Привет, любители на ужасите! Каква по-подходяща медия за порядъчно смразяване на костите от филмовата? Знаем, че нямате търпение да разберете кои са любимите страшни филми на екипа (и да се съгласите бурно в коментар под статията с нас), затова без повече предисловия ви оставяме в страховитата компания на тези 12 култови заглавия!

Silent Hill

Roland

За поредицата Silent Hill са се писали дисертации и тази седмица ще чуете това име повече от веднъж, включително от мен. Но докато за игрите е казано какво ли не, филмите обикновено биват пренебрегвани. И ако за втория – straight to Netflix боклук с Джон Сняг, който се чуди какъв го крепи там – това е най-здравословното решение, то първата филмова адаптация на игрите за мъгливия град до ден днешен е може би най-любимият ми хорър филм.

Silent Hill следва частично сюжета на първата игра от поредицата – Роуз Да Силва решава да заведе дъщеря си Шерън в изоставения град Сайлънт Хил, необитаван от 30 години след масивния подземен пожар в мината под града. Детето сънува постоянни кошмари, по някакъв начин свързани с града, и Роуз се надява, че като отиде там, ще намери решение на проблема. Още с пристигането им в покрайнините тя губи контрол над колата и катастрофира. Когато се събужда, светът е потопен в мъгла и от небето вали пепел. А Шерън е изчезнала…

Както казах, филмът следва донякъде историята на оригиналния Silent Hill, но само на ниво рамка. Множество елементи като естеството на Шерън и странната ѝ близначка Алеса, са напълно променени, както и култът на Сайлънт Хил и неговата псевдо-кабалистична религия, в чийто център „Бог“ е кръвожадна богиня-майка, които напълно отсъстват. В много отношения митосът е опростен и колкото и това да е крачка назад, води до много по-изчистен и директен сюжет, което според мен е само в полза на лентата. Междувременно, атмосферата, визията и саундтракът – оригиналната музика от първите три игри, в нов аранжимент – ни дават един от най-уникалните и запомнящи се хоръри въобще.

Другите

Dr. Horrible

Смятам, че Другите е изключително подходящ хорър филм за тези зрители, които мразят кървища, черва и прочее визуални гнусотии. Деликатният шедьовър на испанския режисьор Алехандро Аменабар (Морето в мен, Агора) използва много по-фини подходи, за да породи усещането за истински ужас и безизходица.

Действието се развива непосредствено след Втората световна война в самотно имение на Нормандските острови. В него живее Грейс Стюарт – млада майка на две малки деца, страдащи от силна алергия към слънцето, заради която Грейс държи дебелите пердета във всички стаи винаги спуснати. Скоро след пристигането на група нови слуги Грейс започва да чува из къщата странни звуци, които я карат да подозира, че в имението са се появили други.

Така представен, филмът не звучи особено оригинално. Но изключителната сила на Другите се крие не точно в историята, а в начина, по който е разказана. Аменабар по майсторски начин успява да потопи зрителите в атмосфера на самота, мрак и безнадежност, струяща от проскърцващата стара къща. Чувството да гледаш Другите е повече от поглъщащо – филмът не просто вдъхва страх, той кара костите да изстиват, навява усещането за един първичен ужас, за най-древния страх от мрака и другостта, за страха, че светът, в който живеем, не е наш, а чужд. Освен това Другите печели много от невероятната игра на Никол Кидман – една от най-талантливите актриси на нашето съвремие, – която чудесно убеждава, че е нормален човек в смущаваща ситуация, вместо да представи стандартното лишено от дълбочина хорър клише.

Важно е да се отбележи, че Другите получава множество признания и награди – нещо, което се случва сравнително рядко с хорър филмите. Лентата е носител на осем награди „Гоя“ – най-престижната испанска филмова награда, включително за най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър оригинален сценарий. Другите печели награда „Сатурн“ за най-добър хорър филм, Алехандро Аменабар получава номинация за БАФТА за най-добър оригинален сценарий, а Никол Кидман е номинирана за „Златен глобус“ за ролята си на Грейс Стюарт.

Бебето на Розмари

Vivian

Бебето на Розмари е една от категоричните класики в хорър жанра. Той е ужасяващ по един дълбоко тих, стаен, но и маркирано реалистичен начин, поради което е и доста въздействащ и запомнящ се. Донякъде баналната история за щастлива млада двойка, която очаква първото си дете, взима рязък обрат в ръцете на Роман Полански. Докато в днешно време приемаме за даденост така наречения поджанр „психологически хорър“, в който се разчита значително повече на атмосфера, то като изключим Хичкок, никой преди Полански не съумява да използва по толкова умел начин ефективността на сетинг, осветление (както и липсата му), тишина, недоизказаност. Усещането за надвиснала опасност, грозяща младата Миа Фароу, присъства непрекъснато, въпреки че това, което виждате на екран, е привидно безобидно и злободневно. Работещ еднакво добре и като метафора за трудностите, с които една бременност сблъсква жената, и като класически хорър за сатанистки култ, Бебето на Розмари е един от най-добрите представители на жанра и родоначалник на серия недотам сполучливи имитации.

 

Нещото

Хараламби Марков

Нещото (“John Carpenter’s The Thing”) трябва да присъства в плейлиста на всеки фен на филмите на ужасите и да се върти на всеки Хелоуин. Този шедьовър на ужаса е създание на великия Джон Карпентър; мъжът, дал облик на американското жанрово кино през 80-те с “They Live,” “Escape from New York,” “Halloween,” “Big Trouble in Little China”, и е бруталия от най-висша класа. Зрителите ще могат да се насладят на върховната мъжественост на Кърт Ръсел, който се подвизава с огнехвъргачка на големия екран, развявайки най-гъстата коса и брада, които някога съм виждал.

Силата на Нещото е в това, че работи на няколко нива – като филм на ужасите и екшън. Историята е проста – извънземно инфектира членовете на изследователска експедиция в изолираната Антарктика и ги мутира в обезобразени чудовища, чието съществуване има една цел: да асимилира. Изследователите трябва да използват всички ограничени ресурси в една негостоприемна среда, за да оцелеят. Перфектна рецепта за параноя и насилие, които ескалират с всяка следваща сцена и ново чудовище. Нещото има невероятния късмет да е заснет в ера, дефинирина от практически ефекти, протези и филмов грим. Роб Ботин е отговорен за създаването и съживяването на гротескните образи на извънземното на екрана и дори 30 години по-късно, работата му изглежда безупречна, напредничава и изпълнена с живот. Това трудно може да бъде казано за много други филми от тази ера или след нея. Тук е и разковничето на дълголетието на тази класика – актьорският състав си взаимодейства с една физически осезаема и измерима заплаха, което дава достоверност на техните реакции. Дълбочината на играта трудно може да се произведе ако чудовищата са 3D-рендирани.

It Follows

Roland

Хорърът като филмов жанр винаги е бил сложна орбита от взаимодействащи си стереотипи. Финалното момиче, убиецът в къщата, сексуалната вина – тези и много други елементи от десетилетия са били използвани от творци, както сериозно, във филми като Halloween или Nightmare on Elm Street, така и в мета контекст, в ленти като Scream и Cabin in the Woods. Ужасът е може би жанрът, най-тясно обвързан с очакванията на зрителя, и резултатът от тази игра на котка и мишка предопределя дали филмът ще се получи добър, или не.

Сексуалната вина е сред най-силните стереотипи на жанра. От десетилетия насам „невинността“ е аналогична с оцеляването. Убиецът често ще се появи за първи път, за да заколи двойка по време на секс, а Финалното момиче често е девственица. И тук стигаме до It Follows. Лентата на Дейвид Робърт Мичъл ни потапя в анахронистичната атмосфера на предградие на Детройт, където младо момиче отива на среща, която завършва със секс… само за да открие, че новият ѝ приятел я е заразил с нещо свръхестествено.

Където и да се намираш, то ходи към теб. Движи се бавно, но никога не спира. Може да изглежда като човек, когото познаваш, или като някой напълно непознат, но не е човек. Само хората, които са го имали, могат да го виждат. Ако те настигне, ще те убие и ще тръгне директно към онзи, който ти го е дал. Единственият начин да се отървеш от него, е да го предадеш на някой друг. Но ако те не знаят, че са преследвани, то скоро ще се върне към теб.

Действието на It Follows се развива вероятно в наши дни (съдейки по технологията), но в много отношения е пропито с осемдесетарска атмосфера – от мебелировка, през облекло, та до тумбестите старомодни телевизори, на които героите гледат единствено черно-бели класики. Музиката също е наситена с духа на осемдесетарски хорър, а кинематографията е изчистена и традиционна, но с внезапни кътове в моменти на напрежение, което прави динамиката на гледане непредвидима. Във всеки момент, в който героите са навън и около тях има други хора, окото ти само започва да следи тълпата, в опит да открие фигурата, която се движи бавно, но целеустремено, право към теб.

It Follows е един от онези модерни филми на ужасите, които боравят не с неизвестното, а със свръхестествените правила на нещо разкрито, но непознаваемо. Зрителите обичат да теоретизират по него, да градят сценарии, в които човек, преследван от нещото, би могъл да прекара целия си живот, без да го срещне, и т.н. И именно тази смесица от спекулативност, наситена атмосферичност и интелигентно боравене с хорър елементите превръща лентата в един от шедьоврите на модерния ужас.

Kill List

Claymore

Kill List на Бен Уийтли е може би най-измамно обикновеният филм на ужасите, който някога съм гледал. Започва с битов скандал и разменени обиди между съпруг и съпруга в сиво, скучно лондонско предградие и продължава с напрегната вечеря със семейни приятели, която прераства в крясъци и счупени чинии след това. След вербалното насилие идва ред и на физическото, но не в типичен хорър стил – главният герой и приятелят му се оказват наемни убийци и биват наети да убият всички в списъка от заглавието на филма. Установената атмосфера на фалшива идилия и буржоазна досада се пренася и в тази част на филма, като за усещането на реализъм допринася видимо импровизираният от актьорите на моменти диалог. Към средата на филма и второто име на списъка, атмосферата започва да контрастира рязко с нов злокобен подсюжет и дивашкото насилие, с което протагонистът изпълнява задачите си, а последните двадесет минути на филма абсолютно променят тона и атмосферата в чистокръвен ужас. Никога не съм мислел, че е възможно да ме изплашат хора с маски, но филмът успява да натегне напрежението до краен предел, преди да го освободи, и резултатът е внушителен. Финалът е сред най-ударните, които съм гледал в последно време, а лично на мен ми се догади – не от кървища или нещо подобно, а именно от ужаса на психологично ниво. Горещо препоръчвам.

Влак до Бусан

Хараламби Марков

Хелоуин е винаги свързан с живите мъртви, но от кошмарите на Ромеро досега се е проляла много кръв и са изядени много мозъци, време е за ново допълнение към зомби канона. Влак до Бусан пристига от Южна Корея и всява ужас на всяка гара по пътя си. Една от причините да ми хареса този филм е отдадеността на статистите, които изпълняват ролите на зомбитата. Гримът е минимален в сравнение с американската визия и вкус, но за сметка на това всяко нервно потрепване и хищнически тик са смразяващи. Светкавични и маниакални, това са зомбитата на 21-ви век – твърде забързани в смъртта както и в живота, може би страдащи от ADHD, може би имащи нужда от лавандулов чай и валериан.

Феновете на кървища ще са задоволени с много жертви, разкъсани по всякакви начини, което е една от най-важните предпоставки на един успешен зомби филм. Режисьорът Йеон Санг-хо създава усещане за клаустрофобия, заключвайки главните герои в тесни вагони и тоалетни, докато влакът се движи главоломно напред към Бусан. Въпреки ограниченията на пространството, той много добре успява да заснеме екшън сцените, проследяващи пътя на оцелелите към своите близки от единия край на влака към другия. Но всичко това постига желания ефект, защото има герои, за които ти пука. Когато става дума за филм на ужасите, трудно може да се говори за задълбочено изграждане на персонажи, особено когато ти трябват множко, които да убиеш, но филмът успява с много кратки и тихи моменти да придаде измерение на една солидна част от тях.

The Witch

Roland

За съвременния източноевропеец е трудно наистина да оцени колко зловещ може да бъде религиозният фанатизъм в западния свят. Филми и новини ни показват побъркани американски християни, които вярват във всякакви безумия и извършват какви ли не зверства в името на изкривената си концепция за религиозните догми, но истината е, че това не съумява истински да предаде степента, до която ирационалната религиозност е в състояние да се пропие във всеки аспект от ежедневието на привидно модерни и развити държави.

The Witch обаче съумява да борави с тази тъкан по толкова ужасяващ начин, че човек няма друг избор, освен истински да почувства фанатизма, сякаш е негов собствен. Действието се развива през 17-и век, в зората на колонизирането на Америка. В Нова Англия една колония прогонва семейството на горд и честолюбив пуритан, който решава да построи къща в покрайнините на необятна гора и да се грижи сам за семейството си. Скоро обаче поредица от нещастия се стоварва върху им и с нарастващата заплаха от горската вещица параноята между родители и деца заплашва да ги погуби.

The Witch е не просто хорър, но и исторически арт филм. Изключителната визия и гротескната модерна музика са смесени с диалози на староанглийски, извадени директно от текстове от тази епоха. И макар и вещицата и нейните деяния – извадени директно от ужасяващите страхове на Сейлъм – да са напълно реални, истинският ужас идва от пуританския светоглед. Живот, в който всяко деяние и мисъл са обвързани с вина и грехопадение, където всеки ден е посветен на молба за прошка, преплетена със знанието, че не я заслужаваш. Където всичко е символ и всеки символ е реално зло, което само чака, за да те отведе далеч от правия път.

Тази злокобна параноична религия е извадена от страниците на Библията и превърната в реална свръхестествена история, където греховете са истински, вещиците са реалност и символите наистина са знак за вечно проклятие в Ада. И ако наситеността на ранен християнски митологизъм и автентична историческа атмосфера са ви по силите, The Witch е вероятно най-комплексният и елегантен хорър, който някога ще гледате.

Екзорсистът

Vivian

Когато чуя хорър филм, веднага се сещам за Екзорсистът. За мен не съществува по-дефинитивен образец на съвкупността от това, което намирам за ефективно и стойностно в жанра. По някакъв полумагически начин всичко в Екзорсистът е в правилните пропорции и дози. Сюжетните обрати, музиката, актьорските превъплъщения, нагнетеният ужас. Съвършена хармония. Въпреки стряскащите (поне за времето си) и отблъскващи кадри на свръхестествени демонични проявления, въпреки перфектното смущаващо изпълнение на Линда Блеър, безспорният кино-феномен дължи ефективността си до голяма степен на факта, че изконно не представлява хорър филм. Когато съблечете Екзорсистът от целия грим, визуални ефекти, подскачащи легла и въртящи се глави, оставате с много човешката тема за изгубената вяра. А подобна тема комуникира извънредно лесно с всеки един от нас. Ненапразно режисьорът Уилям Фридкин заснема продукцията като нормална драма  – решение, което впоследствие помага на филма да остане неподвластен на времето и все така премерено стряскащ.

 

The Cabin in the Woods

Хараламби Марков

The Cabin in the Woods не е точно филм на ужасите, но не е точно и комедия. Главната сила на лентата на Джос Уидън (с режисьор Дрю Горард) произтича от непрестанните препратки към жанрови привички и класически образи. Самото име на филма е препратка към специфичен поджанр (красиви и млади хора отиват на ваканция в изолирана кабина в гората – лоши неща се случват). Мета е оперативната дума. Това е и сюжетът на самия филм, но интересният обрат идва от това, че ужасът, връхлетял нашите петима главни герои, е планиран до най-дребния детайл от секретна подземна база. Звучи абсурдно и до голяма степен това е главното изживяване от началото до края.

Целта е не толкова да се уплашат зрителите, макар че са вкарани усилия в създаването на чудовищата, а да се деконструира самият жанр. Ритуалът, в който героите биват пренесени в жертва, изисква пет архетипа – атлет, девица, шут, уличница и учен. Това инцидентно са и най-честите стереотипи във филмите на ужасите. Понеже това е Джос Уидън, диалогът набъбва с шеги, остроумия и сарказъм, сами по себе си препращащи към добрите стари дни на Бъфи, убийцата на вампири. Това прави филма гледаем и за хората със слаби нерви, чийто най-добър приятел е одеялото, над което плахо да надничат. Хелоуин трябва да може да се сподели с всеки!

Не гледай сега

Vivian

Не гледай сега е често споменаван класически хорър филм. Нескончаемо дискутираната секс сцена между Доналд Съдърланд и Джули Кристи, която дори и да не съдържа нищо смущаващо или радикално, представлява огромен интерес поради слуховете, че е автентичен полов акт. Трябва да се отбележи, че въпросната сцена е вероятно едно от най-малко интересните неща във филма и за съжаление натрапва не кой знае колко вълнуващо впечатление у хора, негледали продукцията. Елегантният хорър на Никълъс Рьог впечатлява с визуалния си стил, със структурата си, както и с много финото смесване на рационално с паранормално. Филмът разчита на атмосфера по начин, сходен с този от Бебето на Розмари, но за разлика от него е доста по-лишен от фантастен елемент. Безспорно постижение на Рьог за хорър жанра е превръщането на град – в случая зимна Венеция с лабиринта от полупразни улици, сиво небе и сякаш изоставени кафенета – в един от злокобните герои в наратива.

 

Raw

Claymore

Raw е един от най-спорните филми за включване в такъв списък и въпреки това, който и сайт за филми да отворите, ще намерите horror като един от таговете, използвани в описанието му. Всичко започва с глупав колежански ритуал във ветеринарния университет, в който постъпва главната героиня Жюстин и където бива принудена да наруши вегетарианството си, като изяде суров заешки бъбрек. След като се обрива, бавно започва да проявява неосъзнат и необичаен апетит за плът – в сексуален и хранителен смисъл. Филмът има репутация като шокиращ, но не очаквайте Cannibal Holocaust. Реално лентата е на първо място драма за съзряването и търсенето на идентичност в силно конкурентна и враждебна социална среда, което тук се проявява като неутолим животински глад. Най-големите постижения на филма се изразяват в нюансираната и реалистична сестринска връзка между Жюстин и по-голямата ѝ сестра, която учи в същия университет. Именно тази близост, с всичките ѝ дребни споделени моменти и караници, придава тласък и реализъм на кървавите и шокиращи сцени. Ужасът често е свързан със силно психологическо и физиологично отвращение, както и с шока от внезапния обрат, а тук тези елементи изобилстват в доволни количества, като накрая хорърът придобива отличително готически почерк. Определено една от най-странните и интересни жанрови смесици, които съм гледал наскоро. С интерес ще следя за следващия филм на Джулия Дюкорно.