Въпросът на всички въпроси или какво цели политиката

Какво е политиката и каква е нейната цел? Най-общо казано, политическият въпрос е питането как ние, хората, да живеем заедно. Какви изисквания възникват от съвместното съществуване, какви ползи и опасности за нашето битие като биологични индивидуални същества създава обществото и каква стратегия използваме, за да максимизираме ползите и да минимизираме опасностите. Част от тези въпроси са предмет на други хуманитарни науки, особено социологията и психологията, но решението на последния въпрос, а именно каква е тази система на постройка на обществото, която работи най-добре за нас, е най-пълно в полето на политическата наука.

И тъй като този въпрос е интимно свързан с понятието за власт, политическата наука често е дефинирана като наука за разпределение на властта в обществото. Човешката история предлага различни подходи към решаването на уравнението на това разпределение. Политическото разбира се съществува навсякъде, където има повече от един човек, и за по-голямата част от нашето минало, то е имплицитно. Редица мислители и изследователи на социалната история са давали различни тълкувания на разбирането за политика в първобитните общества, в първите градове, в големите империи и номадски държави от предисторическия период, но най-общо казано цялата тази епоха е маркирана от усложняването на обществените отношения. От базовото положение на „всеки за себе си, всички равни“, минавайки през осъзнаването на „заедно можем това и онова“ и на „за да сме заедно, нека да видим как ще решим конфликтите“, до изграждането на социална йерархия, свързана с разпределението на труд, роли и власт.

Когато политиката за пръв път в историята става експлицитен дискурс, а именно в Древна Гърция, която ни дава и самия термин, то разбира се първата работа на осъзнатите политически мислители, е да обобщят тези развития в миналото, и да въобразят бъдещето, което ще работи по-добре. Още оттук започва най-основното търсене на политиката, а именно това за идеалното общество. Разбира се, „идеалното“ е категория, която в самата си дефиниция съдържа невъзможност, по същия начин, по който утопията – жанрът, призован да обрисува идеалното – е дефиниран чрез несъществуването си. Това е така по две важни и съдържателно различни причини. Първата от тях е отсъствието на абсолютен морал в човешката култура, а втората – непреодолимата сложност на битието.

Отсъствието на абсолютен морал, казано на по-прост език, е осъзнаването, че е много трудно всяка една общност да се съгласи на някакво смислено множество от ценности. Въпреки че човешките общества и дори държави претендират да правят нещо подобно най-малкото чрез писаните си конституции, и най-бегло навлизане в детайл показва, че тази претенция е опасна заблуда. Със сигурност сте се сблъсквали с този факт, спорейки с близък човек, призовавайки цялата си логика на помощ и чудейки се защо очевидните твърдения, които правите, не биват споделяни с пълно съгласие. Каква тежест и какъв знак, положителен или отрицателен, поставяме на неща като свобода, солидарност, прогрес, здраве, труд, просветление, и т.н. се определя в голяма степен от нашите преживявания като деца и тийнейджъри, и следователно остава в полето на несъвсем осъзнатото. При спор за редността на някакво действие, а следователно и в крайна сметка за начина, по който да живеем заедно, тази изначална ценностна неосъзнатост се затрупва още повече от слабото логическо мислене на хората и резултатът е каша.

Но дори когато се напрегнем, внимаваме в разговора, добронамерени сме и прогледнем през булото на логическите грешки и емоциите, то пак стигаме до извода, че няма ясен критерий, по който да кажем дали например свободата е по-важна от солидарността – един от най-основните въпроси на политическия спектър между лявото и дясното в наши дни. Разбира се, повечето хора биха искали и двете, но когато те си противоречат, става много трудно да се каже по еднозначен начин на кое колко приоритет трябва да се даде в обществената рамка. А от ценностите зависят на практика всички политически решения, в частност крайно ключовите въпроси за всяко общество: какво е щастие и какво е справедливост. Ще се спрем на тях малко по-късно.

Втората драма в политическия дискурс произтича от фракталната сложност на живота и съществуването, не само в социален, но и във физически смисъл. Дори да се съгласяхме върху някаква аксиоматика от ценности (както например почти сме се съгласили за първостепенното значение на човешкия живот като такава ценност), дори да успеехме да изнамерим обществен строй, който най-плътно запазва тези ценности, то със сигурност биха възникнали ситуации в нашия живот, които няма да могат да бъдат решени задоволително и ще продължат да поставят етични, а съответно и политически въпроси. И не само, че животът предлага „ъглови случаи“, ако заемем програмисткия жаргон, а и обстоятелствата във физическия свят се променят с нас или без нас, правейки всяко статично решение остаряващо с времето.

И така, идеалното общество е непостижимо. Това обаче не означава, че не трябва да се стремим да се доближим към него. Точно този стремеж дефинира така наречения „политически човек“, който за разлика от „икономическия човек“ не се опитва да максимизира личния си интерес в рамките на системата, а се опитва да пренапише системата, така че тя да се доближи до нещо по-добро. При това смело можем да кажем, че политическото търсене не търси да се занимае задължително с конкретни политики и конкретни действия. Това са въпроси, които могат да бъдат решени от математика, икономика и подобни науки. Не, политическата наука търси да изведе мета-решенията, да разпише рамките на системата, в която най-ефективно конкретните политики и конкретни действия могат да се обмислят и случват, давайки отговор на конфликтите и нуждите на обществото.

Да се върнем сега на въпроса как фантастиката представя тези проблеми. Жанрът, както знаем, прави първи стъпки в късния XIX в. и претърпява по-голям разцвет в началото на ХХ в. Това са времена, в които политическият разговор е съсредоточен много силно върху търсене на отговори за експлоатацията на голяма част от човечеството от големия капитал, резултат от повсеместната индустриализация на Великите сили. Социалистическата идея е много силна и дори философите и писателите, които не я споделят изцяло, осъзнават необходимостта от пренаписване на социалната структура, която е станала очевидно несправедлива, което изтегля голяма част от разговора наляво. Пример за това е Хърбърт Уелс, известен най-вече със своята антикапиталистическа дистопия Машината на времето, която използва една класическа научнофантастична тропа за да предупреди до какво икономическата парадигма на неговото време може и ще доведе логически – човечеството е еволюирало до два отделни вида. Ефирните елои, бившите елити, живеят хедонистичен и безсмислен живот на повърхността на Земята, поддържан от огромни подземни машини. Противните, грозни бледи морлоци, управляващи тези машини са изтикани извън слънчевата светлина, но нощем нападат и се хранят с елоите. Това гротескно алегорично представяне на подтиснатите озлобени пролетарски маси и загубилите всякаква връзка с реалността аристократи и капиталисти е един от най-живите образи, завещан ни от класиката. Освен него Хърбърт Уелс прави опит и за утопия в полу-публицистичния си роман A Modern Utopia, в който частна собственост няма, а вярата в човешкото благородство е въплътена в т.нар. Самураи, каста от жертвоготовна аристокрация, която управлява мъдро обществото и споделените му ресурси. Този своего рода наивен Троцкизъм като цяло дефинира политическите виждания на Уелс.

Въпреки че не е фантастичен текст, заслужаване споменава и трактатът Political Ideals на големия философ от онова време Бъртранд Ръсел, известен най-вече със заслугите си в областта на логиката, теорията на множествата и философията на математиката. Споменавам Ръсел защото това е един от най-важните учени в може би най-взискателните откъм внимателна аргументация точни науки, и е изключително интересно как неговият рационален подход към проблеми на човешкото общество се сблъсква със сложността на задачата и намира израз в откровено левичарство, което изглежда крайно наивно от гледна точка на опита с тоталитарните режими на 20 век и от висотата на съвременните икономически изводи. Въпреки това, Ръсел прави изключително важни изводи, които реално са в основата и на фантастичния поглед след него. Един от тях е дефиницията на консуматорското общество: „като в делириум, ние произвеждаме каквото и да е, на каквото и да е цена, и влагаме в това цялата енергия на света“, както и тази на базовия икономически конфликт: „вместо да творим, всички ние сме ангажирани с икономическата борба, от най-богатия до най-бедния, или да задържим това, което не ни се полага, или да придобием това, което ни се полага“. Светът, казва Ръсел, безразсъдно изразходва ресурсите и несправедливо разпределя благата. Тези точни наблюдения, характерни за математическия поглед на философа обаче, са неспособни за решение от него. Където той предлага решения, те граничат с абсурдно разчитане на държавата и обществения механизъм да се грижи за всекиго във всяко отношение и дори той го признава на места. Не по-малко великият Лудвиг Витгенщайн, негов ученик, философ с невероятно проницателен поглед в природата на познанието, езика, логиката, веднъж лаконично изразява мнение, че буквално го е срам от политическите трактати на Ръсел и предпочита те никога да не бяха писани.

Ако такива огромни умове като Ръсел и Витгенщайн не могат да имат единна позиция дори за подход към търсенето на прословутото идеално общество, то на каква сходимост в политическия разговор можем да се надяваме изобщо? Има ли смисъл да търсим утопията, ако е толкова неочевидно как изглежда тя и дори научният подход не може да я обрисува дори грубо? Един забележителен опит на фантастичния жанр да обрисува опасностите, до които води илюзията, че утопията е лесно постижима и че променливите на сложния свят са лесно пренебрежими, е романът Грънчарското колело на рая от Урсула Ле Гуин. В него главния герой Джордж Орр, намигане към Оруел и неговите всепомитащи дистопии, има странната способност да променя света чрез сънищата си. Джордж е неохотен демиург; уплашен и депресиран от силата, която има, той прекарва живота си, пиейки хапчета, които му помагат да не сънува. Той обаче попада под влиянието на доктор Уилям Хабер, който под предтекст, че го лекува, опитва да „оправи“ света с помощта на неговите сънища. Така при опит да се изкорени расизмът, всички в света стават сиви на цвят, а при опит да се реши проблемът с пренаселената Земя, избухва огромна епидемия и изтрива половината човечество от лицето ѝ. Докато Хабер бавно осъзнава сложността на задачата, Орр изпада във все по-голяма депресия и – донякъде като поклон на Ле Гуин към стряскащите визии на Филип Дик – започва да губи всякаква представа кое е реалността, а камо ли кое е работещо общество и утопия. „Да спреш да се опитваш да проумееш неразбираемото, е висше постижение“, твърди цитатът от Чуан Цзъ, вдъхновил написването на романа.

В една от алтернативните вселени, изсънувани наяве от Орр, Грънчарското колело на рая зачеква и едно популярно фантастично решение на проблема със свръхсложната дефиниция на всяка утопия – решението отвън. Извънземни завладяват Земята и заплашват да я унищожат, но пореден сън ги променя в мирни бенефактори на човечеството. Тази идея – че ние не можем да измислим идеалното общество, но можем да го получим наготово, или поне инструкции за него – виждаме често из жанра. Извънземните даряват ценности и осмисляне на земляните в поетичната Краят на детството от Артър Кларк, в идеята за ъплифта в поредицата на Дейвид Брин, дори и в Story of Your Life на Тед Чанг.

Един вариант на тази идея е и утопията, управлявана от изкуствени интелекти, както в Културата на Бенкс, за която вече писахме в политическите ни дни. Изкуствените интелекти имат сложна и противоречива роля в научната фантастика, но много често заемат активна политическа позиция, дори да не управляват обществото, например в Хиперион. Допускането тук е, че може би абсолютен морал няма, но ако дефинираме някакъв, за който се съгласим че работи, то ИИ могат да се справят с втория голям проблем за сложността на битието, по начин, който ние можем да разбираме единствено като метафизичен заради ограничеността на съзнанието си.

Последната идея, която бих искал да спомена в тази част, е тази за бедствието или за колонизацията като начин за реализация на утопии. Нийл Стивънсън, известен основно като автор на технологично визионерските киберпънк романи Диамантената епоха и Снежен крах, както и на безподобния Бароков цикъл, разказващ за основните на днешната политико-икономическа система, говори на тази тема в конференцията „Can We Imagine Our Way to a Better Future?„, която на практика описва темата на настоящата статия и е вдъхновена от сборника Hieroglyph: Stories and Visions for a Better Future, проект на Аризонския Университет и уебсайта Slate.com. Неговият последен роман, Seveneves, прави опит да опише как обществото използва предстоящия апокалипсис, в лицето на сблъсък с парчета от Луната, за да построи наново целия си политически строй и – може би – да потърси отново утопията.

Тази мисъл се базира на осъзнаването, че нашето общество е един огромен батак и единственият начин да бъде реконструирано по смислен начин, така че да инерцията на обикновения човек и интересите на облагодетелстваните да не попречат на това, е да се започне изцяло отначало, без историческия багаж на миналото. „Нищо по-малко от нова планета няма да е достатъчно за истинска утопия“ – казва и Хърбърт Уелс във вече цитраната A Modern Utopia, а в Освободеният, за който сме писали много, и пак ще си говорим на следващата страница, анархистката революция се осъществява на нова луна, далеч от оковите на световния ред.

Космическата колонизация, където всяка малка общност може да построи своя собствен политически ред, е силна идея, и една от най-вероятните за нашето собствено бъдеще – виждаме я и в Хиперион, и в Стар трек, и в Хейнския цикъл, и на практика почти навсякъде, където сме се разселили по други светове. Транспонирана в мащаба на самата Земя, тази идея намира израз в идеята за т.нар. Polystates (по Зак Уайнерсмит, авторът на Saturday Morning Breakfast Cereal) – виртуални негеографски общности, в които хората се „абонират“ за някакво общество, политически строй, набор ценности и закони и се съобразяват с него, дори съседите им да са от друго, т.е. нещо като огромни философско-политически клубове по интереси. Тази идея има определена простота и красота, но практическата ѝ реализация, поне докато обитаваме този свят физически, изглежда доста спорна. В условията на масов живот във виртуалната реалност обаче – друга честа тропа, свързана с трансхуманизма и бъдещето на биологичния ни вид като постепенно кибернетично разтопяващ се в ноосферата – нещата изглеждат по-възможни.

Да се върнем обаче тук и сега за момент и да видим какви са фантастичните трактовки на политическите позиции, оформящи нашето общество днес.

1 2 3 4