„Една наука – наука за недоволството.“

Някъде из писмата си Толкин коментира, че добрата литература не е нарочно алегорична, тоест не е писана като обикновен коментар към конкретни събития, но пък е приложима за какви ли не ситуации. Казва го заради въпроса на свой читател дали Властелинът се отнася до конкретни събития през Втората светова война, но съждението му е на свой ред приложимо и за други книги. Истина е, че читателят ще намери това, което иска. Някои интерпретации обаче все пак са по-основателни от други. Ето защо не всеки паралел между роман и позната действителност е добър. И ето защо възможните паралели все някак трябва да бъдат мотивирани с аргументи. Литературна критика ли е това? Може би не: може би е просто начинът, по който и Дяволът би оправдал собственото си четене на Евангелието. Но ние продължаваме да търсим собствения си свят в измислиците на писателите. Ето един такъв опит за интерпретация.

Франк Хърбърт пише Дюн през 60-те, интересувайки се главно от две теми: собствения си опит за разширяване на съзнанието с наркотици и екология. Били са романтични времена, поне за свободната част от света. Течала е сексуална революция, хората наивно са се борели срещу Виетнамската война, пренебрегвали са новините от Чехословакия и са го удряли на рокендрол, имало е страх от ядрен конфликт, а съжалението за погубваната от индустрията природа е било силно. На този фон Дюн е била даже малко прекалено сериозна книга и мога лесно да си представя как Децата на цветята са я четяли с точно нулево разбиране (но пък с отдадено кимане). От друга страна, може и да не са я четяли точно те, а по-малките им братчета и сестричета, на които е предстояло да станат пълнолетни в далеч по-ведрото време на седемдесетте и осемдесетте. По някаква ирония на съдбата, сериозната фантастика често първо попада у хлапетата, за които не е предназнчена… но които я възприемат по-непосредствено.

За тези читатели Дюн може и вече да не е изглеждал чисто романтичен, особено при втори или трети прочит. Тук няма да отделя внимание на продълженията, защото не изпитвам никакъв интерес към тях. Първият роман от поредицата е самостоятелен и заслужава да бъде разглеждан сам за себе си. Добавянето на още и още страници към него е забавление и пазарен трик, нищо повече. Историята на Муад’Диб (Шай-хулуд да го благослови и с мир да го дари!) приключва с думите на блажената Му майка за съпругите и наложниците. Би-лал кайфа.

Та, казвах, че за читателите, хванали книгата известно време след написването ѝ, тя може и да не е изглеждала вече чисто романтична. Това е много повече от живописна авантюра в измисления свят на полуприказна-получудовищна междузвездна човешка цивилизация, отказала се от компютрите и преминала към ретроградна кастова система. Дюн е политически трактат. Всъщност дори е наръчник на превратаджията. Николо Макиавели и Курцио Малапарте може и да не са преки вдъхновители на написването на романа, но ако можеха да го прочетат, нямаше да имат нищо протв изложените в него технически схващания за природата, взимането и поддържането на властта.

Героите на книгата най-често живеят в близост до политическа власт. Дук Лито и семейството му, техните противници и приятели, императорът, враждебната династия на Харконите, вождовете на свободните, цялата прислуга, офицерите и съветниците… романът непрекъснато ни показва мъже и жени, движещи се сред взимането на решения, които ще повлияят на живота на милиони (или дори милиарди) хора. Войната и мирът са само част от грижите на дука, падишаха, барона и всички останали. Те имат още една грижа: баланса на силите. Хенри Кисинджър с неговата идея-фикс за същия баланс би оценил страниците, в които Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм описва триножника като най-нестабилната политическа структура (говорим за многополюсен свят и многопартийни системи, но вярва ли някой на приказките за „стабилност“, слушайки по новините за поредната тройна коалиция?).

„Дюн“ понякога ни напомня за ориенталските вдъхновения на Хърбърт. Когато прочетем, че светът се крепи на учението на мъдрия, справедливостта на силния, молитвите на добродетелния и храбростта на смелия (но само когато всичко това се държи в юмрука на владетел, способен да управлява), все едно четем Конфуций или Лао Дзъ. Не се учудвайте от споменаването на Лао Дзъ тук – у него също има политически мисли. Приказно източните идеи за управлението, равновесието и планирането в културата на империята, измислена от Хърбърт, ни връщат към древен Китай, към Абасидите и може би към предислямска Персия. Но да спрем тук би било повърхностно. В Дюн ще намерим и една неочаквана модерност.

Жалко, че Кимон Георгиев не е оставил мемоари. Този най-успял от българските автори на преврати вероятно би написал някои от нещата, които четем в Хърбъртовия епос. Инициативата никога да не се оставя на противника. Движението е всичко, а не отбраната. Хората губят значение, когато не ти достигат машини (но не го признаваш гласно, за да не натъжиш най-верните си офицери като Гърни Халик). Пред битка можеш да си позволиш хумора да си мрачен… само ако знаеш, че ще я спечелиш. Основа на партизанската тактика: командирите на различни отреди да не знаят къде и кога ще се скрият останалите в случай на поражение. Само бъдеща среща за прегрупиране, никаква друга информация не се споделя, за да не пропадне цяла армия или кауза. Това са технически, практически принципи, които могат да се прилагат от кого ли не – а са достъпни в най-продавания научнофантастичен роман, предназначен най-вече за млади читатели. В нашите неоконфуциански времена това е неочаквано и много полезно, с одобрение би кимнал Господарят Ли. Но ако Кимон Георгиев не е писал, то разполагаме с Техника на преврата от очарователния Малапарте. Търсенето на вярност и предлагането на такава насреща, както и важността на контрола над комуникационния поток са общи за Дюн и Техниката. Интересното е, че най-вероятно Хърбърт е стигнал до своите политически и партизански възгледи, без да мисли за тяхната убедителност. Тя е само страничен ефект от старанието му да създаде пълнокръвна култура на пустинната планта. Воинският, но и конспираторски етос на неговите герои води до описание на нещо, което днес поне бегло напомня за ДАЕШ.

Мина времето на поредния сарацински страх. Нашият съвременен свят не видя своята битка при Ярмук, Страшният съд отново се отлага. Терористите от ДАЕШ (или ИДИЛ, ако това съкращение ви е по-познато) вече не са онази сякаш непобедима сила, каквато изглеждаха преди две години. Но съвсем скоро те много приличаха на онази пустинна мощ, за която говори дук Лито, научавайки за страшните условия на живот, суровата дисциплина и безкомпромисната религия на свободните. За наше щастие, пророкът от пустинята се проваля и губи инициативата, която имаше. Но сигурно не съм единственият, който успя поне за миг да види ясен паралел между безпощадната тактика на Муад’Дибовите федайкини и федаините под черния флаг в сирийската пустиня.

Преврат, партизанска война, технически въпроси на управлението и властта, дисциплина. Планове, вписващи се в други планове, те пък в следващи и така нататък. Религия, учеща, че човек има високо предназначение и че принадлежи на общността, а не на себе си. Водеща идея, едновременно циничен и свят принцип. Дюн е пълна с такива теми и те дори не са хаотично нахвърляни, нито само предназначени за създавнето на романтична или загадъчна атмосфера. Навлизането на самия Хърбърт по умозрителен път в културата на свободните и в политическата атмосфера на договорната война между Атреидите и Харконите създават точно онази страховита приложимост (страхотно предназначение), за която говори още Толкин. Да продължавам ли? Мисля, че няма нужда. Би-лал кайфа.