Is it the story of the little girl who lived down the lane?

Когато човек е страдал много в живота,
всяка допълнителна болка е същевременно непоносима и нищожна.
Ян Мартел, „Животът на Пи“

Дугласките ели са красиви и достолепни дървета, обгърнали в прегръдка северозападното американско градче, докато над тях се разстила плътна мъгла. Ако се заслушаш, ще чуеш тишината им, ще чуеш шепота на игличките им, и навлизайки все по-навътре в гората, се приближаваш, и приближаваш, и приближавах, и ето, вече си тук.

„Когато ме видиш отново, няма да бъда аз“, казва Ръката (Man From Another Place) на Купър в края на втори сезон, и сякаш това важи не само за него, а и за целия сериал и позната вселена. Сам предрекъл бъдещето си още в международния пилотен епизод, Туин Пийкс се завръща след почти 25 години. Обаче, на място, където бъдеще и минало се преплитат по необясним начин, този период от време е нищо или всичко.

Туин Пийкс не е същото място, от което ни изтръгнаха преди толкова години. Ние сме се променили и, колкото и да не ни се иска, летаргичната приказност от миналото също. И въпреки че ескейпизмът в това магнетично градче е все така незабравим, изминалите години би трябвало да са ни накарали да гледаме по друг начин на миналото – сякаш го наблюдаваме с обърнат наобратно бинокъл. През лупата му картината привидно е същата, но разстоянието се е променило. Сериалът безкомпромисно показва това още с името си, единствено непроменено в интрото. Освен че е прибавено едно „The Return“ към него, имаме също и недвусмисленото „a limited series event“ – а не трети сезон. Дали заради вечната нужда на хората да пречупват през логическа призма видяното и да търсят еднозначен отговор, или заради прагматичната нужда от обяснение на неразбираемите неща, това бе прието като „завръщането“, което ще обясни всичко, което ги е мъчило и тормозило през всичките тези години, и ще даде спокойствие на съзнанието им. Това е така и същевременно не е така. Отговорите, ако човек държи да се вкопчи в тях, са там, но не са тези, които може би подсъзнанието ни е искало и очаквало. Няма грешни отговори, няма неправилно зададени въпроси, защото нищо във вселената на Туин Пийкс не е еднозначно; което важи и за нашия свят, към който Туин Пийкс принадлежи, както и обратното.

Интрото е същото и същевременно е коренно различно. Виждаме познати неща, но сякаш ги виждаме за първи път; перспективата е променена. Обаче, ако затворим очи и се заслушаме в музиката, всичко е така, както го помним.

Въпреки че е поместен в телевизионния формат, в който бе създаден, според Дейвид Линч Twin Peaks: The Return е осемнадесетчасов филм. И когато разполагаш с всичките му части, разбираш колко е прав. Ако трябва тук, в началото, да се даде прагматичен отговор на въпроса какво представлява The Return, то може би трябва да го потърсим в интрото му. На фона на обезпокоително бучене и гъста мъгла изплува и бавно се приближава лицето на Лора Палмър, за да бъде заменено от кадър от птичи поглед над гората дугласки ели, под акомпанимента на успокояващата мелодия на Бадаламенти, след което реката се хвърля надолу във водопад и разбиващата се сякаш в огледална повърхност вода прелива в – и същевременно пряко констрастира със – енигматичното издигане на червените завеси, а те на свой ред се разтварят във въртящия се в кръг под на Червената стая, чиито черно-бели начупени черти сякаш се сливат и след това отново се разделят.

В рамките на тези почти осемнадесет часа Фрост и Линч обогатяват митологията в Туин Пийкс до такава степен, че резултатът е един от най-плътните и невероятни светове в съвременното кино, било то на голям или на малък екран. За Линч работата в телевизията не се различава от работата по игрален филм. Всичко е филм; филм, поместен в рамките на телевизионен формат, но без тропите на телевизията, която ни подава триактова серия всяка седмица. С този филм Линч ни предлага части, които като парчета мозайка свързват предходната със следващата и оформят цялостна картина. И усещането да гледаш този филм на парчета всяка седмица, които веднъж съединени в едно произведение, добиват цялост, е различно. Не по-добро или по-лошо, а просто различно. Когато приемаш залък по залък нещо толкова отдавна чакано, неминуемо липсва търпение и не разбираш защо действието все повече и повече забавя ритъма си и бяга встрани, за да те занимава с неща, които изглеждат крайно „дразнещи“ и „ирелевантни“ спрямо голямата картина. Истината е, че не филмът забавя ритъма си, а сърцето ти увеличава своя. Ако гледаш всичко наведнъж, ще осъзнаеш, че действието се развива светкавично бързо. Стъпил в началото на хлъзгава повърхност, бясно летиш към финала. И въпреки темпото, а може би заради него, обръщаш внимание на всички по-малки неща, които преди това си пренебрегвал, но вече не ти изглеждат ненужни, а неразделна част от света и митологията; част, с която не би се разделил.

Фрост и Линч създават пълнокръвен сценарий със страхотни персонажи и прецизно написан диалог, който работи в множество аспекти и всяка дума от който е поставена с хирургическа точност. Защото Туин Пийкс никога не е бил сериал само за едно нещо, но сега се е превърнал в произведение за всички неща; преплетени, завъртяни и усукани по умел начин, който буди възхищение и чувство на нещо, преживяно отвъд разбиранията и възприятията ни.

Туин Пийкс е приказка. Туин Пийкс е връзката между автор и произведение. Туин Пийкс е енциклопедия по символизъм и митология. Туин Пийкс е музикален концерт. Туин Пийкс е Одисея. Туин Пийкс е травма. Туин Пийкс е любов. Туин Пийкс е метафизичен поглед към света. Туин Пийкс е последно сбогом. Туин Пийкс е сън. Туин Пийкс е мечта. Туин Пийкс е живот. Туин Пийкс е смърт. Туин Пийкс е нещо отвъд.

Туин Пийкс е произведение на изкуството и като такова, то провокира, задава въпроси, гъделичка и драска по сетивата и възприятията ни. Произведение, което изисква всичко от аудиторията си и се отблагодарява за всичко.

Туин Пийкс е лебедовата песен на Дейвид Линч и Марк Фрост.

Приближаваш, и се приближаваш, и приближаваш. И вече си тук.

Всички пътища водят дотук. Всичко, което е създавал като автор, художник, режисьор и музикант, и всичко, от което е черпил вдъхновение, резонира в последното произведение на Дейвид Линч.

На първо място, Линч е художник, творящ в сферата на седмото изкуство, което му позволява, чрез неговите тропи, да изложи и съшие идеите, които са неизменна част от битието на всеки творец. Всеки кадър от Туин Пийкс е майсторски създадена композиция, пиршество за сетивата. Филмите, които е правил досега Линч, се сблъскват и получават отзвук във вселената на Туин Пийкс. Всичките му вдъхновения като творец също са вклинени в тези вселена. Страховете, психическите травми, насилието, абсурдността, авангардността, любовта, сюрреализмът, безпокойството, неразбирането и отхвърлянето на света в неговите рамки, шумът и трептенето на електричеството, сънищата, мечтите, двойствеността на човешката психика и характер… Всичко резонира обратно в сърцевината на Туин Пийкс. Сърцевина, от която Линч поема не само по „пътя, застлан с жълтите павета“, а едновременно тръгва и по онзи, постлан с червените павета, и същевременно по всички други възможни, започващи от този център и отдалечаващи се от него, спираловидно, за да се върне обратно към това начало. Към началото, към края, към средата и всичко отвъд времето; към единството и равенството на кръга. Към вселената, раждането, прераждането и живота; към слънцето, луната, земята, плодородието, силата на жената и женствеността. Към огъня, героите, божествата, хармонията и вечната любов. Към физическата и духовна сила на човека. Към безкрайността.

Повече от всичко друго, Twin Peaks: The Return е завръщането на Линч, защото „няма по-хубаво място от дома“.

Ако трябва да сравня The Return по мащабност с друго произведение, то това би бил Одисей на Джойс, с разликата, че и тук множеството бележки под линия съществуват, но не са предоставени наготово. Ако трябва да го сравня с нечий подвиг по събирането на множеството изграждащи Вселената компоненти, бих го сравнил с този на Ходоровски, по неговия неосъществен Дюн (чисто парадоксално и абсурдно е, че точно Линч прави Дюн – филм, който отрича, и вини себе си за всичките грешки, допуснати в него). Ако The Return беше симфония, то най-близко би била до „Пролетно тайнство“ на Стравински – започва измамно и прелъстително лесно, преминава през потресаващ дисонанс, чудовищна звукова мигрена, епилептичен ритъм, асиметричност, акустично триене, предизвикващо халюцинации; огромен и постоянен прилив на допамин, който да слее кошмара от дисонансите в сладникава красота. Ако The Return е картина, то тя не цели илюзия или абстракция, а постигане на реалност, оголена до скелет. Тя наподобява „празните платна“ на Сезан, където всяка недовършеност и неяснота е обработена с невероятна прецизност, за да може всичко привидно липсващо да бъде уловено и довършено от мозъка на зрителя.

Казаното дотук беше нужно, за да опиша част от усещанията си от сблъсъка с Туин Пийкс, както и за да успея да разгледам поне някои от частиците му – подробното описание на всички би било плод на огромен по мащаб труд, който произведението със сигурност заслужава, но за целите на това ревю би било ненужно и затормозяващо.

Само тези, които дръзнат да стигнат твърде далеч, могат да видят колко далеч може да се стигне.

 Т. С. Елиът

1 2 3 4 5 6 7