We live inside a dream

“Jackrabbit’s Palace”

Един от най-важните сюрреалистични филми, Андалуското куче, е изграден от сънищата на Бунюел и Дали. Желанието им е било да създадат поредица от образи, провокиращи импресия, подобно на сънищата. Всичко рационално е премахнато.

Интересът към сънищата е и една от причините Бунюел да се обърне към сюрреализма – заради възхвалата на ирационалното над рационалното, сънищата над реалността, провокативността над общоприетия стандарт, хумора над сериозността. За него спомените (най-вероятно и заради избирателността на паметта и начина, по който запомня конкретни неща) са съвкупност от реалност и фикция. Точно „сместа“ от двете ги прави съществени и жизненоважни. Любовта, която изпитва към сънищата, дори когато са кошмари, и бленуванията (daydreaming), които никога не е опитвал да тълкува или да си обясни, са двигателна сила; сила, която има за цел да провокира изригване на нещо тайно и ценно, ужасно и чисто, скрито точно в нашата реалност.

Една вечер, докато Линч и Катрин Колсън работят заедно по Eraserhead, Линч получава видение за персонаж, който все още не е създал, когато тя си слага очила. През 1989г. той вече е бил готов тя да изиграе „жената с дънера“. Когато излъчват наново двата сезона по телевизия “Bravo”, Линч написва и режисира представяния за всеки епизод, чиито встъпителни думи са на The Log Lady; за тях Колсън твърди, че описват душата на Туин Пийкс.

Едно произведение по такъв начин може да ни потопи в света си, така че изобщо да забравим, че той е измислица. Това важи още повече за сюрреализма. Линч очарователно смесва реалност, фикция и съновидения, потапя те в създадения свят и едновременно обърква и изпитва възприятията ти за него: Дейвид Линч, който играе персонажа Гордън Коул, сънува сън с Моника Белучи и сън в съня за себе си от времето на Fire Walk with Me; Дейвид Линч се казва един от изпълнителите от американската вокална група The Platters, a Гордън Коул е персонаж от филма Sunset Boulevard; всяка част на The Return започва с шапката на “Rancho Rosa Production”, а това е и името на предградието, в което Дъги осъществява своите забежки и чиято абревиатура съвпада с тази на прословутото “Double R” кафене в Туин Пийкс; самото име „Дъги“ сякаш е препратка към дугласките ели (Dougie – Douglas fir). Пълно е с примери с подобен символизъм на имената в Туин Пийкс, чийто град е същевременно измислен и част от Америка.

Пред “Jackrabbit’s Palace” Боби разказва на Анди, шериф Труман и Хоук как това е било мястото, на което като малък с баща му майор Бригс са си измисляли и разказвали истории. Самото наименование на мястото в гората подсъзнателно препраща към Алиса и заешката дупка, произведение, известно със своята размита граница между реалност и сънища.

С напредването на частите усещаме как следим неправолинейна история, чийто свят сякаш е зациклил. В някои моменти, в които ставаме свидетели на смърт от огнестрелно оръжие, Линч ни показва „пукнатини“ в самия свят, в който сме се унесли. Дори в една от най-ключовите и напрегнати финални сцени имаме почти анимационна случка, сякаш извадена от детските за Елмър Фъд и Бъгс Бъни.

За пореден път представите ни са раздрусани и не сме абсолютно сигурни какво точно наблюдаваме. Самата дума “dream” е многозначна: мечтаене, сън, фантазия, съновидение, халюцинация, бленуване, фантазиране. Линч съумява да ни накара да изпитаме всичките ѝ значения и може би, от всички, само Джери Хорн и Филип Джефрис са наясно какво се случва. Докато при единия нещата първосигнално могат да бъдат обяснени с въздействието на халюциногени („лесно“ обяснение, нужно може би за запазване на нашия разсъдък), то при Джефрис нещата са отвъд този свят, или поне този на Туин Пийкс. Наистина, ако има някой, който съзнателно знае какво се случва, то това би бил Джефрис, чиято реинкарнация може да бъде всякаква и във всякаква форма, и да е правдоподобна, само защото персонажът е изигран от вездесъщия Дейвид Боуи, който винаги е бил и е нещо отвъд нашия свят и представи.

“The Hatter”

Hey, hey, golden roses around a rajah’s mouth
Hey, hey, all the dead children buried standing
A flying Dutchman, smoking gun and spice wind.

Tin Machine – “Amlapura”

От всички сюжетни линии тази на Одри Хорн е привидно най-минималистичната и откъсната от света, поради липсата на каквито и да е допирни точки с тези на останалите герои (с едно изключение). Началото ѝ напомня разказа на Кафка – „Пред Закона“.

1 2 3 4 5 6 7