Listen to the sounds

След четвърт век пауза това са първите думи, които чуваме в сериала. Линч винаги е описвал филмите си като 50 процента визия и 50 процента звук, като понякога звукът дори превъзхожда визията. Той твърди, че всеки път, когато чува звуци, вижда картини, и тогава започват идеите. В такъв случай изобщо не е учудващо, че един от второстепенните-главни герои е сляпата жена Найдо, която „вижда“ света около себе си посредством допир, и „контактува“ с него чрез звуци (понякога наподобяващи птица, понякога маймуна). Светът е звук, а светът на Дейвид Линч е изграден от звук повече от всичко друго. В една сцена дори самият Гордън Кол „свирука“ с уста „Engel“ на Rammstein на фона на ядрен взрив. Освен че всички кадри, които виждаме в Twin Peaks: The Return, са сякаш излезли от изложбена зала, те са и пропити със символизъм, подобно горната сцена.

В The Return Линч ни залива с лавина от неприятни, стържещи, глухи, бръмчащи и жужащи звуци, които объркват, разстройват и плашат. Същото усещане изпитваме и когато използва до болка позната песен или мелодия, преобразена по начин, който не позволява да се изпита комфорт. Това го има в Blue Velvet, с изпълнението на „Candy Colored Clown” на Рой Орбисън (Орбисън остава крайно обезпокоен от начина, по който е използвана песента) – сцена и декор на разтърсващи, абсурдни и доведени до болезнена сцени на насилие, в чийто контекст самата песен се изражда. На подобно нещо ставаме свидетели и в Lost Highway, където изпълнението на Мерилин Менсън “I Put a Spell on You” е фон на садо-мазо, едва ли не снъф, порно сцена. Това разтърсване на възприятията мощно резонира в Туин Пийкс, където драстично забавеното темпо на „Лунната Соната“, преплетено с маймунски звуци, е използвано за първия ни сблъсък с БОБ. Същият похват виждаме и при “American Woman” на Muddy Magnolias. Песента е използвана два пъти за подсилване на контраст между две сцени: едната – за въвеждане на персонаж, другата – за приключване на арка на друг. Две сцени на хлад и безизходица. Популярната, в зората на рокендрола, песен “My Prayer“ на The Platters звучи по време на сцена с крайно насилие и същевременно по време на обезпокоителна секс сцена, където нагледно се вижда и усеща как една и съща мелодия може емоционално да повлияе по различни начини.

Всичко познато, всичко, което мислим, че знаем, е обърнато, завъртяно, разфасовано и поднесено по начин, който трайно да се загнезди в съзнанието ни. И, въпреки всичко това, а може би и като контраст, получаваме подобно сърцераздирателно изпълнение като “Heartbreaking” на Бадаламенти.

Въпреки че музикалната тема в интрото на Twin Peaks: The Return e същата като в старите серии, има една важна и съществена разлика в нея: глухият бучащ звук преди познатата мелодия; което се явява симбиоза между сезони 1 и 2, и Fire Walk with Me.

Сезони 1 и 2 са начало на „приказката“ и като такива директно започват с вълшебната музика на Бадаламенти. Във Fire Walk with Me е нужен около половин час емоционален гърч, докато не ни се „дава“ познатата мелодия, която да предложи успокоение на душата и обратен път към приказността.

Where we’re from the birds sing a pretty song, and there’s always music in the air.

The Roadhouse (The Bang Bang Bar) в Туин Пийкс е един микрокосмос, отразяващ цялата Туин Пийкс вселена в себе си. Това не е точно барът, който познаваме от старите серии, на чиято сцена магнетичните и летаргични изпълнения на Julee Cruise се рееха в потопената в червено задушна атмосфера. Това не е точно и барът във Fire Walk with Me, който бе сцена на всичко нисше у човека. Старите частици, от които бе съграден The Roadhouse, ги има и в The Return, но както всичко друго досега – леко променени. И контрастът, и разликата се виждат още при първото изпълнение на сцената му – наелектризираща синева с деликатно, атмосферично и напълно хипнотично изпълнение.

Първоначално изпълненията на сцената на The Roadhouse изглеждат като средство за разделяне на частитe на Twin Peaks: The Return и аха да се отпуснем, уж схванали модела, по който ще се развиват нещата, Линч отново коренно обръща възприятията ни и ни показва, че нещата и светът не са точно такива, за какъвто ги мислим.

Изведнъж се превръщаме в публика на частен концерт, който е толкова опияняващ и хипнотичен, че неосъзнато се потапяме в историята му. А музиката и лириката на песните правят точно това – разказват история; историята на Туин Пийкс. Всяка една песен шепне, говори, крещи, бунтува се, разказва за света, отвъд пределите на The Roadhouse. Свят, който, посредством малките, незабележителни и често неразбираеми разговори, на които ставаме свидетели, удобно и необезпокоявано се е настанил в сепаретата на бара, но когато му обърнем внимание и се научим да се заслушваме, на пръв поглед несвързаните и безсмислени разговори изведнъж се превръщат в нещо крайно обезпокоително.

Микрокосмосът на The Roadhouse е симбиоза между света на Туин Пийкс, света на градчето, нашия свят, собствения свят на бара и нещо друго, непонятно и различно. На сцената му се появят реални изпълнители и групи, фикционални, от света на Туин Пийкс, и отново реални, които обаче са представени леко различно (Nine Inch Nails са представени като “The” Nine Inch Nails; Еди Ведър е представен с рожденото си име), както и такива, сформирани само за конкретното изпълнение, като например Trouble, в която е и синът на Дейвид Линч. Пускат се любими изпълнители като ZZ Top; свири се песен, позната от саундтрака на старите серии, но на сцената на The Roadhouse е представена като реално съществуваща в света на Туин Пийкс. Johnny Jewel, който е отговорен за голяма част от музиката на The Return и музикалната тема на Купър/Дъги „Windswept”, се появява на няколко пъти на сцената с различни изпълнители. Фикция, реалност, съновидения, бленувания и визуални фантазии за разбъркани, разкъсани и обединени; витаещи в света на бара, обгърнати от разноцветната палитра на музикалните изпълнения, по толкова категоричен начин, че никой не би поставил под съмнение истинността им.

След като този свят е завъртял главите и възприятията ни за пореден път, историята на The Roadhouse завършва с “The World Spins” на Julee Cruise (песен, изпята на същата сцена във втори сезон), недвусмислено затвърждавайки цикличността на Туин Пийкс.

Ако трябва да избера една песен, от всичките чудесни изпълнения, която ясно да опише The Return, то това би била “Out of Sand” на Еди Ведър. Привидно твърде буквалният текст и меланхоличен тон съдържат в себе си абсолютно всичко, което е Туин Пийкс.

1 2 3 4 5 6 7