтарящ, издаващ маймунски звуци и дълбаещ раната в бузата си, визуално олицетворява (колкото абсурдно и парадоксално да звучи, тъй като е метафора) вкопчването в буквализма.

Ще продължават да се случват добри и лоши неща, поуки, от които не винаги ще се научават, а многото дълбаене, вместо осланяне на чувствата и интуицията, може да те прати надълбоко във водовъртежа на огромна заешка дупка.

Twin Peaks: The Return е и отдаване на почит и подкрепа към Майкъл Онткийн (шериф Хари Труман) и последно сбогом с Уорън Фрост (д-р Уил Хейуърд), Джак Нанс (Пийт Мартел), Дон С. Дейвис (майор Гарланд Бригс), Франк Силва (БОБ), Марв Росанд (Toad), Дейвид Боуи (Филип Джефрис), Мигел Ферер (специален агент Албър Розенфийлд) и Катрин Колсън (Маргарет Лантерман, Жената с Дънера).

Вижда се и се усеща колко скъп е светът на Туин Пийкс за Линч, дори и само ако погледнем екранното време, което е отредил на персонажа си, Гордън Коул; с него Линч оставя своята тулпа във вселената, която никога не иска да напусне.

Всяко дете има нужда от детска площадка, на която да играе, и Линч е преди всичко дете, което ни допусна до своята.

∞ ∞ ∞

Once we cross, it could all be different

“Well, now. I’m not gonna talk about Judy. In fact, we are not gonna talk about Judy at all!”. И сякаш зад тези думи, произнесени от Филип Джефрис, се чува гласът на Линч, който ехти Silencio. Но тъй като отдавна преминах границата, от която няма връщане назад, ще кажа няколко заключителни думи за финала на Twin Peaks: The Return, и не за да избистря в главата си някакъв отговор на въпроса „Какво се случи?“ (защото вече имам такъв за себе си), а по-скоро за да се опитам да оставя част от болката му (която не ме напуска от края на The Return) върху белия лист и да получа поне частичен покой. Чувство на болка от един от най-депресиращите и тъжни финали, които съм изпитвал. Вътрешно чувство на болка, което се бе вкопчило в мен, дълго преди финала.

Ако това е един измислен свят, защо е толкова мрачен и болезнен? Какво е предизвикало сътворението му?

Огромна болка, която те е пратила в дъното на подсъзнанието ти.

Одри Хорн винаги е била отражението на Лора Палмър в огледалото. Отражение на това, което е искала да види и да бъде. И тази част от нея намира обратния път към реалността, която за измислен герой, част от подсъзнанието, се оказва бяла празнина. Празнина на още болка или на покой.

Истинският Одеса, Тексас, е градът на най-големия заек (jackrabbit) на света, висок точно 8 фута. Също така е и място известно с предумишлено убийство, за което Мак Херинг твърдял, че извършил, защото убитата, Бети Уилямс, го умолявала да го направи.

Фикционалният Одеса, Тексас, е домът на Кери Пейдж, в който Купър заварва убит мъж и символи от вселената на Туин Пийкс. Кери Пейдж (Carrie Page) – буквално „носеща“ и представляваща четвъртата откъсната и ненамерена страница от дневника на Лора Палмър, и, може би, най-първата, съдържащата травмата, източник на всичко последващо.

Свят, най-близък до нашия, но различен. Свят, едновременно даващ начало на бълнуванията и край на „пътуването“ на Купър, което се превръща в реверсивно начало, рефлектиращо назад; пътуване, зациклило в постоянна цикличност, защото такава е функцията му, съдбата му, нуждата му.

The Return започва с приглушен, ехтящ писък и завърша с такъв, но по-силен, по-зловещ и по-космически от всякога. И тук, първоначалните думи на Гиганта, който вече е представен като Пожарникаря, се трансформират от „запомни“ в „спомни си“; и краят на думите му, “You are far away”, потвърждават тази вечна цикличност.

Къщата на семейство Палмър е обитавана от друга жена, която е истинската съдържателка на дома в реалния свят, Мери Ребер, но е представена с измисленото име Алиса Тремонд, която казва, че предишните собственици на дома били Чалфонт, но не и Палмър. Тремонд и Чалфонт са имената, които използват старицата и внука ѝ от втори сезон и Fire Walks with Me, а „Алиса“ за пореден път препраща всичко към заешката дупка и връща Лора там, откъдето е започнала, в цикличността на времето; цикличност, в която сама се е пратила и която не иска да напусне.

Във втори сезон ставаме свидетели на брутално отнет живот на дете – Мади Фъргюсън. Във Fire Walk with Me насилствено е отнет живота на друго дете – Лора Палмър. В The Return виждаме как е отнет животът на още едно дете, по изключително отвратителен начин. Виждаме и „лудостта“ на съпругата на шериф Франк Труман, получена вследствие от загуба на дете.

Ако това е ужасяващ кошмар (космическо зло), от който Лора не иска да се измъкне и сама се връща в него, чрез тулпите, които е създала, тогава не мога да се сетя за по-тежко нещо от това майка да изгуби дете. Да го изгуби заради бездействието си. И въпреки че подсъзнателно светът е създаден като форма на облекчение, подсъзнателната болка и вина от травмата се връщат и ще се връщат, и рефлектират мощно в този свят, приемайки форма на все по-зловещи свръхестествени създания.

Жената, изпратила себе си в този свят, е едновременно детето си, което не е могла да опази, както и „злото, извършено от бездействие“. Тя е Лора Палмър. Тя е Одри Хорн. Тя е Сара Палмър. Тя е Туин Пийкс.

“We’re like the dreamer who dreams and lives inside the dream… but who is the dreamer?”

Laura is the one.

Ако нещо трябва да остане в паметта, необходимо е то да се жигоса в нея: само онова, което не спира да причинява болка, остава в паметта ни.

Фридрих Ницше

1 2 3 4 5 6 7