Автор: Нийл Стивънсън

Издателство: William Morrow

seveneves1Нийл Стивънсън определено е един от писателите, за които има доста противоречиви отзиви. Някои са луди по книгите му, други го смятат за надценен и нечетивен. Трети смятат, че най-добрите му дни са отдавна отминали и че има вопиюща нужда от редактор, който да орязва по около две трети от всяка негова тухла. Лично аз определено съм сред запалените фенове, макар да смятам, че човекът има доста трески за дялане. Препрочитал съм многократно Снежен крах, Cryptonomicon и The Baroque Cycle. Reamde и Anathem, обаче, ми се видяха средна работа (макар че в Anathem имаше страхотни идеи), затова и подходих към Seveneves без някакви епохални очаквания, броене на дните до излизането и търсене на ревюта. И въпреки всичко това, книгата така ме разочарова, че нямаше как да не напиша това (признавам си без бой) доста жлъчно и пристрастно ревю. В него ще има и повече от обичайните за нашите ревюта спойлъри, така че не казвайте, че не съм ви предупредил.

Seveneves ни препраща в близкото бъдеще (годината не е указана, но няма някакъв особен технологичен прогрес в сравнение с наши дни). Луната изневиделица избухва и се разцепва на седем парчета. Учените изчисляват, че след около две години тези отломки ще създадат толкова много нови, по-малки отломки в резултат от сблъсъците си, че те ще почнат да валят по земната повърхност и ще унищожат всичко живо там. Единственият начин да се спаси човечеството е да се създаде флотилия космически кораби, която да преживее този апокалипсис в земна орбита, да изчака няколко хиляди години и когато нещата се поуспокоят, да се пробва да засели Земята отново. Нищо работа, нали?

Разбира се, подобни сюжети не са нищо ново. Стивънсън е подходил към нещата с обичайната си (маниакална) педантичност и поне на лаик като мен научно-техническите детайли звучат убедително. Но в желанието си да полира до блясък този елемент от романа, той почти напълно е загърбил (поне за мен) далеч по-интригуващия проблем на реакцията на човечеството към този ужасяващ апокалипис. Всичко си продължава почти по същия начин както преди – децата ходят на училище, възрастните на работа, само дето който може помага за строежа на космическите кораби. Няма масови безредици, няма милиони които казват „Да бе да, тия учени пак са си изсмукали нещо от пръстите“, няма богаташи, които да се опитат да подкупят някой, за да влязат в шепата избрани за спасение. Един по-големичък ураган или земетресение създава повече хаос в реалния живот, отколкото смъртната присъда за 99,9999999% от човечеството в този роман. Малко преди Seveneves четох Nemesis Games на James S. A. Corey – там интригата също се въртеше около апокалипсис, макар и с една идея по-малко унищожителен. На ситуацията на Земята не бяха отделени много страници, но за сметка на това беше описано много добре колко отчаяно е положението, как хората са готови на всичко, за да се докопат до място на космически кораб и т.н. В Seveneves, от друга страна, правителствата обявяват, че ще се мре и ще изберат честно и демократично по еди колко си човека от всяка държава, които да продължат човешкия вид, и това е. Всички се съгласяват и се готвят спокойно да мрат. И за капак на всичко, протагонистите – до един членове на екипажа на въпросната космическа флотилия – имат почти нулева емоционална реакция към смъртта на всичките им роднини, приятели и познати.

nealstephensonТака стигаме и до следващия голям проблем – героите. Вярно е, че при Стивънсън те обикновено са по-скоро забавни чешити, отколкото персонажи с голяма дълбочина, но в случая със Seveneves са до един плоски и скучни. Някои, като Джулия, президентът на САЩ, са направо карикатури. В лошия смисъл на думата, защото въобще не са забавни. Една от причините за това е, че макар че книгата да е доволно дебела, поне половината от нея представлява досадни и прекомерно дълги описания на разни предмети, или други инфодъмпове. И не, въобще не преувеличавам. Ако обичате орбиталната механика и роботиката, може спокойно да добавите две точки към оценката на книгата. Друга причина се корени в това, че Стивънсън или е бил наскоро опериран и са му премахнали чувството за хумор, или по неведома причина е сметнал, че в Seveneves не трябва да има нищо смешно. Направо е трудно да се повярва, че книгата е писана от същия човек, който може да описва с много хумор неща като грайндене в MMORPG, Втората световна война или конфликта между Нютон и Лайбниц. Ясно е, че апокалипсисът няма как да предразполага към кой знае какво добро настроение, но от друга страна аз не мога си представя такава ситуация без черен хумор.

Нещото, което най-много ми допадна в Seveneves, e това, че космосът в нея е описан като ужасно враждебна среда, в която дори пътешествие, което никога не стига по-далече от орбитата на Луната, е смъртно опасно. Но и тук имаме друг огромен кусур (предупредих ви за спойлъри, нали?) – героите измират като мухи… ей-така между другото обаче. Най-вълнуващата част от романа за мен беше и докарването на парче лед от комета до космическата флотилия – и дори това беше 95% „извън екрана“. Друг пример – тъкмо си казах, че стигнахме до нещо наистина интересно, а именно междуособиците сред членовете на флотилията, и изведнъж прескочихме няколко години, конфликтът беше почти решен, а последната решителна за оцеляването на човешкия вид битка стана, познахте, „извън екрана“.

Но и това са бели кахъри на фона на последната трета от романа, която вече е апотеоз на некадърността. От предишните две трети все пак можеше да се скалъпи що-годе четивно, макар и доста повърхностно произведение, ако редакторът си беше свършил работата. Третата част ни пренася 5000 години в бъдещето, в период, когато потомците на оцелелите бегълци от апокалипсиса вече започват да заселват отново Земята. Напук на всичкия реализъм, който досега цареше в романа, те някак са успели да станат няколко милиарда във враждебните условия на космоса – без да разполагат с някакви революционни нови технологии. Всички са потомци на седемте „Еви“ – жените, които оцеляват от екипажа на флотилията и чрез генно инженерство продължават човешкия вид. Тук стигаме до един от наистина странните моменти – 5000 години по-късно почти не е имало смесване между различните седем „раси“ (точно така ги наричат в романа) и с един поглед хората познават кой на кого е потомък и какъв му е характерът. Някои са водачи, други войни, трети обслужващ персонал – всичко това на база от коя Ева произлизат и какви генетични манипулации е поръчала тя… преди 5000 години. Явно в следващите 4980 години никой не си е дал зор да се занимава с генетика, а естествените мутации и желанието да създадеш поколение с някой малко по-различен от теб са си взели отпуска. И след 5000 години расизмът очевидно ще е много на мода, но пък няма лошо, защото генетиката явно предопределя всичко. Добавете към това факта, че потомците на руската „Ева“ са супер бойци, а потомците на мюсюлманката са много покорни, и човек почва да се чуди това писано от Стивънсън ли е или от някой политически коментатор изявяващ се по Fox News.

seveneves2Но и това можеше да преглътна по-лесно, ако въпросната част не беше нищо повече от един гигантски инфодъмп. Нещата в него вървят така – два параграфа се случва нещичко (обикновено нищо по-значително от пътуване нанякъде), след това две страници маниакално детайлни описания на съоръжения, построени от нашите хора, и още две страници лекции какво е ставало през миналите 500 години. Героите са дори по-безлични и от тези в първите две части на Seveneves, а сюжетът (доколкото въобще може да става дума за такъв) е чисто и просто един пролог. Да, пролог за продължение, което може и да се появи някой ден. Всички герои и цялото им общество са обсебени от събитията преди 5000 години и за друго почти не се говори. Въпреки всички лекции на историческа тематика, така и не ни се дава ясна представа какво точно е сегашното обществено устройство на „Сините“ (оцелелите са разделени на два блока с дълбокомислените имена „Сини“ и „Червени“, познайте кои са добрите?). А главната загадка в трета част – кои са хората, оцелели долу на Земята, е с толкова очевиден край, че няма начин да не се усетите какъв е отговорът поне 150 страници преди развръзката.

Като за финал, ето моят призив – ако искате история за евентуалния сблъсък на Земята с огромни скали, гледайте Армагедон или друга подобна боза. Ще ви отнеме далеч по-малко време, а и вероятно добре ще се посмеете на нелепиците във филма. Ако не сте чели досега книга на Нийл Стивънсън – започнете със Снежен крах, Диамантената ера, Cryptonomicon. Ако пък сте мазохисти и смятате, че описанията при Робърт Джордан са твърде къси – пробвайте Seveneves. Може да вземе да ви хареса…

Оценка: 4/10